Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (43)

IV

Към средата на юни сме. Вече по съветите на лекаря сутрин оставам по-дълго в леглото. Прозорците са широко отворени. Розите са цъфнали в градината. Лилавите гроздове на глисина красят балкона.

Лястовичките, някогашните ми приятели, са се върнали в гнездото си. Те пак имат малки. Гледам ги и си мисля… И аз се завърнах в гнездото си, но сама… И кога ще види баща си детето, което нося в себе си?… Какво мисли този баща за раждането на това дете?

Бях съобщила на Жил новината и очаквах със страх и нетърпение неговия отговор. Днес следобед получих писмо. Слава богу! Жил ми пише, че новината го е развълнувала и зарадвала… Аз съм дори изненадана. Той казва, че е горд с бъдещото си бащинство и дори, стори ми се, като че съжалява, че не може да бъде при мене сега и по-късно в решаващите дни. Препоръчва ми най-мило да оставя да ме глезят, да бъда много разумна, за да може всичко да мине колкото е възможно по-добре.

Ето защо сега всичко ми се вижда малко по-светло и по-хубаво… Но явно едва ли някога ще се науча да познавам съпруга си!… Има нежност, много нежност в днешното му писмо. Обикновено Жил не пише празни думи… и може би той още ме обича… Можех ли да се надявам, че ще посрещне така добре новината?

Мама, баба и Кристиан се зарадваха много, когато им съобщих какъв е отговорът на Жил.

— Виждаш ли…

— Казвам ти, няма да мине една година и съпругът ти ще се върне или ще ти пише да отидеш при него…

— Дори ако ти можеше сега да пътуваш, той може би щеше да те извика незабавно…

Аз бих искала да мисля като тях. Четох и препрочетох писмото на Жил. То е по-дълго и по-подробно от обикновено. Съпругът ми описва настаняването си, работата, местността, разходките. Изглежда, че Черната река и околностите й са получили името си основателно… Едва ли е приятно да се живее там… Но той не споменава нищо за възможност да се върне или да се съберем. Бих казала по-скоро, че изпитва някакво упорито желание да останем разделени, дори и това да му причинява известно страдание… И все пак може наистина да ме обича… макар че не е логично…

Понякога се питам дали Жил не ме обича повече, когато сме далеч един от друг. Чувала съм, че мъртвите ги идеализират, а раздялата е временна — смърт.

Понякога в Париж ми се струваше, че Жил се е наситил на моето присъствие и на моята сляпа любов. Може би, без и да подозирам, той ме упреква в нещо?…

Странна, болезнена загадка!… Кой ще я разреши?

Струва ми се, че чувам Сейньос, добрия Сейньос, който продължава да ми доказва верността и искреността си с топлите си писма:

— Артистите, моя малка приятелко, тоест прекалено чувствителните хора като вашия съпруг са понякога странни същества. Щастието, истинското, простото, обикновено щастие им доскучава!… Тогава те изпитват някаква особена нужда да се направят нещастни!

Себе си… и другите!