Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (3)

Пеперудът и електрическата крушка

Един мъж обърнал гръб на всичко, преплувал Голямата вода, отишъл в Америка и забогатял. Но стига толкова за моя дядо, както и да се е казвал: на полски — Голячек, на кашубски — Коляйчек или на американски — Джо Колчик.

Никак не е лесно да откопчиш от едно най-обикновено тенекиено барабанче, което се продава по всички магазини и сергии за играчки, нещо за отнесените с реката чак до хоризонта дървени салове. И започнах да търся: пребарабаних пристанището и всичкия плавей, полюшващ се из заливите или сплъчкан сред тръстиките, и с по-малко усилия — хелингите в корабостроителниците на Шихау, на Клавитер, на множеството докове, боклучището за железария на вагоностроителницата, складовете с граниви кокосови орехи във фабриката за маргарин и всички потайни кътчета, които знаех на Шпайхеринзел^[1]. Той е мъртъв, не ми отговаря, не го интересуват ни кръщавките на кайзерови кораби, ни тяхната гибел, траеща често десетилетия наред и започваща още с пускането на кораба — в случая „Колумб“, някога наричан още „гордостта на флота“, поел курс към Америка а след време потопен или самопотопил се, сетне изваден и ремонтиран, прекръстен, префасониран или просто шкартиран, А може и от дядо да е видял и да се е гмурнал под водата тоя „Колумб“, и до днес да шари — със своите четиридесет хиляди тона, с първокласната пушалня, мраморния гимнастически салон, плувния басейн, кабините за масаж — на шест хиляди метра дълбочина из Марианската и Емденската падина; това може да се провери в каталога „Вайер“ или по флотските календари; мисля, че първият или вторият „Колумб“ се е самопотопил защото капитанът не могъл да преживее някакъв свързан с войната позор.

Прочетох на Бруно част от историята със сала и като помолих да бъде обективен, попитах за мнението му.

— Красива смърт! — въздъхна мечтателно Бруно и тутакси запретворява дядо ми, удавника, в едно от своите възлени призрачета. Аз трябваше да се примиря с тоя отговор и да се простя с всичките си вятърничави идеи да се завея в САЩ, за да се умилквам за наследство.

Изтърсиха се приятелите ми Клеп и Витлар. Клеп ми донесе плоча с джаз — от двете страни Кинг Оливър, а Витлар префърцунено ми подаде шоколадово сърчице, окачено на розова панделка. Какви ли не маймунджулъци измисляха, пародираха сценки от съдебния ми процес, пък аз — за да не им развалям удоволствието — при всяко свиждане си лепвах една усмивка, готов да се изхиля на най-голямата тъпотия. Ала преди Клеп да успее да стартира с дежурната си лекция за връзката между джаза и марксизма — ей тъй между другото, подхванах историята на някакъв човек, който през тринайсета година, малко преди да започне голямата пукотевица, попаднал под един безкраен сал и повече не изплувал, като че вдън води потънал; та дори трупа му не намерили.

В отговор на въпроса ми — зададох го непринудено и уж отегчен — Клеп начумерено завъртя глава над затлъстелия си врат, взе да се разкопчава и закопчава и да върши някакви плувателни движения, все едно че се намира под сала. Накрая подмина въпроса ми и хвърли цялата вина за премълчания отговор върху тоя още пладнешки час.

Витлар седеше като глътнал бастун, по едно време метна крак връз крак, треперейки за ръбовете на панталона си и изкуми онази своя елегантно раирана, гротескна префърцуненост, присъща комай единствено нему и на ангелите небесни:

— Намирам се върху сала. Хубаво е на сала! Хапят ме комари — уф, че досадно! Намирам се под сала. Хубаво е под сала! Не ме хапят комари — ех, че приятно! Чудесно бих могъл да си живея под сала, стига само някога да не ми се прище да се кача върху сала, за да ме хапят комари.

Витлар направи резонната си пауза, изгледа ме изпитателно, после — както винаги, когато му се прище да наподоби кукумявка — повдигна природно високите си вежди и се превъзнесе с патетично — театрален глас:

— Допускам, че в случая с удавника, с човека под сала, става дума за твоя прачичо, ако не и за твоя дядо. Понеже в качеството си на твой прачичо и в много по-голяма степен на твой дядо той се е чувствувал задължен към тебе, затова е и прибегнал към смъртта; защото на теб щеше да ти е адски досадно да имаш жив дядо. Ти си убиец не само на твоя прачичо, ти си убиец и на твоя дядо! Понеже той — като всеки дядо — е искал да те понакаже някак и те е лишил от удоволствието да посочиш гордо като внук един подпухнал труп и да се изфукаш: „Я вижте моя мъртъв дядо! Той е герой! Когато бяха по петите му, се хвърли във водата.“ Дядо ти икономиса трупа си за пред свят и внук, та поколенията и внукът още дълго да си блъскат главите.

Сетне, скачайки от патос в патос — Витлар, лукаво, подлизурски, с лек реверанс:

— Америка! Радвай се, Оскар! Ти имаш цел, мисия в живота! Тук ще те помилват, ще те освободят. И тогава накъде, ако не в Америка, където може да се намери всичко, та дори и един безследно изчезнал дядо!

Колкото ехиден и оскърбителен да бе отговорът на Витлар, той поне ми вдъхваше повече увереност, отколкото онуй мрънкало Клеп, дето смотолеви нещо — ама жив ли, умрял ли — не се разбра, или отговорът на Бруногледача, нарекъл дядовата смърт „красива“ само защото малко след нея „К. Н. В. Колумб“ бил пуснат на вода и плиснал вълни. Хвала на Витларова Америка, консервираща дядовци, хвала на набелязаната цел, на идеала, който отново ще ми вдъхне живот, когато — отегчен от Европа — реша да захвърля барабан и перо:

— Пиши, Оскар, пиши заради богатия си, вече уморен дядо, краля на талпите в Бъфало, САЩ, самотния търговец, който играе с кибритени клечки в търбуха на своя небостъргач.

Когато Клеп и Витлар най-сетне се сбогуваха и си тръгнаха, чрез обилно проветряване Бруно прогони от стаята всичката дразнеща миризма на приятели. Сетне пак взех Барабанко, ала не отмервах вече такта на потулилите дядовата смърт салове, а забих с оня бърз, отсечен ритъм, на който от август четиринайсета е трябвало да се подчинява цял свят. Та няма как — до мига на моето рождение — ще засегна само накратко житието на малцината опечалени, които дядо изоставил в Европа.

Едва-що Коляйчек изчезнал под сала, сред близките на салджиите по пристана тревожно притипвали бабчето с дъщеричката Агнес, Винцент Бронски и седемнадесетгодишният му син Ян. Малко по-встрани стоял Грегор Коляйчек, по-големият брат на Йозеф, когото привикали на разпит в града. През цялото време в полицията този Грегор все едно си знаел и баел:

— Ама аз почти не познавам брата си. Поначало знам само, че се казва Йозеф, а последния път, когато го видях, беше на десет или — да кажем — дванайсет години. Лъскаше ми чепиците, а щом аз или мама ожаднеехме, пращахме го за бира.

Макар да се оказа, че прабаба обичала да си пийва бира, отговорът на Грегор Коляйчек с нищо не можел да улесни полицията. Затова пък наличието на по-големия Коляйчек улеснило баба Анна. Грегор, прекарал години от живота си в Щетин, Берлин, а накрая и в Шнайдемюл, артисал в Данциг, захванал работа в барутната фабрика, а след година време, когато всички щекотливи въпроси около бабиния брак с Лъже — Вранка били изяснени и прибрани в архива, той се венчал за бабчето, на която сърце не й давало да се откаже от Коляйчекови и която никога не би се венчала за Грегор или поне не чак толкова скоро, ако женихът не се казвал Коляйчек.

Службата в барутната фабрика овардила Грегор първом от цветния, а сетне от сивия шинел. И заживели тримата в апартаментчето, дето толкова години приютявало подпалвача. Но скоро се оказало, че не е речено единият Коляйчек да прилича на другия, защото я имало, я нямало година от венчавката, и бабчето се принудила да наеме сутерена в Тройл, който в момента бил свободен, и за да припечелва по нещичко, продавала всевъзможни джунджурии — от топлийката до зелката, — макар че в барутната фабрика Грегор изкарвал куп пари, но всичко пропивал и не носел нито грош. Докато Грегор бил пияница, явно се метнал на прабаба, дядо Иозеф бил човек, който само понякога обичал да пийва по чашка. Грегор не пиел от мъка. Дори и да изглеждал весел, което рядко се случвало, понеже бил склонен към меланхолия, той не пиел за настроение. Пиел, защото търсел дъното на всички неща, та също — и на алкохола. Дорде бил жив, никой не видял Грегор Коляйчек да остави чашка хвойнова наполовина.

Маминка, тогава закръгленко петнайсетгодишно моме, разтребвала вкъщи и помагала в дюкяна: лепяла купони в бакалската книга, в събота разнасяла стоки по домовете и непохватно, но с богата фантазия съчинявала писма до клиентите да си платят вересиите. Жалко, че нямам поне едно от тях. Де да можех на това място да цитирам няколко от мамините хем детински, хем момински викове за помощ — та тя си била полусираче, защото Грегор Коляйчек не можел да мине за пълноценен пастрок. Най-голям зор виждали баба и щерка й как да овардят от меланхолния Коляйчеков поглед на вечно жадния барутчия захлупените една върху друга паници, препълнени с медни петачета и някой друг сребърник. Едва когато през седемнайсета година Грегор Коляйчек се поминал от инфлуенца, печалбата от вехтошарския магазин понараснала, ала не твърде много; защото какво ли можело да се продаде през седемнайсета година?

В стаичката, която останала празна след смъртта на барутчията, защото маминка се страхувала от призраци и отказала да се премести, впоследствие се настанил маминият братовчед Ян Бронски, тогава двайсетгодишен момък, който след като завършил реалната гимназия в Картхаус и стажувал в пощата на околийското градче, напуснал Бисау и татко си Винцент, за да се посвети на посредствена чиновническа кариера в Централната поща на Данциг. Освен куфара, Ян довлякъл в лелиния си дом и обемиста колекция марки, която събирал от най-ранно детство. Значи Ян проявявал не само професионален интерес, а и лично, гальовно отношение към пощенския бранш. Хърбавият, леко сгърбушен момък имал хубавко, валчесто и комай възсладникаво лице със синьо око, та маминка, тогава седемнайсетгодишна госпожица, се влюбила до уши. Трижди гледали Ян на военна комисия и трижди го отлагали поради кекавост — обстоятелство, подсказващо телесните възможности на Ян Бронски в ония дни, когато пращали за Вердюн всичко що-годе праворасло, за да го свалят от вертикала във вечната хоризонтала на френската земя.

Тя, любовчицата, май се завъртяла, докато двамата си гледкали заедно филателния албум и глава до глава се любували на зъбчетата и водните знаци. Но се появила или направо лумнала, когато извикали Ян на четвърта комисия. Маминка и бездруго имала да ходи в града, та го изпроводила до областната щабквартира и изчакала пред караулката, пазена от някакъв чичо — запасняк. Тоя път двамата си били внушили, че сигурно ще пратят Ян в чужбина да позакрепи болнавия си гръден кош на богатия с олово и желязо френски въздух. Навярно маминка за стотен път преброявала копчетата на запасняшкия шинел, но все не ги докарвала на брой. А нищо чудно копчетата на всички униформи да са тъй натаманени, че както и да ги гледа човек, последното копче все Вердюн да сочи, някой Хартмансвайлеркопф^[2] или речица — като Сома или Марна, да речем.

Когато след, кажи-речи, час прегледаното за четвърти път дребосъче се измушило от портала на областния щаб, запрепъвало се надолу по стълбите и увесвайки се на маминия врат, пошушнало крилатото тогава стихче:

Без дупе, без член,

отложен с година и ден!

Тогава маминка за пръв път стиснала в прегръдка Ян Бронски — и едва ли някога го е притискала по-щастливо.

Подробности за тая младежка военновременна любов не са ми известни. Ян продал част от филателната си колекция, за да задоволи претенциите на маминка — жена с буден усет към красивото, елегантното и скъпото; по онова време Ян Бронски си водел и дневник, който за жалост се затрил някъде. Явно бабчето приемала близостта между двамата млади — макар тая близост да била много повече от роднинска, — тъй като Ян Бронски напуснал тясното апартаментче в Тройл едва малко след войната. Изнесъл се само защото съществуването на някой си господин Мацерат не можело повече да се отрича и крие. Сигурно маминка се е запознала с въпросния господин през лятото на осемнайсета, докато работела като помощник — медсестра в лазарета „Зилберхамер“ край Олива. Алфред Мацерат, кореняк — ренанец, лежал с куршум в бедрото и с ренански веселия си нрав скоро станал любимец на всички медсестрички — включая и сестра Агнес. Едва проходил, ала куцук-куцук се клатушкал из коридора, облегнат на рамото на една или друга сестрица, за да пошъта в кухнята със сестра Агнес, защото бялата касинка тъй отваряла кръглото й личице — а как умеел той да превръща чувствата във вкусни чорбички.

Щом раната се затворила, Алфред Мацерат заживял в Данциг и веднага се главил представител в бившата си фирма — от по-известните в целулозно-хартиения бранш. Войната се изхарчила докрай. Скалъпвали се мирни договори, които щели да дават повод за бъдещи войни: областта край устието на Висла — границата тръгвала от Фогелзанг на пясъчната ивица и все по Ногат до Пикел, оттам се спускала по Висла до Чаткау, чупвала под прав ъгъл наляво до Шьонфлис, възвивала край Заскошинската гора до Отоминското езеро, без да закачи Матерн, Рамкау и бабиното Бисау, и пак се връщала до Балтийско море при Клайн — Кац — била обявена за Свободен град под контрола на Лигата на нациите^[3]. Полша получила право на свободно пристанище в самия град, носа Вестерплате със склад за боеприпаси, управлението на железниците и своя поща на площад „Хевелий“.

Докато пощенските марки на Свободния град сияели в златисто — червено великолепие с Ханзейската си хералдика, поляците облепяли пликовете с погребално лилави сцени из житията на Казимир^[4] и Батори^[5].

Ян Бронски преминал на работа към Полската поща. Решението му изглеждало спонтанно — нали си бил избрал полско поданство. Мнозина виждали причината за тая стъпка на Ян в мамината изневяра. През двайсета година, когато маршал Пилсудски^[6] разгромил Червената армия при Варшава — чудо, което хора като Винцент Бронски приписвали на Дева Мария, а военните експерти — по-скоро на генерал Сикорски или на генерал Вайганд, та в оная паметна за Полша година маминка се сгодила за поданика на райха Мацерат. Чини ми се, че и баба Анна, както Ян, е била против тоя годеж. Оставила на дъщерята сутеренния дюкян в Тройл, който междувременно бил живнал, заминала при брат си Винцент в Бисау, сиреч в Полско, поела, както в предколяйчекови времена, стопанството с цвекловите и картофените ниви, пуснала своя все по-осеняван брат да си общува и лафува с целомъдрената кралица на Полша, а на нея й стигало — да се намести сред четирите си фустана край есенния картофено-шумнат огнец и да прискляпва към хоризонта, все още нарязан от телеграфните стълбове.

Едва когато Ян Бронски открил и се венчал за своята Хедвига — погражданена кашубка, която си имала няколко нивици в Рамкау, — отношенията между Ян и маминка се поогладили. Двете двойки случайно се срещнали на танцова забава в сладкарница „Войке“ и тя представила Ян на Мацерат. Двамата инак толкова различни по нрав, но относно маминка единодушни господа взаимно си допаднали, въпреки че Мацерат по ренански грубо и гръмко обявил преместването на Ян в Полската поща за чиста лудост. Ян танцувал с маминка, Мацерат прегръщал едрата кокалеста Хедвига, с такъв унесен кравешки поглед, който постоянно давал повод на хората да я мислят за бременна. Цяла вечер те танцували ту един с друг, ту един през друг, уж танцуват, а мислите им в следващия танц, подрипвали в уанстепа, въртели се във валса, едва в чарлстона добивали самочувствие, а в бавния фокстрот откривали еротика, граничеща с религия.

През двайсет и трета, когато за една кутийка кибрит човек можел да облепи цяла спалня с банкноти, сиреч да я нашари с безброй нули, Алфред Мацерат се венчал за маминка, Ян кумувал, а втори свидетел станал някакъв бакалин на име Мюлен. За въпросния Мюлен не мога да ви разкажа кой знае какво. Заслужава да го спомена само защото — тъкмо пуснали Рентната марка^[7] — маминка и Мацерат купили от него разорена от вересии бакалия в предградието Лангфур. За късо време маминка, която в сутеренния дюкян в Тройл се справяла с всякакъв сорт длъжници, пък била и родена търговка, та с находчивост и остроумие така развъртяла алъш-вериша, че скоро Мацерат се принудил да зареже поста си на представител — и бездруго хартиеният бранш бил наводнен с чиновници, — за да й помага в бакалията.

Двамцата чудесно се допълвали. Онова, което маминка постигала зад тезгяха с клиентите, ренанецът докарвал в пазарлъка с посредници и търговци на едро. А Мацерат нали обичал готварската престилка, да пошътва из кухнята, да приплаква тенджери и чинии — благодат за маминка, която можела да забърква само аламинути.

Жилището досами бакалницата било хем тясно, хем лошо разпределено, ала сравнено с битовите условия в Тройл — само съм чувал, — си падало доволно еснафско, та сигурно поне през първите години от брака маминка се е чувствувала удобно на Лабесвег.

Освен дългия, леко пропаднал коридор, където обикновено трупали кутии „Персил“, имало също и просторна кухня, ако и да била половината превърната в склад: за консервени кутии, торби с брашно и пакети с овесени ядки. Всекидневната имала два прозореца с изглед към улицата и към лете украсената с прибалтийски миди градинка и била възелът на партерното жилище. Докато по тапета преобладавало виненочервеното, кажи-речи — пурпур покривал кушетката. Разтегателна маса със заоблени краища, четири стола в черна кожа и кръгла масичка за пушене, която постоянно хвърчала насам-натам, стоели чернокраки върху синия килим. Между прозорците — масивният черно-златист часовник. В контраст с пурпурната кушетка — черното пиано, първо взето под наем, а после изплатено на вноски, с въртящо се столче, стъпило върху кожа с дълъг жълтеникав косъм. Срещу пианото — бюфетът. Черният бюфет с шлифовани, плъзгащи витринки, обрамчени с черни гарнитурни летвички, долните вратички, скриващи покривки и порцелан, с натежали плодове от черна резба, върху черни крачета като черни лапи, черна профилирана надстройка — а между кристалната фруктиера с изкуствени плодове и зелената, спечелена на лотария купа зеела оная дупка, която по-късно благодарение на мамината находчивост щяла да бъде запълнена с бежов радиоапарат.

Спалнята била издържана в жълто и гледала към двора на четириетажната къща. На мен можете да ми вярвате: балдахинът на широката брачна крепост беше светлосин и под неговата нежносиня светлина — обрамчена, остъклена и каеща се — в една пещера лежеше Магдалена в телесен цвят, към десния горен ръб въздишаше, а пред гърди кършеше толкоз много пръсти, та изкушаваше човек да ги брои, защото му се чинеха в повече. Срещу съпружеското ложе — белият гардероб с огледални врати, отляво — тоалетката, отдясно — скринът с мраморен плот, а от тавана на две пиринчени рамене, ала не заметнати с парцал, както в дневната, изпод два сладкорозовки порцеланови плафониери надничаха голите крушки на пръскащия светлина полилей.

Днес разбарабаних цялата си сутрин, разпитвах барабана, човъркаше ме да разбера дали крушките в нашата спалня са били по четирийсет, или по шейсет вата. Кога на себе си, кога на Тенекийко, все си го задавам тоя твърде важен за мене въпрос. Често с часове търся обратния път до ония електрически крушки. Та нали всеки път първом трябва да забравя хилядите светлинни източника, дето ту съм събуждал, ту съм приспивал с ключа на влизане и излизане от много стаи и без барабанни празнодумици, да пребродя гората от стандартни крушки, за да изляза при лампите в нашата спалня на Лабесвег?

Маминка родила у дома. Болките я хванали в бакалията, докато насипвала захар в сини кесии по половинка и четвъртинка. Та не сварили да я откарат до родилното и се наложило да повикат от близката Хертащрасе една стара акушерка, която понякога още бабувала. В спалнята старицата помогнала на мен и мама да се отървем един от друг.

Светлината на този свят съм зърнал във вид на две шейсетватови крушки. Ето защо библейските думи: „Да бъде светлина, и дойде светлина“ и до ден-днешен изплуват в съзнанието ми като най-сполучливата реклама на фирмата „Осрам“. Освен обичайното разкъсване на перинеума, раждането протекло нормално. Измъкнал съм се леко, с главата напред — еднаква благодат за родилка, ембрион и акушерка.

И нека си го кажем на мига: бях кърмаче с феноменален слух, а духовното ми развитие приключи с раждането и тепърва трябваше само да се доказва. Като самонадеян ембрион не само се прехласвах по собствения си образ в околоплодните води, а и най-критично слухтях за първите родителски изблици под двете електрически крушки. Ушето ми бе нащрек. Макар да беше мъничко, подгънатко, слепнатко, но във всеки случай сладичко, то улавяше всички думи, които ми се поднесоха като първи впечатления, и ги запомни като важни за цял живот. Нещо повече: всичко, що чопвах с ушенце, тутакси преработвах в мъничко мозъче и след като хубаво претеглях чутото, решавах да извърша някои неща, а с други никога да не се залавям.

— Момче — обяви господин Мацерат, който се смяташе за мой баща. — Ето кой ще наследи бакалницата. Сега поне знаем за какво сме се трепали.

Маминка не мислеше толкова за бакалницата, колкото за външното оформление на синчето:

— Уф на мама юначето, знаех си аз, че ще е мъжко, ако и да разправях, че ще се роди моме!

Така рано — рано се запознах с женската логика, а след малко чух маминка да добавя:

— Мъничкият ми Оскар, щом изпълни три годинки, мама ще му купи барабан.

Докато претеглях и съпоставях маминото и татковото обещание, аз, Оскар, гледах и слушах една нощна пеперуда, случайно влетяла в стаята. Средноголям и мъхест, мъжкарят ухажваше двете шейсетватови крушки и хвърляше сенки, които — несъразмерно уголемени за размаха на крилете му — покриваха, изпълваха и разливаха трептеливо движение по стая и мебел. Ала ме порази не толкова играта на светлини и сенки, колкото онзи шум, който се пораждаше между пеперуд и крушка: Той бъбреше ли бъбреше, сякаш час по-скоро искаше да се отърве от познанието си, сякаш по-късно нямаше да има време за раздумка, сякаш тоя диалог бе неговата последна изповед и опрощението, дето щяха да му въздадат крушките, нямаше да му остави повторна възможност за грях и мечти.

Днес Оскар скромно ще ви рече: Пеперудът барабанеше. Чувал съм как барабанят зайци, лисици и съсели. Жабите могат да предбарабанят гръмотевична буря. За кълвача казват, че избарабанявал червеите из дупките. А човекът бие тимпани, чинели, казани и барабани. Говорим за барабанни револвери, за барабанен огън; избарабаняват някого навън, сбарабаняват го за сбор, вбарабаняват го в гроб. Барабанят момченца, барабанят юноши. Има композитори, които пишат концерти за струнни и ударни инструменти. Ала барабанният бой за вечерна проверка и Оскаровите барабанчески опити не са нищо пред барабанната оргия, която пеперудът устрои върху двете прости шейсетватови крушки в чест на рождението ми. Може би в черна Африка има негри, а и негрите в Америка, незабравили все още Африка, които с природното си чувство за ритъм съумяват да имитират съвършено или приблизително моя пеперуд и африканските пеперуди, по-едри и по-пищни от източноевропейските — и да барабанят хем страстно, хем бойко; аз мога да се придържам към нашенските европейски образци, сиреч към онзи средноголям, напудрен с кафяв прашец пеперуд от часа на рождението ми, тоя пеперуд бе маестрото на Оскар.

Беше през първите дни на септември. Слънцето се намираше под знака на Дева. Отдалеч през нощта се задаваше къснолятна буря, която помиташе сандъци и щайги. Меркурий ме направи критичен. Уран — находчив. Венера ме ориса с малко късмет, а Марс — с честолюбие. Везните тъкмо изгряваха и ме направиха чувствителен и краен. Нептун се подвизаваше в десетия Дом, Дома на житейската среда, и ме закотви между чудо и заблуда. Сатурн, влизайки в опозиция с Юпитер в третия Дом, постави потеклото ми под съмнение. Но кой изпрати Пеперудът, кой позволи на него и на къснолятната буря с даскалския й гърмот да разпали страстите ми по обещания от мама барабан и да го направи все по-досегаем и желан?

Като си давах вид на вресливо моравосиньо кърмаче, реших да отхвърля категорично бащините си планове, сиреч всичко, свързано с бакалницата, ала да се съобразя с маминото желание и да го проуча, когато му дойде времето — на третия ми рожден ден.

Наред с всички предположения, засягащи бъдещето ми, убедих се в едно: маминка и татко Мацерат не притежаваха нужното сетиво да ме разберат и в даден момент да приемат моите доводи и решения. Самотен и неразбран, Оскар лежеше под електрическите крушки и си представяше, че тъй ще си върви още шейсет, седемдесет години, докато някое късо съединение завинаги прекъсне всички светлинни източници. Ето защо още преди да почне животът му под електрическите крушки, той бе загубил интерес към света; и само изгледите за тенекиен барабан ме възпряха тогава да потисна желанието да се върна в утробата.

Но акушерката вече бе отрязала пъпната връв; нищо не можеше да се направи.