Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (38)

XX

За съжаление безпокойството ми е било твърде оправдано. Все пак можех ли някога да допусна, че Жил ми готви подобна изненада?

Напразно се опитвам да вникна в същината на нещата. Струва ми се, че главата ми е празна. Краката ми са подкосени. Като че съм станала от тежка болест… като че съм сънувала лош сън… Жил, моят Жил, чието присъствие ми е тъй необходимо, както въздухът, който дишам…

Днес по време на обяда той изглеждаше толкова погълнат от мислите си, толкова далечен, че едва отговаряше на моите въпроси. Най-после аз не можах да не му кажа:

— Жил, кажи ми какво ти е? Днес човек не може да измъкне две думи от устата ти.

Той ме погледна. И веднага прочетох в очите му, че щеше да ми съобщи нещо неприятно.

— Тревожни вести?

Той поклати глава утвърдително.

— Много лоши?

След известно колебание Жил се реши да отговори.

— Те не засягат настоящето ни… но в близко бъдеще ще бъдем изправени пред тях.

— За какво се отнася? Материални въпроси ли?

— Да… Преди половин час се видях с нашия нотариус… Той ми отвори очите: приходите ни намаляват катастрофално. Ще бъдем принудени винаги да черпим от капитала. Сметката ми в банката е изчерпана. Казах му да продаде една стара къща в Маре, наследство от майка ми, но сега моментът е лош и купувачите са малко. Ще трябва да се продаде на загуба.

Никога не съм имала много ясна представа за значението на парите. В Габизо ние не живеехме в разкош, но затова пък не познавахме нито лишения, нито големи грижи. По тази причина материалните загуби никога не са ме плашили. Спомням си, че първия път, когато Жил ми съобщи тревожната новина, аз го учудих със спокойствието си.

Повече или по-малко това ми се виждаше без значение. Впоследствие обаче започнах да се ядосвам, когато виждах, че Жил съвсем не се стараеше да намали разноските ни. Дойде пренасянето и настаняването… но аз се надявах, че с работата на Жил и с моите спестявания загубите ще се наваксат…

Днес, когато го чух да повтаря старите оплаквания, бях готова отново да се усмихна, но той не ми даде възможност да проговоря:

— Не, не, излишно е да казваш каквото и да е. С новото поскъпване на живота невъзможно е да продължаваме така… Скоро ще се разорим напълно… Не мога да гледам как се лишаваме, това съществуване е непоносимо за мене. Трябва да се сложи край. Трябва да започна да печеля, но едва ли ще мога с писателство, пък и няма време за чакане… Впрочем аз размислих добре… и взех вече едно решение. Колебах се, но разбрах, че това ще бъде за наше добро… Ти знаеш, че моят приятел Фабиен търси някой да му помага в Индокитай, да го замества в работата му. Заплатата е много добра. Аз му предложих да вземе мене.

Като произнасяше последните думи, Жил наведе глава и извърна очи. В миг разбрах истината:

— Ти ще заминеш! — възкликнах аз.

— Още не съм решил напълно, но… твърде е възможно. С Фабиен се споразумяхме…

— И ти сигурно ще заминеш… сам?

— Ето, точно по този въпрос се колебая най-много… Една раздяла винаги е мъчителна… и особено за този, който остава. Бих искал да ти спестя тази мъка, но Фабиен ме убеди да не те взимам със себе си. Впрочем той има право. Заради здравето ти, по-добре е да не ме придружаваш при това първо пътуване. Предвиденото ми там жилище не е за семейство, ще е лишено от доста удобства и после — разноските ще бъдат много по-големи…

Всичко беше предвидено и пресметнато. Всяка дума на Жил смазваше сърцето ми… Това заминаване вече беше напълно обмислено, без аз да съм предупредена или питана… Сега Жил ми разкриваше всичко така внезапно и така жестоко, че нямах нито смелост, нито енергия да се противопоставя.

Облак премина пред очите ми. Почти паднах на дивана до Жил. Обгърнах с ръце врата му и прошепнах:

— Не заминавай, Жил. Моля ти се, не заминавай!

Сигурно съм била страшно бледа. Жил започна да ме гали и да ме обсипва с нежни думи, като едновременно се стараеше да ми обясни, че заминаването му е една необходимост, че то е единственият начин да се спечелят пари, единственото, на което можеше да се нагоди неговата независима природа… че по-късно аз ще му благодаря.

Продължавах да го моля да се смили над мене и да не заминава, но има ли смисъл да се опитваш да разнежиш едно сърце, което вече не те обича! Защото ако Жил наистина ме обичаше, той нямаше да може да се реши на тази раздяла.

През сълзи изказах гласно тази си мисъл:

— Ако ме обичаше, ти нямаше да ме напуснеш.

— Напротив — отвърна той, — аз се реших на това заминаване до голяма степен точно защото те обичам. Време е да поправим едно положение, което може да ни изведе до разорение. Там ще спестя пари, които, на свой ред, и аз ще мога да вложа в някое предприятие…

— Химери! Имаш само надежди…

— В живота всичко се крепи на надежди… И после, ние не можем да живеем със сух хляб.

— Защо не прие службата, която ти предлагаше Сейньос?…

— Благодаря!… Цял ден да стоя затворен в една стая…

— Нима ще се откажеш да пишеш? Ти си надарен, всички го казват…

— Няма да се откажа. Там дори ще видя много интересни неща. Аз имам нужда от свободен живот. Тези страни ме привличат.

Тези страни го привличат. Това е всичко. Би ли могла бедната незначителна Флориз да разсее техния чар…

Облях се в сълзи и дълго плаках, глуха към всичко, което Жил ми говореше.