Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Радка Крапчева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пиер Алсиет. Този, за когото мечтаех
Френска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1993
Редактор: Стоян Сукарев
Коректор: София Яневска
ISBN: 954-459-080-3
История
- — Добавяне
V
О, ако мама знае, само ако знае, че главата на дъщеря й почва вече малко да се замайва…
Но нека да внеса известен ред в моите мисли.
От три дни ситен, продължителен дъжд се бе спуснал като мрежа пред нашите прозорци.
Обикновено понасям лесно това време и никога не скучая… Може би имам дарбата да намирам добрата страна на всяко нещо.
Вали… аз се ровя из библиотеката, довършвам едно отдавна започнато ръкоделие, седя край камината и си играя с котката и котенцата й…
Но за Кристиан дъждовното време е непоносимо мъчение.
— Ужасно! Не мога вече… струва ми се, че съм в аквариум.
От два дни тя се старае да преодолее съпротивата на баба.
— Лельо Клер, човек може да се разхожда с кола по всяко време.
— Да, ако е наложително… но в случая съвсем не е необходимо.
— Уверявам ви, че ще побеснея. Позволете ни да отидем поне до По. Няколко километра не са нищо…
— Нима не можеш да стоиш спокойна двадесет и четири часа.
— Двадесет и четири часа! От три дни вали и един бог знае кога ще престане този проклет дъжд.
Кристиан изглеждаше толкова нещастна, че мама, винаги добра, се смили над нея и се опита да й помогне.
— Още няма никакви новини от Амели Пуртау — каза тя. — Започвам да се безпокоя. Беше обещала да ме държи в течение на преговорите за женитбата на Жан-Луи. Няма да е зле децата да отидат до Розьоре, за да видят, какво става там.
Предлогът беше добър и най-после баба даде съгласието си.
— Ставай бързо — викна ми Кристиан. — Тръгваме веднага.
Но щом се озовахме в колата, тя каза:
— Слушай, нямам желание да умирам от скука в Розьоре. В къщата е приятен само мъжкият елемент, а Жак и Жан-Луи са през целия ден заети в По… Ще останем само половин час и после ще отскочим до По… Ще хапнем в някоя сладкарница…
Всичко се нареди точно както искахме. По някаква случайност госпожа Пуртау малко преди нашето пристигане бе тръгнала за Габизо и следователно ние можехме свободно да разполагаме с времето си.
Обзета от слабо угризение на съвестта, предложих да се върнем вкъщи, но Кристиан дори не ми отговори, а подкара направо към По. Няколко минути по-късно ние бяхме там, седнали в една сладкарница.
Тъкмо ни сервираха една чиния, пълна със сладки, избрани от лакомата ми братовчедка, когато тя възкликна с пълна уста:
— Нима е възможно!
Проследих погледа й и моите очи останаха приковани в един мъж, седнал на близка маса. Той стана и се запъти към нас. Къде бях виждала това матово, съсредоточено лице, тези тъмни очи с мек поглед? Къде бях слушала този плътен глас?
Боже мой! Да, това беше той. Може би не беше толкова висок, но все пак не мога да не позная замислените и нежни очи, които толкова пъти са ми се усмихвали… и особено гласа, с който съм разговаряла тайно и дълго…
Да, от кръв и плът пред мене стоеше мъжът на моите мечти, появил се сякаш по някакво чудо.
В това време Кристиан ни представи един на друг:
— Моят приятел: Жил Шевриер, братовчедка ми: Флориз дьо Сент Аму.
Протегнах несъзнателно ръка; топлият поглед ме обгърна, както в мечтите ми, гласът прошепна:
— О, вие сте прекрасна!…
Господин Шевриер седна при нас да изпие чаша чай… Боже мой! Колко ли глупава съм му се видяла!…
Все пак прекарах приятни и вълнуващи мигове!
Кристиан отрупваше с въпроси нашия неочакван гост. Той й отговаряше и аз го слушах унесено. От време на време господин Шевриер се усмихваше и очите му се спираха на мене тъй настойчиво, че се смущавах. А когато ме питаше нещо, аз отговарях тъй плахо, че миг след това се ядосвах сама на себе си.
Повечето време разговаряха Кристиан и нейният познат, а аз ги слушах. От думите им разбрах, че Жил Шевриер е писател. Говориха за Париж, за литератори и музиканти, чиито имена бях срещала по вестниците… Най-после споменаха някакви приятели, за които Шевриер бе наел една вила в Аржьолес, където и той самият щял да прекара част от лятото.
— Чудесно! Значи ще бъдем съседи! — възхити се Кристиан.
И от всичко, което чух, не запомних нищо друго, освен това, че ще се видим отново!
Ще се видим отново! Защо при мисълта за тази възможност сърцето ми започва да бие лудо?…
— Поздравявам те, никога не съм виждала Шевриер толкова запален — ми каза Кристиан, когато към шест часа нейният приятел ни напусна със съжаление…
— Запален?
— Ей че невинност! Нима ти не забеляза, че той те поглъщаше с очи?
И като ми се закани с пръст, Кристиан добави:
— Само че, предупреждавам те, в случай че има взаимност: с него никога не е на сериозно!
Аз повдигнах рамене:
— Смяташ ли, че това ме интересува?
Не, не ме интересува, разбира се… и все пак какво ли би било да бъдеш обичана от него…
Преди малко, когато се прибирахме в стаите си, зададох на Кристиан колкото можех по-безразлично въпросите, които изгаряха устните ми: „Какво е писал Жил Шевриер? Какъв е той всъщност? Какво го е довело в По? Може би желанието да бъде по-близо до Кристиан?… Но защо с него «никога не е на сериозно»?“.
Братовчедка ми подробно ме осведоми. За нея Жил Шевриер беше близък приятел, но срещата в По бе съвсем случайна. Той притежаваше рядка писателска дарба. Дошъл в нашия край да пише новата си творба… Страстно обичал да пътува…
Сега Шевриер щеше да прекара лятото заедно с приятелите си Сервал, у които Кристиан се запознала с него. Те бяха богати и малко превзети хора, но обичаха хората на изкуството и особено младите дарования, които имаха слабост да откриват и покровителствуват. Жил Шевриер беше издавал стихове и есета, но за нещастие пишеше малко. Той беше чудесен човек, в когото жените лесно се влюбваха. Все пак Кристиан не се бе поддала на общата слабост… може би защото нямаше склонност към флирта… пък и имаше ли смисъл да отива с отворени очи направо към едно разочарование?… Да, разочарование, защото Шевриер не беше от тези, които се спират за дълго на едно място.
— И той никога няма да се установи някъде, бъдете сигурна — заключи убедително братовчедка ми.
О, никога… Много силно казано!