Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (47)

I

„О, да бях умряла!…“

Дневникът на Флориз завършваше с тези думи. Когато Жил обърна и последната страница, зората се пукваше вече. Той изскочи вън от леглото. Долу около сламената къща туземците се събираха за всекидневната работа. Трябваше да се възползуват от няколкото по-хладни часове. Жил даде нарежданията си и проследи как хората и животните се отдалечаваха.

Останал сам, той вдигна очи към заляния в розово хоризонт. Като внезапно смъкнато було, нощта си отиваше бързо пред победоносния ден. Наставаше приятният час, в който въздухът бе пропит с чуден хлад. Изведнъж небето пламна и яркочервеният му цвят беше подобен на цвета на нажежено желязо. После огненото червено се смекчи, стопи, изчезна и небето доби нежен и хубав седефен цвят, скривайки пожара под млечната си повърхност. И тогава слънцето се показа… Голям розов рубин, малко забулен от синевата… Колкото повече се издигаше, толкова повече розовият оттенък се заместваше с оранжева огнена, палеща багра.

— „Да бях умряла…“ — прошепна Жил. — Но не, тя не трябва да умре, не бих го допуснал… Не искам…

Той започна да се разхожда тъжно по верандата. Мисълта му бе погълната от току-що прочетеното. Лицето на Флориз, болна и посърнала, беше пред очите му. Бедната Флориз! След толкова надежди — мъртво дете! Отчаянието й сигурно е започнало след това тъжно събитие. Жил бе отгатнал настъпването му по разредяването на писмата й, по тъгата, пропита във всеки ред.

Цялото минало блесна пред него. Флориз преди женитбата, такава, каквато я разкриваше дневникът й, беше наистина девойката, която той си бе представял… и обичал. Той си спомни опиянението сред първата им среща, опиянението от любовта им и всички радости, които им бе дала тази любов.

После… Какво беше се случило? Какво бе станало с него? Каква беше тази необходимост да избяга, да замине?… Една среща, намерен стар приятел… и една мамеща екзотична страна… И тогава той не бе успял да преодолее желанието си за нов живот…

Чу се тих шум. Боси крака стъпваха по пода на сламената къща. Жил се обърна. Беше момчето. Носеше му утринното кафе. Банята беше готова. Раздавачът чакаше писмата, за да тръгне. С няколко отсечени думи Жил му заповяда да чака. После седна пред писалището си и започна:

„Флориз, моя малка любима Флориз,

Колко добре направи майка ти, че ми изпрати тази тетрадка… тази тетрадка, която крие в себе си цялата ти младост, цялата ти детска и чиста душа, тъй дълбока и честна… и твоето сърце, което е туптяло толкова силно и тъй незаслужено за мене. Чувствувам угризенията съвестта… Полека-лека разбрах колко много злини съм ти причинил. Твоята тетрадка ми осветли много неща. Тя ми показва много добре какъв не трябваше да бъда и какво не трябваше да направя. Да, аз съм виновен, страшно виновен… Но всичко ще бъде поправено. Когато ти получиш тези редове, моя малка Флориз, аз ще пътувам към Франция. Няма да се мине седмица и аз ще пристигна. Впрочем ще те предупредя, за да знаеш точно кога да ме очакваш. Ще ти телеграфирам още тази вечер…

Аз съм виновен, вярно е. Не трябваше да заминавам, да те изоставям. Защото за тебе, Флориз, моето заминаване беше равнозначно на изоставяне. Не зная още какво стана в мене. Понякога има толкова много недомислие и тъмнота в подбудите, които ни карат да действуваме…

Когато те срещнах, скъпа малка Флориз, обикнах те най-много заради това, което беше. Виждам те, като че беше вчера: една девойка от миналото време, девойка от епохата на Мюсе, с чисто чело и големи замечтани очи, с меки кестеняви коси, с чудна детска усмивка…

Обикнах те, Флориз, защото ти беше въплъщение на един образ, които съм виждал само в мечтите си… До последния миг мислех, че те срещам насън… Но сънят стана действителност… Направих всичко възможно, за да те притежавам, за да бъдеш моя… и ти стана моя… Държах те в прегръдките си, притисках те до себе си, четях в душата ти… И не се разочаровах… Обичах те най-много, защото ти беше сякаш видение от миналото, въплъщение на една мечта, нещо чудно и единствено по своята чистота и невинност в нашата действителност. После внезапно очарованието изчезна. Защо? Сам не зная…

Когато срещнах Мазан, моите предразсъдъци бяха вече разколебани и за него беше твърде лесно да ме спечели. Аз мечтаех вече да замина. Каква странна нужда изпитва понякога човек да смени хоризонтите, да напусне всичко. Нужда от нова среда, нов климат, нова атмосфера…

Въпреки това аз не те излъгах съвсем. Материалното положение? То не беше блестящо, но не беше и отчаяно. Единственото напълно вярно нещо е, че беше невъзможно да те взема със себе си, че не си създадена да живееш тук, при тези условия. Но най-много аз излъгах самия себе си само за да задоволя нуждата си от един нов живот.

Не се опитвай да разбереш всичко, Флориз. По-добре ме оправдай. Прости, както се прощава на непослушно, немирно дете…

Впрочем аз бях наказан. Наказанието започна за мене веднага след изпаряването на първоначалното опиянение, когато трябваше да свикна с плоската действителност, с живота, за който не бях подготвен и в който мечтите биха били само елемент на слабост… А после дойдоха и угризенията на съвестта… Започнаха с вестта за детето. Мисълта, че скоро ще бъда баща и това дете, нашето дете, ще се появи на бял свят така далеч от мене, тази мисъл понякога ме натъжаваше много повече, отколкото можеш да допуснеш.

Колко ли пъти, Флориз, си ме обвинявала в коравосърдечие и безгрижие! Когато узнах, че толкова очакваното дете се е родило мъртво и че с него рухваше целият ти свят, угризенията и мъката ми се увеличиха. Досега аз не ти бях казал нищо и привидно посрещнах без голямо вълнение печалното събитие. В мене продължаваше да съществува онази непозната сила, която понякога ни принуждава да вършим точно противното на това, което бихме искали, и скрива истинските ни чувства.

Писмото на майка ти и най-вече твоята тетрадка ме освободиха най-после от грозния егоизъм, който ме караше да се затварям в себе си. Мисълта, че ти можеш да умреш, моя скъпа Флориз, да умреш тъй далече от мене и по моя вина, ме изпълни с ужас. Стори ми се, че през целия ми живот пред погледа ми ще бъде твоето бледо, замръзнало лице, че угасналите ти очи вечно ще ме упрекват.

Искам да прогоня далеч от себе си това ужасно видение. Трябва да забравим миналото, мила, и да мислим само за близкото ми връщане. Трябва вече да повтаряш всеки миг, че Жил скоро ще бъде в Габизо, щастлив да те види отново, да се грижи за тебе, да те глези, да те излекува. Ти ще разтвориш широко ръце, за да го прегърнеш и ужасното време на раздяла и самота ще бъде забравено… А пък аз ще напусна тези места без съжаление, защото отново съм привлечен от теб. Чувствам нужда да те утеша, да ти върна здравето, да изградя отново нашето гнездо. Моето отсъствие не беше дълго, година и нещо, но по твоя дневник виждам какви опустошения е направило то в тебе. Но ще настъпи край на всичко това, Флориз. Скоро при тебе ще дойде един преобразен Жил, достоен да ти осигури щастливо настояще и бъдеще.

Сега вече само една-единствена мисъл ме владее: да те видя отново, моя Флориз, да те притисна до гърдите си.

До скоро.“

Твой: Жил