Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (34)

XVI

Вярно е, аз не виждам вече Ники… и не съжалявам, че се показах малко смешна, защото резултатът, който постигнах, не е за пренебрегване.

Но не зная защо, струва ми се, че Жил вече не е същият. След като прояви към мене много нежност, като че искаше да се извини за обидите, които ми бе причинила натрапчивата Ники, сега той е станал извънредно мълчалив, затворен, дори бих казала, малко странен… От какво е недоволен?… Резкият начин, по който се бе отнесъл с Ники — учтиво, но недвусмислено предупреждение, че нейното присъствие ми е неприятно, отначало ми беше харесало много. Но когато на другия и на следващите дни забелязах, че Жил е сериозен, дори сърдит, запитах се дали трябваше да приема неговия жест. Може би той е държал на посещенията на Ники повече, отколкото съм допускала?…

Опитах се да си осветля този неясен въпрос. Казах на съпруга си, че съжалявам, задето съм се поддала до такава степен на раздразнението си и съм го лишила от тези тъй интересни за него литературни разговори. Той отвърна, че „не дава пет пари за Ники и за нейните забавни разговори“, но се ядосва, че се е отнесъл към нея така просташки… И понеже аз съм била причината за тази му постъпка, помоли ме да не му я припомням…

Докато ми говореше, Жил не се и опитваше да скрие лошото си настроение. Сметнах, че е недоволен от така прибързаното решение. И тъй като, въпреки всичко, предпочитам да страдам, но да го виждам щастлив, казах:

— Жил, заговарям за това, защото не искам повече да те лишавам от общуването с Ники. Така че ти можеш да й пишеш…

Той ме прекъсна рязко:

— Нищо няма да й пиша. Човек трябва да бъде последователен. Нейното присъствие ти е непоносимо и тя няма да стъпи тук поне за известно време. Не, не бих желал да се повтори онази сцена…

— Но…

— Няма „но“! Аз вече имам опит.

Почти грубият му тон ме нараняваше. Очите ми отново се напълниха със сълзи.

— Моля ти се, не започвай да плачеш отново!

Овладях се. Преглътнах сълзите си, но не можах да не прошепна:

— Виждам, че ти държиш повече на нея… отколкото на мене!

В същия миг съжалих, че произнесох тези думи. Жил, който дотогава никога не беше се разгневявал особено, избухна.

— Флориз — извика той, — ако продължаваш в този дух, ще направиш живота ни непоносим. Това ти държане започва вече да ме вбесява! Колко пъти трябва да ти повторя, че Ники ми е безразлична?… Ревността е като болест, уверявам те, и ти трябва да се излекуваш!

Излязох, за да не се разплача пред него. Скрих се в съседната стая, но чух, че Жил хлопна след малко входната врата.

Вечерта, докато се хранехме, някакво особено стеснение цареше между нас. Схванах, че Жил ми се сърди, но бях решила да се преструвам, че съм забравила всичко, което е станало, и да се старая да привлека вниманието му другаде. Вечерята, която бях приготвила колкото можех по-добре, беше по вкуса му. Това подобри настроението му, а един мой незначителен намек за едни съседи, с които той обича да се подиграва, го накара да се усмихне. Неусетно атмосферата се разведри. Поне за една вечер успях да победя ревността си.

Във всеки случай тя съвсем не е умряла в мене и сигурно още дълго време ще страдам от нея.