Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Данцигска трилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Blechtrommel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Начална корекция
maket (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Гюнтер Грас. Тенекиеният барабан

Немска. Първо издание

Рецензенти: Атанас Натев, Божидара Делииванова, Любен Дилов

Редактори: Красимира Михайлова, Юрия Симова

Художник: Гюнтер Грас

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Жанета Желязкова, Надя Костуркова, Стоянка Нешева

 

Рисунка на корицата: Гюнтер Грас

© Венцеслав Константинов — автор на предговора, 1990 г.

© Надя Фурнаджиева — преводач, автор на послеслова

 

ЕКП 07/9536676631/5637-317-90

Издателски № 2882

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 34,00

Издателски коли 28,56

Условно издателски коли 31,87

Дадена за набор на 10.ІХ.1989 г.

Излязла от печат на 30.ІІІ.1990 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Цена 5,49 лв.

История

  1. — Добавяне

Книга втора

Боклучени експонати

Ден за свиждане: Мария ми донесе нов барабан. Но когато посегна над кошарата да ми подаде заедно с Тенекийко и касовата бележка, не я взех, а натиснах звънеца над главата си, за да дойде Бруногледача и свърши онова, което обикновено върши, щом Мария ми донесе нов, увит в синя хартия барабан. А той отвързваше връвта, хартията се раздипляше, та Бруно да я задипли още по-грижливо, след като едва ли не церемониално е извадил барабана. Едва тогава закрачваше и като казвам „закрачваше“, имам предвид тъкмо крачката на Бруно, — към мивката закрачваше той с новия ми Тенекийко, пускаше топла вода и лекичко, без да чегърта с нокът белия и червения лак, отлепяше етикетчето с цената.

Когато след кратко и не така изтощително посещение Мария се накани да си върви, тя взе бившия Тенекийко — здравата го бях издънил, докато изографисвах Тручинската гърбина, дървената статуетка от римския галеон и може би малко своенравно тълкувах първото послание на апостол Павел до коринтяните, — за да го подреди в нашето мазе до всичките ми изхабени Тенекийковци, служили ми отчасти за професионални, отчасти за лични цели.

— В мазето вече място не остана — рече Мария, преди да тръгне. — Чудя се де да дяна картофите за зимата.

С усмивка отминах упрека на добрата ни къщовница Мария, помолих я да номерира с чер туш поредния отслужил Барабанко и да прехвърли бележките и кратката биография на съответния Тенекийко от моето листче в бележника, който от години виси на вратата в зимника, натрупал сведения за всичките ми барабани от четиридесет и девета насам.

Мария кимна смирено и се сбогува с целувка. Моята педантичност й се вижда нелепа, ако не и малко зловеща. Оскар от лично разбира недоумението на Мария, но и той самият не знае откъде тая вманияченост у него да колекционира тенекиените трошки. При това желанието му бе никога да не зърва онова боклучено купище в зимника на апартамента в „Билк“. А от опит знае, че децата не ценят бащините си колекции, че един ден и неговият синковец Курт, който ще го наследи, пет пари няма да дава за всички тия злощастни инвалиди.

Защо тогава всяка трета седмица предявявам желания към Мария, които — изпълняват ли се стриктно — някой ден ще превърнат зимника в боклучище и ще отнемат мястото за зимнината? Тази рядко и все по-рядко проблясваща идея-фикс, че някой ден някой музей би се заинтересувал от моите инструменти-инвалиди, ми хрумна, когато в зимника бях натрупал вече дузина — две Тенекийковци. Следователно не оттук се е породила колекционерската ми страст. Колкото по се замислям, толкова по ми се струва, че в дъното й май лежи простичкият комплекс; че някой ден тенекиените барабани може да изчезнат, да станат рядкост, да бъдат забранени или унищожени. Я току-виж, някой ден и на Оскар се наложи да даде на ремонт по-запазените от тях, за да преживее с тия позакърпени ветерани безбарабанни и страшни времена.

Горе-долу така, макар и с по-други изрази, докторите от приюта обясняват причината за колекционерския ми нагон. Госпожица доктор Хорнщетер дори попита за рождената дата на моя комплекс. Абсолютно точно знам: девети ноември тридесет и осма, понеже него ден загубих Зигисмунд Маркус, собственика на магазина за барабани. Колкото и трудно да си набавях овреме нов барабан след смъртта на клетата маминка — нали четвъртъчните посещения в безистена на Арсенала бяха принудително прекратени, а Мацерат нехаеше за моите инструменти, пък Ян Бронски все по-рядко ни навестяваше, — едва когато сринаха магазина за играчки и видях клюмналия на разчистеното писалище Маркус, проумях истински безнадеждното си положение: Маркус няма вече да ти подарява Барабанковци, Маркус няма вече да продава играчки, Маркус навеки прекъсна търговските връзки с оная фирма, която досега произвеждаше и доставяше хубаво лакираните червено — бели Барабанковци.

И все пак тогава не исках да повярвам, че с края на търговеца на играчки е настъпил краят и на онова най-ранно и що-годе безгрижно време за детски игри, затова изрових от магазина на Маркус, или по-скоро от купището развалини, един здрав и два леко смачкани по ръба Барабанковци и завлякох плячката вкъщи с тайната надежда, че предвидливо съм се запасил.

Много пазех тия си трима Тенекийковци, рядко барабанях, само в краен случай, жертвах цели барабанни следобеди и по неволя барабанческите закуски, които правеха деня ми по-поносим. Оскар тренираше аскетизъм, измършавя и бе изправен на оглед пред доктор Холац и неговата все по изкокаляваща асистентка — сестра Инге. Те ме наливаха с кисели, сладки, горчиви и блудкави лекарства, накрая докторът хвърли цялата вина върху жлезите ми, които според заключението му чрез хипер- или хипофункциите си се отразявали зле на здравето ми.

За да се отърве от Холац, Оскар разреди аскетичните си тренировки, поохрани се и през лятото на тридесет и девета пак заприлича на предишния тригодишен дундьо, който наду бузки с цената на последния произхождащ от Маркус барабан. Тенекийко цъфна, раздрънка се, изрони бяло — червен лак, поръждавя и висна прегракнал пред тумбака ми.

Нямаше смисъл да моля Мацерат за помощ, въпреки че по природа бе отзивчив, дори добродушко. След смъртта на клетата маминка човекът мислеше единствено за партийните си дела, развличаше се с целенлайтерски сбирки или порядъчно сръбнал, гръмко и свойски разговаряше до среднощ с черно обрамчените ликове на Хитлер и Бетховен в дневната, слушаше как геният му тълкува съдбата, а фюрерът — провидението, така че в събирането на Зимни социални помощи Мацерат съзря своята провидяна съдба.

С неудоволствие си спомням тези благотворителски недели. Нали точно в такава една неделя извърших умопомрачителния опит да си набавя нов барабан. Мацерат, който цяла сутрин бе събирал социални помощи по главната улица пред кинотеатъра и универмага „Щернфелд“, по пладне се прибра вкъщи и стопли за двама ни кюфтета по кьонигсбергски. След вкусния обяд — и до днес си спомням, че дори като вдовец Мацерат готвеше превъзходно и с истинска страст — умореният събирач на помощи полегна на кушетката да подремне. Щом задиша равномерно, мигом грабнах полупълната благотворителна касичка от пианото, сврях се под тезгяха в дюкяна с това чудо, което досущ приличаше на консервена кутия, и озлочестих най-смешната от всички тенекиени кутии. Да не мислите, че съм искал да забогатея с шепичка монети! Някаква налудничава мисъл ме подшишка да изпробвам това нещо вместо барабан. Как ли не го налагах, как ли не въртях палки, то все едно си знаеше: „Малка лепта за ЗеСеПе! Никой да не гладува, никой да не мръзне! Малка лепта за ЗеСеПе!“

След половин час кандисах, извадих пет гулдена от тезгяха — пуснах своята лепта в касичката за Зимни социални помощи — и така обогатена, я върнах върху пианото, Мацерат да я намери и да утрепе с подрънкване остатъка от неделния си ден.

Този несполучлив опит ме излекува завинаги. Повече никога не се опитах да барабаня по консервена кутия, издупена кофа или дъно на леген. И ако все пак съм го вършил, ще се постарая да забравя тия безславни епизоди и ще им отделя нищожно, или никакво място на тоя лист. Защото кофата си е кофа, в легена човек се мие или пере чорапите си, а консервената кутия не е тенекиен барабан. Нито днес, нито навремето той е могъл да се замести с нещо; един тенекиен барабан с бели и червени пламъци говори сам за себе си и не се нуждае от ходатайство.

Оскар остана сам — предаден и продаден. Как да съхрани занапред тригодишното си лице, когато му липсваше най-нужният атрибут — барабанът? Дългогодишните ми номера да подмокрям чаршафите, да преправям гласец за вечерна молитва, да се плаша наужким от Дядо Коледа, който всъщност се казваше Греф, неуморно да задавам забавни въпроси, както подобава на тригодишно хлапе: „Защо автомобилите се търкалят на колела?“, да речем — цялата тази дивотия, която възрастните очакваха от мен, трябваше да изпълнявам без Барабанко. Малко оставаше да се откажа, ето защо отчаяно потърсих човека, който не бе мой баща, но най-вероятно бе мой създател; недалеч от Полската колония Оскар причакваше Ян Бронски.

Смъртта на клетата маминка — ако не отведнъж и внезапно, то лека-полека бе поразхлабила на моменти почти дружеската връзка между Мацерат и пораслия в чин пощенски секретар чичко Ян, колкото по се изостряше политическата криза, толкова по-непреодолимо се рушеше тази връзка, докато накрая, въпреки хубавите общи спомени, окончателно се скъса. С изтляването на нежната мамина душа и сочната мамина снага изтля дружбата между двама мъже — и двамата оглеждали се в нейната душа, и двамата хранили се от нейната плът, — сега, тъй като тази храна и това изпъкнало огледало вече ги нямаше, сякаш не можеха да намерят нищо по-незначително освен пълните с политически противоречия, но обвеяни от един и същи тютюн мъжки срещи. Ала някаква Полска поща или целенлайтерски дебати, водени по жилетки, не могат да заместят една хубава и чувствена дори в прелюбодейството жена! Напук на всичката предпазливост — Мацерат трябваше да се съобразява с клиентелата и партията си, а Ян — с пощенската администрация — през краткия промеждутък от смъртта на клетата маминка до гибелта на Зигисмунд Маркус моите двама предполагаеми татковци все пак се срещаха.

Дваж-триж месечно към полунощ кокалчетата на Ян потропваха по стъклото на дневната. Щом Мацерат дръпнеше лекичко пердето и открехнеше прозореца, такава безмерна неловкост сковаваше и двамата, докато единият или другият не изречеше спасителната дума и не предложеше партия среднощен скат. Докарваха Греф от зарзаватчийницата, а ако той не искаше, заради Ян не искаше, защото като бивш водач на скаути — междувременно бе разтурил групата си — трябваше много да се пази, пък и не беше толкова добър и запален скатаджия, тогава обикновено вземаха за трети Александър Шефлер Фурнаджията. Не че фурнаджията изгаряше от желание да седи на една маса с чичко Ян, но от някаква непонятна преданост към клетата маминка, която се предаде на Мацерат като наследствена вещ, а и принципът на Шефлер, че дребните търговци трябвало да се поддържат, подпъркваха късокракия фурнаджия, повикан от Мацерат, да дотърчи от Клайнхамервег, да се трътне на масата в дневната, да разбърка картите с бледи, червоедни брашнени пръсти и да ги раздаде като просфорки на гладния народ.

Тъй като тия забранени игри започваха най-често едва след полунощ и биваха прекратявани в три заранта, понеже Шефлер трябваше да зарежда фурната, рядко успявах да се измъкна по пижама от креватчето и незабелязано, без барабан, да се смуша в тъмното скривалище под масата.

Навярно вече сте забелязали, под масата открай време ми се предлагаше най-удобна позиция за всевъзможни съзерцания: седях и сравнявах. Гледай ти, как се бе променило всичко след смъртта на клетата маминка! Сега вече Ян Бронски не правеше опити, отгоре — бдителен уж, пък губещ игра след игра, а отдолу — дръзко и по чорап — да покорява с крак мамините бедра. Под масата за скат през ония години нямаше вече еротика, камо ли любов. Шест крачола, демонстриращи три различни десена рибена кост, обвиваха шест голи или предпочитащи наполеонки, повече или по-малко окосмени мъжки крака, които отдолу полагаха шесторни усилия да не се докоснат случайно, а отгоре — опростени и уедрени в туловища, глави и ръце — се бяха разпалили по една игра, която трябваше да се забрани по политически причини, обаче при загуба или победа допускаше и прошка, и тържество: Полша бе изгубила на гранд; а Свободният град Данциг току-що бе спечелил едно бомбастично каро в полза на Великонемския райх.

Денят можеше да се предвиди от заранта, тъй като тези маневри щяха да приключат — както всички маневри приключват един ден и при някоя, тъй да се каже, сериозна заплаха на по-широка нога, се превръщат в голи факти.

В ранното лято на тридесет и девета стана ясно, че при ежеседмичните сбирки на целенлайтерите Мацерат си е намерил по-безопасна компания за скат от разни полски чиновници и бивши скаутски водачи. Волею-неволею Ян Бронски си спомни отреденото му място, сближи се с колегите си пощенци, а също и с портиера Кобиела, който поради службата в легендарния легион на маршал Пилсудски бе останал инвалид и се крепеше на един с няколко сантиметра подкъсен крак. Въпреки хромия си крак, Кобиела бе портиер на място, имаше златни ръце и евентуално на неговото благоволение се надявах да оправи болния Барабанко. Само защото пътят към Кобиела минаваше през Ян Бронски, кажи-речи, всеки следобед към шест часа, дори в най-непоносимата августовска жега, аз заставах някъде преди Полската колония и причаквах Ян, който обикновено от работа се прибираше вкъщи. А той не идваше и не идваше. Без да се замислям какво прави вечер предполагаемият ми татко, аз често чаках до седем, седем и половина. Но той все не идваше. Можех да отскоча до леля Хедвига. Дали Ян не се е поболял, не изгаря в треска или не къта потрошен крак в гипс? Оскар не се помръдваше от място и се задоволяваше само сегиз-тогиз да позагледа прозорците и пердетата на секретар — пощенското жилище. Странен свян възпираше Оскар да отиде у леля Хедвига, чиито топли майчински очи го натъжаваха с кравешкия си израз. А и не обичаше много децата от брака Бронски, май-май негови полубрат и полусестра. Те го подмятаха като кукла. Искаха да си играят с него, като с играчка. С какво право оня петнайсетгодишен пубертет Щефан, кажи-речи — мой връстник, ще ми се дуе и ще ме гледа извисоко с бащинска снизходителност? Пък и оная десетгодишна пикла Марга с пличонки и лице като грейнала мазна месечинка, да не би Оскар да беше някакво безволево чучело, та с часове ще го реши, четка, преоблича и възпитава? Естествено и двамата виждаха в мен ненормално окаяно джудже, а те самите се смятаха за жизнеспособни здравеняци и любимци на баба Коляйчек, на която за жалост живота й вгорчих, докато открие в мен любимото си внуче. Ще ме залъгват те с приказки и шарени книжки! Онова, което очаквах от бабчето, ми се привижда и днес в най-живописни и пикантни подробности, а бе толкова недвусмислено, че рядко, го получавах: щом я зърнеше — ах, как му се пощяваше на Оскар и той като дядо Коляйчек да се гмурне под тия фустани и — де да можеше! — никога вече да не му се налага да диша въздуха извън безметежния им заслон.

Какво ли не правех, само и само да се намъкна под бабините поли! Не мога да кажа, че й бе неприятно Оскар да си поседява там. Е, често се опъваше и ме отпъждаше, бе готова да приюти едва ли не всяко Коляйчеково полуподобие, но не и мен, пък и защо ли — нямах нито осанката, нито леката ръка — кибритлия на Подпалвача, та се налагаше да строя едва ли не троянски коне, за да проникна в тая крепост.

Ето го тригодишния палавник играе с топка, топката уж случайно се изтъркулва право под полите на бабчето, той бързо се шмугва отдолу подир своя валчест претекст още преди тя да е усетила дяволията и да му е върнала топката.

Имаше ли възрастни наоколо, бабчето не ме търпеше дълго под полите си. Възрастните я задяваха, току я подкачаха за брачното й кръщение сред есенните картофища, а бабчето — на шейсет лазарника и съвсем не бледолика по природа — се изчервяваше силно и трайно, ала този руменец много отиваше на бялата й коса.

Останехме ли обаче насаме — а това рядко се случваше, а и все по-рядко я виждах след смъртта на клетата маминка и почти никак, откакто се бе принудила да зареже сергията на Лангфурския пазар, — баба Анна ме изтърпяваше под картофоцветните си поли хем доброволно, хем по-дълго. Не се налагаше да пробутвам глупавия номер с още по-глупавата топка, за да ме прислони отдолу. Залегнал заедно с Барабанко на дъските, подгънал крак, а с другия оттласвайки от някой мебел, и — хоп! — отдолу, пусках четворната завеса отведнъж, замирах за минутка и дишайки с всички пори, се отдавах всецяло на тръпчивата миризма на леко граниво масло, която — независимо от сезона — преобладаваше под ония четири фустана. Едва тогава Оскар забарабаняваше. И нали познаваше слабостта на бабчето, Оскар забарабаняваше ромола на октомврийски дъжд, досущ като някогашния дъжд, дето бе слушала край картофено — шумнатия огнец, когато Коляйчек й се бе намъкнал изотдолу с миризмата на бурно преследван подпалвач. Ситен полегат дъждец трополеше по Тенекийко, докато над мен се мълвяха въздишки и имена на светии — сами ще познаете онези въздишки и лични имена на светии, от лето деветдесет и девето, когато бабчето си седяло на дъжда, а Коляйчек — на сушинка.

Докато през август тридесет и девета причаквах Ян Бронски край Полската колония, често си мислех за бабчето. Дали не е дошла на гости у леля Хедвига! Но колкото и да ме блазнеше мисълта да се намърдам под полите й, за да вдъхна мириса на леко гранивото масло, аз не изкачих двете стъпала и не позвъних на вратата с табелка: ЯН БРОНСКИ. А и какво ли можеше да предложи Оскар на своето бабче? Барабанът му бе разнебитен, барабанът му бе онемял, барабанът му бе забравил как ромоли през октомври дъждът, когато — ситен и полегат — се ръси над един картофено-шумнат огнец. А тъй като Оскаровото бабче можеше да се залиса единствено с шумовите ефекти от есенните валежи, Оскар висеше ли, висеше на Рингщрасе, посрещаше и изпращаше с очи трамваите — все петици, дрънчащи нагоре, надолу по „Хересангер“.

Нима все още чаках Ян? Нима не се бях отказал да го чакам и не помръдвах от мястото си само защото не бях измислил по-добра форма на отказ? Дългото чакане действува възпитателно. Но дългото чакане може да изкуши чакащия да рисува очакваната приветствена сцена с такива подробности, че да лиши очаквания от възможността да поднесе приятна изненада. И все пак Ян ме изненада. Настроен пръв да съзра него, неподготвения, и да го посрещна с кратък поздрав върху барабанковите мощи, аз не мърдах и напрегнато чаках с палки в ръце. За да избегна предългите обяснения, исках със силния вопъл и гръм на Тенекийко да съобщя за безнадеждния си хал. „Още пет трамвая — казвах си, — още три, още само тоя“ — представях си какви ли не страхотии, че всички Бронски са се изселили в Модлин или Варшава по желание на Ян, виждах го главен секретар — пощенец в Бромберг или Торн, изчаквах — престъпвайки всички клетви — още един трамвай и тъкмо да си тръгна, някой сграбчи Оскар изотзад и захлупи очите му с длани.

Усетих допира на меки, ухаещи на изискан сапун, приятно сухи длани на мъж; усетих Ян Бронски.

Когато пусна очите ми и с пресилен смях ме обърна кръгом, бе твърде късно да разкривам фаталното си положение върху Тенекийко. Ето защо с един замах втъкнах двете палки под ленените тиранти на омърляните си — по онова време никой не го бе грижа за мен — и разръфани по джобовете три четвърти панталонки. Видели се свободни, ръцете ми тозчас вдигнаха висналия на мизерна връвчица барабан, вдигнах го високо, порицателно високо, високо до челото, високо — високо, както Преподобния Винке вдигаше хостията на литургия, бих могъл дори да кажа: „Това е моята плът и кръв“, ала думица не издумах, вдигнах само изподраната ламарина, не че исках някакво невъзможно или може би чудодейно преосъществление; ремонт на своя Барабанко исках аз — нищо повече.

Мигом секна неуместният и — както можах да доловя — нервно превъзбуден смях на Ян. Той съзря барабана — не можеше да не го забележи, — отдръпна поглед от смачкан Тенекийко, потърси лъчистите ми, все още искрени тригодишни очи, видя първом само дважди еднакво безизразни сини ириса, звездици в тях, отблясъци, всичко поетично; с що е възпят изразът на очите, накрая, като разбра, че погледът ми по нищо не се различава от която и да е отзивчиво — огледална локва, впрегна всичката си добра воля, всичко налично в паметта си и се помъчи да открие в двете ми очи оня наистина сив ала мамин поглед, дето все пак няколко години го бе заслепявал с цяла гама чувства — от благоволение до страст. И сякаш се стъписа, като видя отблясъка и на своите очи, което все още не означаваше, че Ян е мой баща — или по-скоро мой създател. Понеже неговите, мамините, както и моите очи се отличаваха с една и съща наивно-лукава и сияйно-глуповата хубост, която отваряше лицата на почти всички Бронски, на Щефан също, на Марга Бронски по-малко, но затова пък прилягаше на бабчето и брат й Винцент. Въпреки черномиглестата ми синеокост, не можеше да се отрече, че в жилите ми тече и капчица Коляйчек-подпалваческа кръв — спомнете си само моите стъклоломици! — докато много трудно биха могли да ми припишат рейнско-мацератови черти.

В оня момент, когато вдигнах Барабанко и пуснах в ход очи, дори вечно уклончивият Ян — запитан ребром — щеше да признае: Виж ти, очите на Агнес! Или може би моите очи? С майка му толкова си приличахме. А защо не очите на чичо Коляйчек, който е в Америка или на морското дъно? Обаче не и очите на Мацерат — и по-добре.

Ян взе барабана, превъртя го, потупа го оттук-оттам. Той, с двете си кьопави ръце, дето не можеше да подостри свястно и молив, оглеждаше барабана, като че разбираше нещо от ремонти, после явно взе някакво решение, което рядко му се случваше, хвана ме за ръка — което пък ме учуди, защото работата не беше толкова бърза, — приведе ме през Рингщрасе и тъй, ръка за ръка, стигнахме пешеходното островче на спирка „Хересангер“, а щом петицата спря, Ян ме повлече подире си към ремаркето за пушачи.

Както предполагаше Оскар, отивахме в центъра, на площад „Хевелий“, в Полската поща при портиера Кобиела, притежаващ ония инструменти и майсторлък, за които Оскаровият Барабанко жадуваше седмици наред.

Това пътуване с трамвай можеше да се превърне в разходка-удоволствие, ако не беше вечерта срещу 1 септември 1939 и мотрисата с ремаркето — натъпкали се на площад „Макс Халбе“ с уж морни, но твърде шумни излетници от Брьозенския плаж — не подрънкваше към центъра тъкмо нея вечер. Ех, каква вечер ни се отваряше в края на лятото — ще оставим Барабанко на ремонт, а после в кафене „Вайцке“ ще си посмучим лимонада със сламки — ала отгде се взеха двата линейни кораба „Силезия“ и „Шлосриг Холщайн“, закотвиха се в залива срещу Вестерплате и изтъпанчиха стоманени туловища с въртящи се двойни кули и казематни оръдия пред червената зидария и арсенала! Колко хубаво щеше да бъде да позвънят в портиерната на Полската поща и да поверят едно безобидно детско барабанче за ремонт на портиера Кобиела, ако Пощата от месеци не бе бронирана с плочи и не чакаше — готова за отбрана, а безобидният до момента пощенски персонал от чиновници и раздавачи не бе превърнат в крепостен гарнизон благодарение на неделните учения в Гдиня и Оксхьофт.

Наближихме Оливайската порта. Ян Бронски бе плувнал в пот, взираше се в прашния листак на дърветата по Хиндербург Алее и пушеше много повече цигари — от ония със златния мундщук, — отколкото би отпуснала неговата пестеливост. Оскар никога не бе виждал своя предполагаем татко да се поти толкова, с изключение на два-три пъти, когато го бе наблюдавал с мамчето на кушетката.

Но клетата маминка отдавна бе мъртва. Защо се потеше тогава Ян Бронски? След като забелязах как почти пред всяка спирка му се прищява да слезе, как в тоя порив към вратата той си спомня за мен и как аз и Барабанко го заставяме отново да седне на мястото си, тогава проумях, че тая пот се хвърля заради Полската поща, която, държавният служител Ян, трябваше да защити. Нали веднъж вече бе избягал, но после на ъгъла на Рингщрасе и „Хересангер“ налетя на мен и инвалидния ми Тенекийко и решен да се върне към своя чиновнически дълг, ме повлече със себе си, макар да не ставах ни за чиновник, ни да браня пощенски сгради, влачеше ме, потеше се и пушеше цигара от цигара. Защо ли не слезе пак? Аз естествено нямаше да го спра. Та той беше в най-хубавите си години — нямаше още четиридесет и пет. Сини бяха очите му, кестенява — косата, изискани трепереха ръцете му, и ако не се потеше тъй жалко, Оскар щеше да си седи до своя предполагаем татко и да му мирише на одеколон вместо на студена пот.

На Дърводелски пазар слязохме и се спуснахме пеш по „Староградски ров“. Тиха къснолятна вечер. Както винаги към осем, камбаните от Стария град осияваха небето в бронзова позлата. Камбанният звек вдигаше облаци гълъби навъзбог: „Бъди винаги предан и благочинен до своя хладен гроб.“ Звучеше тъй хубаво — да ти се скъса сърцето. Ала навред се носеше смях. Жени с помургавели дечица, с мъхнати хавлии, шарени надувни топки и платноходи се изсипваха от трамваите, които превозваха хилядите свежо изкъпани от плажовете на Глеткау и Хойбуде. Малки госпожички с удрямали погледи, но с чевръсти езичета ближеха малинов сладолед. Една петнайсетгодишна пубертетка изтърва своя, подвоуми се миг — два дали да вдигне пухкавата сметана и отстъпи топящия се скрежко на паважа и подметките на идещи минувачи; скоро тя щеше да премине в света на възрастните и нямаше вече да ближе сладолед по улиците.

Свърнахме вляво по Шнайдермюленгасе. Площад „Хевелий“, на който излизаше уличката, бе заварден от доброволци на СС — хаймвера, разпръснати на тумби: все младоци и татковци на възраст с ленти на ръкава и жандарски карабини. Лесно можехме да избегнем кордона, ако бяхме заобиколили през „Рем“. Ала Ян Бронски се запъти право към хаймверовците. Намерението му бе прозрачно: искаше да го спрат и върнат пред очите на началниците му, които сто на сто наблюдаваха площада и като прокуден герой, едва ли не легенда, да се върне със същия трамвай, който го докара дотук.

Хаймверовците ни пропуснаха, навярно и през ум не им минаваше, че елегантният господин с тригодишния малчуган се е запътил за Пощата. Любезно ни посъветваха да се пазим и изреваха „Стой!“ едва когато минахме през кованата порта и застанахме пред главния вход. Ян колебливо се обърна. Тогава тежката врата се открехна и ни дръпнаха вътре: озовахме се в сумрачния прохладен салон на Полската поща с низ от гишета.

Ян Бронски не бе посрещнат твърде радушно от колегите си. Гледаха го подозрително, явно вече го бяха отписали, а и направо си му го рекнаха: усъмнили се, че той, пощенският секретар Бронски, иска да офейка. Ян употреби цялото си умение да отхвърли обвиненията. Но никой не го слушаше, бутнаха го в една верига мъже, които прехвърляха чували с пясък от зимника до фасадните прозорци в главния салон. Тия пясъчни чували и още какви ли не щуротии трупаха под прозорците, тикаха тежки кантонерки около главния портал, та при опасност бързо да го барикадират по цялата му дължина.

Някой попита кой съм аз, но не изчака отговора на Ян — нямаше време. Всички бяха изнервени — ту крещяха, ту шушнеха излишно предпазливо. Види се, на никой не му беше до моя Барабанко и барабанковата неволя. Кобиела, на когото бях разчитал, който трябваше да възстанови престижа на нещастната тенекиена купчинка пред корема ми, не се мяркаше никъде, вероятно и той като раздавачите и чиновниците тук — я на първия, я на втория етаж — трескаво трупаше напращели от пясък чували против куршумите. Присъствието на Оскар притесняваше Ян Бронски. Ето защо моментално се ометох, докато Ян получаваше инструкции от някакъв мъж, към когото всички се обръщаха с Доктор Михон. След кратък оглед и внимателна маневра край въпросния господин Михон, който бе нахлупил полски стоманен шлем и явно бе директорът на Пощата, открих стълбата към първия етаж, а там, почти в дъното на коридора — и едно средноголямо помещение без прозорци, където нямаше разни мъжаги да влачат сандъци с муниции или да трупат пясъчни чували.

На дъсчения под един до друг бяха набутани големи кошове на колелца, пълни с пъстро облепени писма. Стаята бе ниска, тапетът — в охра. Леко дъхтеше на гума. На тавана светеше гола крушка. Оскар беше капнал от умора, за да търси електрическия ключ. Нейде отдалеч камбаните на „Св. Мария“, „Св. Катарина“, „Св. Йоан“, „Св. Бригита“, „Св. Троица“ и „Тяло господне“ ми напомняха: „Часът е девет, Оскар, хайде да лягаш!“ Ето защо полегнах в един кош с писма, гушнах изнемощял Барабанко и заспах.