Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (31)

Мравчи керван

Представете си плувен басейн с лазурносини плочки, а в басейна плуват неколцина загорели плажоосвежени люде. Край басейна пред кабинките с душове седят подобно освежени плажмени и плажменки. И евентуално музика от тихо шумолящ високоговорител. Здравословна скука, лека и необвързваща еротика, поизопнала бански костюми. Плочките са хлъзгави, ала никой не се подхлъзва. Само няколко забранителни табели, но и те са излишни, защото плажуващите идват за час-два и вършат всичко забранено извън плажа, сегиз-тогиз ще скочи някой от триметровия трамплин, ала не може ни да примами очите на плуващите, ни да подлъже налягалите да вдигнат очи от илюстровани седмичници.

Изведнъж — повей! Не, не повей. А младеж, който бавно, целеустремено, стъпало по стъпало изкачва десетметровата кула. Вече климат списания с репортажи от Европа и отвъд океана, очи възлизат с него, източва се легнала снага, млада жена засенва чело, един забравя мисълта си, остава дума неиздумана, току подхванат флирт завършва без време, насред изречението. Защото той стои снажен и мъжествен на трамплина, подскача, подпира се на меката извивка на стоманения парапет, поглежда с превзета досада надолу, елегантно разкършва таз и пуска парапета, престрашава се да стъпи на пружиниращия трамплин, поглежда надолу, фокусира поглед в лазурния, обезсърчително смален басейн, където — червени, жълти, зелени, бели, червени, жълти, зелени, бели, червени, жълти — като пъстър калейдоскоп се местят шапките на плувкините. Там някъде са насядали приятелите му: Дорис и Ерика Шюлер, Юта Даниелс също с приятеля си, който не й подхожда. Махат му, Юта също маха. Загрижен за равновесието си, и той махва в отговор. Викат. Но какво искат? Хайде, скачай — викат те, — скачай — вика Юта. Но той не е искал, искаше само да погледне отгоре, а сетне бавно, стъпало по стъпало, пак да слезе долу. А те викат, че всички да чуят, с все сила викат: Ска — чай! Хайде, ска — чай! Ска — чай!

Дори на възбог да се намира човек, върху десетметрова кула, ще се съгласите, че това положение е адско. В подобно положение изпаднахме аз и Кокалярите, ако не навръх сезона, то през януари четирийсет и пета. Дръзнали бяхме да се качим високо горе и сега се блъскахме върху трамплина, а долу — в тържествена подкова край безводния басейн — седяха съдии, съдебни заседатели, свидетели и разсилни.

Тогава Щьортебекер стъпи на пружиниращия трамплин без парапет.

— Скачай! — ревна съдийският хор.

Ала Щьортебекер не скочи.

Тогава долу от свидетелската скамейка се надигна крехка момичешка фигура със сива плисирана пола и везано баварско жакетче. Вдигна бяло, но не размито лице, за което и до днес твърдя, че образуваше триъгълник — като светеща цел; но Луци Ренванд не викна, а прошепна:

— Скачай, Щьортебекер, скачай!

Тогава Щьортебекер скочи, а Луци отново седна върху дървената скамейка и разтегли с юмруци ръкавите на плетения си жакет.

Моркене изкуцука по трамплина. Съдиите го подканяха да скочи. Но Моркене не искаше, смутено се усмихваше на ноктите си, чакаше Луци да пусне ръкави, да измуши юмруци от вълнения маншон и да вдигне черно обрамчения триъгълник с две цепчици вместо очи. Тогава той стръвно скочи къмто триъгълника, но въпреки това не го стигна.

Въглокрад и Амуретката, сдърпали се още по стълбите, на трамплина се хванаха за гушите. Амуретката биде кокалиран, та дори при скока Въглокрад не изпусна Амуретката.

Преди скока Тако склопи дълги копринени мигли върху бездънно печалните си очи на сръндак.

Преди да скочат, помощник-авиаторите трябваше да съблекат униформите си.

И братя Ренванд, уж министранти, а не можаха да скочат долу в небето; тяхната сестрица Луци, която седеше в протрит вълнен жакет на свидетелската скамейка и насърчаваше скоковете, никога не би позволила това.

В разрез с историята, първом скочиха Велизарий и Нарзес, сетне — Тотила и Тея.

Синята брада скочи, Лъвското сърце скочи и пехотата на бандата скочи: Дългоноско, Бушмена, Танкера, Свирката, Горчицата, Ятагана и Бъчваря.

Щом скочи и Щухел — замайващо разноглед гимназист, полу — и случайно попаднал в бандата — върху трамплина остана сам Христос, и съдийският хор го извика да скочи под името Оскар Мацерат, но Христос не се подчини. А когато от свидетелското място се надигна строгата Луци с тънка Моцартова плитка между плешките, разпери жакетести ръце и без да пошавне свити уста, зашептя: „Скачай, сладки Исусе, скачай!“ — тогава осъзнах изкусителната природа на десетметровия трамплин, и се валнаха сиви котенца под коленете ми, и се съешваха таралежи под стъпалата ми, и запърхаха ластовички под мишците ми, и не само Европа, целият свят легна в нозете ми. И подхванаха американци и японци факелен танц на остров Лусон. И теснооки и кръглооки ръсеха копчета от мундирите си. В същото време един шивач в Стокхолм пришиваше копчета на елегантно раиран вечерен костюм. А Маунтбатън^[1] пълнеше слоновете в Бирма с куршуми от всякакъв калибър. Същевременно една вдовица от Лима учеше папагала си на думичката „Caramba“^[2] А във водите на Пацифика се срещнаха два мощни самолетоносача, натруфени като готически катедрали, пуснаха самолетите си и се потопиха взаимно. И самолетите не можаха да кацнат никога повече, висяха безпомощно във въздуха като алегория на ангелите небесни и ревейки, привършваха горивото си. Ала това не смути един ватман от Хапаранда, запразнил след работния ден. Той чукна няколко яйца в тигана, две — за себе си; две — за годеницата, която годеникът очакваше с усмивка и с приятни мисли за предстоящата вечер. Естествено би могло да се предвиди, че армиите на Конев и Жуков пак ще потеглят; докато в Ирландия валеше дъжд, те пробиха фронта при Висла, закъсняха с Варшава, но подраниха с Кьонигсберг и все пак не успяха да помогнат на една панамска майка — която имаше пет деца, но само един мъж — да не изкипи млякото й на газовата печка.

Ето защо нишката на събитията — все още гладна — отпред плетеше примки и ковеше история, а отзад вече я плетяха в история. Забелязах също, че множество дейности, като: клатенето на крака, бърченето на чело, подвиването на врат, здрависването, правенето на деца, фалшифицирането на пари и подсушаването на пелени се вършат навред по света, макар и не с еднакво умение. Мен ме объркваха толкова много целенасочени действия. Ето защо пак насочих вниманието си към процеса, устроен в моя чест в подножието на кулата.

— Скачай, сладки Христе, скачай! — нашепваше момински апетитна свидетелката Луци Ренванд. Бе седнала в сатанинските скути, което още по-силно изтъкваше нейното целомъдрие. Дяволът я зарадва, като й подаде парче салам. Тя го захапа, но въпреки това остана непорочна.

— Скачай, сладки Христе! — дъвчеше тя и ми виреше непорочния си триъгълник.

Аз не скочих и никога няма да скоча от никоя кула. Това не беше последният процес на Оскар. Неведнъж, а неотдавна пак се опитаха да ме подмамят. И на следващия процес, процеса за безименния пръст — по-добре да го нарека „третия процес на Христа“ — край лазурния басейн без вода имаше достатъчно публика. По свидетелските пейки седяха те, искаха да продължат да живеят чрез и след моя процес.

Но аз се обърнах кръгом, задуших запърхалите ластовички под мишници, премазах брачната прегръдка на таралежите, уморих от глад сивите котенца под коленете си. И презрял възвишените чувства на скока, пристъпих твърдо към парапета, скочих на стълбата, поех надолу, а всяко стъпало засилваше убеждението ми, че кулите за скокове не само могат да бъдат изкачвани, но и напускани без скок.

Долу ме чакаха Мария и Мацерат. Преподобния Винке своеволно ми даде благословията си. Гретичка Шефлер ми бе донесла зимно палтенце и кейк. Бебо Курт бе порасъл и не ме признаваше ни за баща, ни за полубрат. Баба Коляйчек водеше под мишница брат си Винцент. Познал света, той несвързано плещеше.

На излизане от съда цивилен чиновник пресрещна Мацерат, подаде му някакво писмо и каза:

— Пак си помислете, господин Мацерат. Детето не бива да расте на улицата. Нали виждате що за типове злоупотребяват с такива безпомощни същества?

Мария плачеше, надяна ми Барабанко, който Преподобния Винке бе прибрал по време на процеса. Тръгнахме към трамвайната спирка пред Централна гара. Накрая Мацерат ме поноси на ръце. Гледах назад през рамото му, търсех едно триъгълно лице сред тълпата. Дали и нея не са заставили да изкачи кулата, дали не е скочила след Щьортебекер и Моркене, или като мен е избрала втората възможност — да слезе по стълбата. И до ден-днешен по улици и площади все се оглеждам за едно мършаво ни хубаво, ни грозно момиче, което неуморно убива мъже. И току се сепвам в моята психокошара, щом Бруно ми съобщи за непознат посетител. Моят ужас се казва Луци Ренванд. Сега ще дойде тая Чума черна, тая Торбалана и за сетен път ще ме подшишне да скоча.

Десет дни умува Мацерат дали да подпише писмото и да го прати в Министерството на здравеопазването. Когато на единайсетия ден го пусна подписано, градът вече се намираше под артилерийски обстрел и кой знае дали Пощата щеше да успее да го препрати. „Танковите клинове“ на армията на маршал Рокосовски бяха стигнали Елбинг. Втората армия, командвана от Вайс, зае позиции по възвишенията край Данциг. Започна животът в мазето.

Както всички знаем, нашето мазе се намираше под дюкяна. Можеше да се влезе и през стълбището, от входа срещу тоалетната; слизаш по осемнайсет стъпала, минаваш мазетата на Хайландови и Катерови и преди мазето на Шлагерови — стигаш нашето мазе. Стария Хайланд все още беше в къщата. Госпожа Катер обаче, също Лаубшад Часовникаря, Айкеви и Шлагерови бяха офейкали с по някой и друг вързоп. За тях, за Гретичка и Александър Шефлер по-късно ту разправяха, че в последната минута се качили на някакво бившо Се-Че-Ре корабче и отплавали към Щетин или Любек, ту пък, че се натъкнали на мина и хвръкнали във въздуха; във всеки случай над половината апартаменти и мазета бяха празни.

Нашето мазе имаше предимство с втория си вход, който — както също знаем — представляваше един капак зад тезгяха в бакалницата. Така че никой не можеше да види Мацерат какво влачи и извлича от мазето. Иначе кой щеше да му позволи да натрупа толкова запаси през военните години — както умееше само Мацерат. Сухото топло помещение бе пълно с продукти: бобове, юфки, фидета, захар, синтетичен мед, пшенично брашно и маргарин. Сандъци сухар затискаха сандъци „Палмин“. По рафтовете, които практичният Мацерат собственоръчно бе сковал и окачил с дюбели по стените, се трупаха консерви Лайпцигска яхния и кутии джанки, грах и сливи. В разгара на войната по идея на Греф, Мацерат бе забил няколко подпорни греди между тавана и бетонния под, които трябваше да укрепят склада за продукти в надлежно противовъздушно скривалище. Неведнъж Мацерат искаше да отсече гредите, тъй като освен няколко въздушни тревоги, Данциг не бе преживял по-тежка бомбардировка. А когато отговорникът Греф престана да бди за противовъздушната охрана, тогава Мария го молеше да остави подпорните греди. За синчето Курт мислеше тя, а понякога и за мен.

При първите бомбардировки в края на януари Стария Хайланд и Мацерат все още с дружни усилия сваляха стола с мама Тручински в нашето мазе. Но сетне — дали по нейно желание, или за да спестят врътнята по пренасянето — я оставяха в апартамента край прозореца. След голямата бомбардировка над центъра Мария и Мацерат намериха старицата с виснало чене и тъй превъртян поглед, сякаш лепкава мушица бе влетяла в окото й.

Тогава извадиха вратата на спалнята от пантите. Стария Хайланд донесе от бараката инструменти и няколко дъски от разковани сандъци. Пафкайки цигари „Дерби“, които му бе дал Мацерат, той се залови да й вземе мерки. Оскар остана да му помага, а другите се изпокриха по мазетата, защото артилерийският обстрел от височините пак подхвана.

Стария Хайланд гледаше да претупа работата и надве-натри да скове прост правоъгълен сандък. Ала Оскар държеше на традиционната форма, заинати се, упорито тикаше летвите под бичкията, докато дядото най-сетне склони да направи онова стеснение към нозете, за каквото има право да претендира всеки човешки труп.

В резултат се получи елегантен ковчег. Грефовица уми мама Тручински, изнамери една прана нощница в скрина, подряза ноктите, постъкми кокчето й, като го закрепи с три игли за плетене, с две думи погрижи се мама Тручински и в смъртта да заприлича на сивата мишка, която приживе сладко бе посръбвала малцово кафе и похапвала картофени тиганици.

Ала понеже при бомбардировката мишката се бе вкочанила в стола и свитите й колене стърчаха из ковчега — щом Мария гушнала Бебо Курт излезе за минута — две от стаята — Стария Хайланд строши и двата й крака — нямаше как, нали трябваше да закове ковчега.

За жалост имахме само жълта боя, а черна нямахме. Ето защо изнесоха мама Тручински от апартамента по стълбите в небоядисан, но стеснен към нозете сандък. Оскар носеше Барабанко отзад, забил поглед в надписа върху капака: Маргарин „Витело“ — Маргарин „Витело“ — Маргарин „Витело“ се повтаряше трижди в колонка и за сетен път потвърждаваше вкуса на мама Тручински. Приживе тя бе предпочитала екстра маргарин „Витело“, приготвен от естествени растителни мазнини, пред най-висококачествено масло; защото маргаринът е полезен, освежителен, хранителен и развеселителен.

Стария Хайланд повлече зарзаватчийската количка на Греф с ковчега по Луизенщрасе, Мариенщрасе, по Антон-Мьолер-Вег — където горяха две къщи — към родилното отделение. Бебо Курт бе останал в нашето мазе при вдовицата Греф. Сетне Мария и Мацерат тикаха количката, Оскар седеше до ковчега — ех, как ми се искаше да се покача отгоре, но не ми дадоха. Улиците бяха задръстени с бежанци от Източна Прусия и Острова. Изключено бе да се провре човек през жп подлеза на Спортна зала. Мацерат предложи да изкопаят дупка в парка на Конрадинума. Мария се възпротиви. Стария Хайланд, набор на мама Тручински, махна неодобрително с ръка. И аз бях против училищния парк. Но волю-неволю, трябваше да се откажем и от Градските гробища, тъй като след Спортна зала Хинденбург Алее бе отворена само за военни коли. Така не можахме да погребем мишката до нейния син Херберт, ала й избрахме местенце в Щефенспарк отвъд Майска поляна точно срещу Градските гробища.

Земята бе замръзнала. Докато Мацерат и Стария Хайланд се редуваха с кирката, а Мария се мъчеше да изкопае бръшляна край каменните пейки, Оскар се отцепи от компанията и кръшна към дървесните стволове по Хинденбург Алее. Ама че движение! Отстъпващите от възвишенията и Острова танкове се теглеха един друг. По дърветата — май липи бяха — висяха войници и народощурмоваци^[3]. Табелките отпред на куртките им що-годе се разчитаха и съобщаваха, че по дърветата, сиреч липите, висят изменници. Вглеждах се в разкривените лица на множество избесени и ги сравнявах най-общо и в частност с обесения зарзаватчия Греф. Видях и деца — вързопи, виснали в огромни униформи, и на няколко пъти се припознах за Щьортебекер — обесените момчета толкова си приличат — и се питах: обесили са Щьортебекер, а дали са турили въжето на Луци Ренванд?

Тая мисъл окрили Оскар; И затърси отляво и отдясно по дърветата едно мършаво обесено момиче, смело излъкатуши между танковете през булеварда, но и от другата страна намери само запасняци, остарели народощурмоваци и момчета, които приличаха на Щьортебекер. Разочарован препусках по булеварда чак до полуразрушеното кафене „Четирите годишни времена“, изкретах с мъка по обратния път, а когато спрях при гроба на мама Тручински и посипах могилката с бръшлян и шума, в съзнанието ми дълбоко и отчетливо се бе врязал образът на обесената Луци.

Не върнахме вече количката на вдовицата Греф в зарзаватчийницата. Мацерат и Стария Хайланд я разглобиха и подпряха дъските о тезгяха в бакалията, а бакалинът пъхна три пакета цигари „Дерби“ на стареца и рече:

— Може пак да потрябва. Тук е на по-сигурно място.

Стария Хайланд нищо не каза, но задигна от почти оголелите рафтове няколко пакета фиде и две кесии захар. Сетне посурна към вратата филцовите си пантофи, дето бе поразтъпкал натам и насам по време на погребението и остави Мацерат да раздига жалките си стокици от рафтовете в мазето.

Сега почти не подавахме нос от дупката. Разправяха, че руснаците били влезли в Циганкенберг, Пицгендорф и стигнали Щидлиц. Сто на сто бяха завзели възвишенията, защото директно обстрелваха града. Десен град, Старинен град, Търговски град, Млад град, Нов град, Долен град, Горен град, съзиждани в продължение на седемстотин години, за три дни изгоряха. Но това не бе първото опожаряване на град Данциг. Кога померанци, кога бранденбургци, тевтонски рицари, поляци, шведи и пак щведи, френци, пруси и руси, и саксонци преди това — ковейки история — я през десетилетка, я през две, решавали, че градът си струва да изгори — а сега руснаци, поляци, немци и англичани за стотен път дружно печаха тухлите на готическото изкуство, ала сухар не се получаваше. Горяха улица Ченгелна и улица Кучкарска, улица Дълга и улица Широка, Голяма Тъкаческа и Малка Тъкаческа, горяха улица Тобиас и Дългия мост, горяха Градски и Предградиен ров, горяха валове и мостове. Портата с крана бе дървена и гореше красиво. На Малка Шивашка огънят остави мерки за десетки чифтове ослепително — ярки панталони. Черквата „Св. Мария“ гореше отвътре навън и от оживалните й прозорци сякаш грееха празнични светлини. Изоставените все още неевакуирани камбани на „Св. Катарина“, „Св. Йоан“, „Св. Бригита“, „Барбара“, „Елисавета“, „Петър и Павел“, „Св. Троица“ и „Тялото господне“ се стопиха в камбанариите и изтекоха капка по капка без вопъл и стон. В Голямата мелница мелеха червена пшеница. На улица Касапска замириса на загоряло месо. В Градския театър се играеше премиерата „Подпалвачески блянове“ — символична едноактова пиеса. В кметството решиха след пожара да повишат заплатите на пожарникарите със задна дата. Улица „Св. Дух“ гореше в името на Светаго Духа. Весело догаряше Францисканският манастир в името на свети Франциск, който обичал огъня и го възпявал с химни. Улица Богородична изгаряше за Отца и Сина отведнъж. Че Дърводелски, Въглищарски и Земеделски пазар също изгоряха, се разбира от само себе си. На улица Пекарна кифличките си останаха завинаги във фурните. На улица Млекарска млякото изкипя. Само сградата на Западнопруското застрахователно дружество за пожар не искаше да изгори по символични причини.

Оскар много-много не си падаше по пожари. Като нищо щях да остана в мазето, когато Мацерат с едри скоци хукна по стълбите към тавана да погледа горящия Данциг, но нали на същия тоя таван най-наивно бях складирал моето малобройно, но лесно запалимо имущество. Касаеше се да спася последния барабан от фронтовашките си запаси, а също моя Гьоте и Распутин.

Между листовете бях скътал едно ефирно, нежно изписано ветрило, с което моята Розвита Рагуна приживе си вееше тъй грациозно. Мария остана в мазето. Но Бебо Курт искаше с мен и Мацерат на тавана да погледа огъня. Хем се подразних от стихийната екзалтираност, на моя син, хем си рекох: „Метнал се е на прадядо си Коляйчек Подпалвача“. Мария задържа Бебо Курт долу, мен ме пуснаха да се кача с Мацерат, прибрах си партушините, хвърлих поглед през капандурата и се удивих на искрящата жизненост и сила на древнопочтения град.

Наблизо треснаха гранати и ние слязохме от тавана. Мина, не мина време и на Мацерат пак му скимна да ходи горе, но Мария му забрани. Как се превземаше само, как прихлипваше, докато надълго и нашироко описваше пожара пред вдовицата Греф, която бе останала долу. Веднъж отскочи до апартамента, пусна радиото: ала ни гък, ни мък. Дори пращенето на огъня в горящата радиостанция не се чуваше, камо ли извънредно съобщение.

Плах като дете, което се чуди дали да вярва още в Дядо Коледа, Мацерат стърчеше насред зимника, придръпваше тиранти, първо изрази съмнение в крайната победа, сетне послуша вдовицата Греф и свали партийната си значка от ревера, но не знаеше къде да я дене; защото на пода имаше бетонна плоча, а Грефова отказа да го избави от значката, Мария го посъветва да я зарови в картофите, но картофите не му вдъхнаха доверие, а да иде горе не посмя, защото те всеки момент щяха да дойдат, ако не бяха дошли, бяха на път да дойдат, та нали когато бил на тавана, те се биели вече за Брентау и Олива, и сума пъти съжали, задето не зарови тоя издайнически бръмбазък горе в пясъка, ами сега ако го спипат тук долу с бръмбазък в ръка — тогава пусна значката на бетона, но тъкмо да я стъпче и се развърти като щур, Бебо Курт и аз тозчас плонжирахме към нея, аз я докопах пръв, стисках и не давах, а Бебо Курт ме налагаше, както винаги, когато искаше да получи нещо, ала не дадох значката на сина си, не исках да застрашавам живота му; защото с руснак шега не бива. Оскар знаеше това от своя Распутин и докато Курт ме налагаше, а Мария ни разтърваваше, аз умувах какви ли ще спипат значката на Мацерат у Курт — белоруси или великоруси, казаци или грузинци, калмици или даже кримски татари, рутени или украинци, или може би киргизи — ако Оскар се огъне под тупаниците на сина.

Когато Мария ни разтърва с намесата на вдовицата Греф, аз победоносно стисках бръмбазъка в левия юмрук. Мацерат цъфтеше, че се е отървал от своето орденче. Мария тешеше Бебо Курт, който надуваше гайдата. А откопчаната игла постоянно ме боцкаше. Тая финтифлюшка никога не ми бе харесвала. Тъкмо посегнах да лепна бръмбазъка на Мацерат отзад на сакото — най-сетне какво ме засягаше неговата партия, — когато те влетяха вкупом в бакалницата над нас, а навярно и в съседните мазета, ако се съдеше по писъците на жените.

Когато вдигнаха капака на зимника, иглата продължаваше да ме боцка. Нищо друго не ми оставаше, освен да се свра в треперящите колене на Мария и да гледам мравките по бетонния под, мравчият керван пъплеше напреки през мазето от картофите към чувала със захар. Най-обикновени хора, леко поомещани руси — отсъдих аз, — когато шестима мъже се изсипаха върху стълбата и облещиха очи над автоматите. При всичката олелия най-успокоително ми действуваха мравките, които никак не се трогваха от явлението на руската армия. На тях само картофи и захар им се въртяха из мравчите главици, докато солдатите с автоматите първо се спуснаха да правят други завоевания. Не се учудих, че възрастните навириха горе ръцете. Познавах тая картинка от седмичната кинохроника, пък и след защитата на Полската поща бях наблюдавал същия капитулантски жест. Но защо Бебо Курт подражаваше като маймуняк на големите — само това не можах да разбера. Да бе взел пример от мен, баща си — а ако не от баща си, то поне от мравките! Тъй-като три от четириъгълните униформи се запалиха по вдовицата Греф, внесоха малко оживление във вцепецената компания. Грефова, която след дългите вдовишки пости едва ли бе очаквала такъв голям наплив, първо се разцирика все още смаяна, но сетне бързо се ориентира в оная кажи-речи отдавна забравена ситуация.

Още при Распутин бях чел, че руснаците много обичали децата. С очите си се убедих в това. Мария напразно трепереше и съвсем не проумяваше защо другите четирима Иванушки, които нямаха нищо общо с Грефова; оставиха Курт в скута й и те самите не се наместиха там, а галеха Бебо Курт, закачаха го и пошляпваха ту него, ту Мария по бузките.

Някой ме вдигна вкупом с Барабанко от бетонния под и така ме лиши от възможността да съзерцавам и сравнявам мравките и по мравчето усърдие да съдя за събитията. Тенекийко висеше на корема ми, та набитият едропорест здравеняк избарабани няколко такта с шишкави пръсти — и никак неумело за възрастен, — сърцето да му се разиграе на човек. Как му се искаше на Оскар да се реваншира, да изпълни няколко виртуозни пиески, но нали партийната значка на Мацерат още го боцкаше в лявата шепа.

Едва ли не мирна и задушевна стана атмосферата в нашето мазе. Грефова все повече притихваше под тримата редуващи се юначаги, а когато единият се насити, моят даровит барабанчик бутна Оскар в ръцете на запотения навярно калмик с монголоидни очи.

Докато ме държеше отляво, а с дясната ръка закопчаваше панталона си и никак не се смути, че неговият предшественик, моят барабанчик, върши тъкмо обратното. А Мацерат нямаше никакво развлечение. В това време той продължаваше да стърчи пред рафтовете с бели консервени кутии, пълни с Лайпцигска яхния, и вдигнал ръцете горе, показваше всичките линии на живота си, ала никой не искаше да му гледа на ръка. Затова пък жените проявиха забележителна схватливост: Мария усвои първите руски думи, коленете й вече не потреперваха, дори се смееше и като нищо щеше да посвири на хармоничка, стига да й беше под ръка.

Оскар обаче не можеше да се нагажда толкова бързо, потърси заместител за своите мравки и премина към съзерцание на няколко плоски сиво-кафеникави буби, които се разхождаха по яката на моя калмик. Как ми се искаше да хвана и проуча една въшка, защото и в моите четива — по-рядко у Гьоте и по-често у Распутин — пишеше кое-що за въшките. Но с една ръка трудно можех да пипна някоя въшка, затова гледах да се отърва от значката. И за да обясня поведението си, ще ви кажа: Гърдите на калмика и бездруго бяха отрупани с ордени, протегнах юмруче с боцкащата и затрудняваща ме при улова на въшки значка към Мацерат, застанал встрани от мен.

Навярно ще кажете, че не е бивало да постъпвам така. Но може и друго да се каже: Мацерат пък да не е посягал.

Но той посегна. И аз се отървах от значката. Мацерат все повече и повече обезумяваше от ужас, напипвайки емблемата на своята партия между пръстите си. Нали ръцете ми бяха вече свободни — Мацерат да дява значката където си ще. Прекалено разсеян, за да гоня въшките, аз се съсредоточих върху мравките, но все пак забелязах един припрян жест на Мацерат. И тъй като не си спомням какво съм си помислил в оня момент, ще ви кажа сега: По-добре да си беше държал шаренкото търкалце спокойно в шепата.

Но той бързаше да се отърве от него и въпреки доказаната си фантазия като готвач и аранжор на бакалска витрина, не можа да изнамери по-подходящо скривалище от устната си кухина.

Колко фатален може да се окаже един дребен жест! От ръката в устата — стигаше това, за да стресне двамата Иванушки; които си седяха тихо и кротко от двете страни на Мария, та да рипнат като жилнати от аварийното легло. Застанаха с автомати пред тумбака на Мацерат и слепецът можеше да види, че Мацерат се мъчи да преглътне нещо.

Поне иглата да беше закопчал! А сега се давеше с чепатия бръмбазък, зачерви се като домат, очите му изхвръкнаха из орбити, кашляше, плачеше, смееше се и при всички тия сложни душевни вълнения не можеше да задържи ръцете си горе. Ала Иванушките не даваха така. Те ревнаха с цяло гърло и искаха дланите да му видят. Но Мацерат се интересуваше единствено от дихателните си органи. Дори да кашля не можеше вече както трябва, а затанцува и замята ръце, та няколко кутии с Лайпцигска яхния катурна и размърда моя калмик, който досега спокойно и монголоидно бе наблюдавал, сложи ме внимателно на пода, посегна отзад, вдигна нещо в хоризонтал и стреля от хълбок, цял пълнител изпразни, стреля, преди Мацерат да се задуши.

Какво ли не прави човек, когато съдбата се намеси! Докато моят лъже — баща преглъщаше партията си и береше душа, неусетно и неволно смачках с пръсти една въшка, която малко преди това бях уловил у калмика. Мацерат се бе проснал напреко върху мравчия керван. Иванушките излязоха през бакалията и пътьом отмъкнаха няколко пакетчета синтетичен мед. Моят калмик вървеше най-подир, ала не отмъкна нищо, защото трябваше да зареди автомата си отново. Мария здраво притискаше Бебо Курт — насмалко да го задуши. А аз се сетих за едно изречение, което бях чел у Гьоте. Мравките попаднаха в нова ситуация, ала не се уплашиха от околния път и подредиха кервана си край сгърчения Мацерат, защото посипалата се от спукания чувал захар не бе загубила сладостта си въпреки окупацията на Данциг от армията на маршал Рокосовски.