Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (25)

VII

Мишел Ролан прекара днес дълго време при мене и Жил в нашето малко апартаментче.

Това събитие е доста рядко. Моята нова братовчедка, изглежда, изпитва голяма симпатия към нашето младо семейство. Дребна, жива, с детинско лице, тя не изглежда много умна, но затова пък в сърцето й едва ли има място за лоши чувства. Ето защо едно близко приятелство с нея не би ме плашило ни най-малко, но не бих могла да кажа същото за Ники. Боже мой, как живее братовчедката на Жил: проби, покупки, фризьори, чайове, премиери, балове. Ако бях на нейно място, сигурно щеше да ми се завърти главата!…

Една сутрин тя ме повика по телефона:

— Днес следобед имам толкова много посещения, че не зная откъде да започна. Но това няма значение! Ако сте свободни и ако моето присъствие няма да пречи на двама ви, готова съм да оставя всичко и да ви дойда на гости. После може да излезем да се разходим.

Още в три часа на вратата се позвъни:

— Господи, колко е хубаво у вас! Струва ми се, че всеки път става все по-приятно. Как би ми се искало да живея в такава мила обстановка.

Това е много любезно, но аз не вярвам нито дума. Мишел тъне в разкош и едва ли би могла да живее другояче. Мъжът й печели прекалено много и тя пръска парите му с пълни шепи. От време на време обаче, като сравнява сложния си живот на твърде богата жена с моят: скромна съдба, Мишел изпада в умиление.

Когато Жил излезе, за да се разтъпче малко, тя се обърна към мене:

— Щастлива малка женичка! Има съпруг, който я обожава…

Прекъснах Мишел, защото като едно щастливо изключение за своята среда, тя се е омъжила по любов.

— Както и вашият, Мишел…

— Оставете ме да довърша. Казвах, че Жил ви обожава и че вие имате удоволствието да се уверявате в това всеки ден.

Аз се засмях:

— Вие забравяте, че отдавна вече ние не сме младоженци.

— Няма значение! Вие сте щастлива и по друга причина — съпругът ви е почти винаги с вас! Докато моят, тоя съпруг, който ме обожава, отсъствува по цял ден от къщи и в делничните дни никога не го виждам по-рано от осем часа вечерта. О, понякога работата е толкова тиранична!…

— Е, да, но в замяна на това вие сте богато възнаградена!

Казах тези думи съвсем бързо и с малко дрезгав глас. Не можах да не си помисля, че у нас парите непрекъснато си отиваха, но никога нищо не влизаше. И това обстоятелство ми се виждаше пълно със заплахи за бъдещето.

Тържествувайте, госпожо Пуртау, която винаги упреквахте мама, че не ме е подготвила да си изкарвам сама хляба. И ето сега аз често мисля за вас… О, ако можех да работя, да печеля!…

Мишел не е добра психоложка, но тя е много чувствителна, тя е жена. Може би братовчедката на Жил отгатна какви чувства изостряше у мене със своето присъствие, с бъбренето си, с охолството и сигурността, които лъхаха от нея.

— Кажи ми — запита ненадейно тя след известно мълчание, — Жил работи, нали?

— Малко.

Казах „малко“, защото този път не смеех напълно да лъжа.

— Само малко?… Ах, чудовището! С неговата дарба и с такава хубава вдъхновителка… Но разбирам, вдъхновителката трябва да е по-скоро изкусителка.

Понеже нямах желание да се разхождам, Мишел си отиде. Останах сама с мислите си. Навън валеше. Дъждът се удря в стъклата като нощна птица. Мислите ми не са розови.

Снощи, за първи път, откакто сме се върнали, бяхме поканили гости, неколцина приятели и колеги на Жил, които той обича: Мордан, вечен бунтовник, романиста Жак Луден, слаб и тънък като мършава котка, шумния и добър Шарл Сейньос, журналист, младия и може би бъдещ голям поет Бернар Жифро и неговата тъй мила и естествена жена.

Естествено присъствуваше и Ники! О, нейното посещение не се забави много след срещата ни. Предлогът? Тя донесе на Жил един ръкопис, нейния знаменит първи роман, който трябваше непременно да бъде прочетен от съпруга ми, Жил се засмя:

— Но защо, дявол да го вземе, искате на всяка цена да го прочета, когато не допускате никаква критика.

— Вашите преценки бих слушала на драго сърце, защото идвам само заради тях.

— Това са само приказки! От неотдавнашните си спомени мога да ви посоча примери, които ще подкрепят думите ми: веднъж ми донесохте една от първите си работи, един опит по-скоро. Обзет от любопитство, се залових веднага да го прегледам. Но когато още при първите редове ви посочих една дума, която не бяхте употребили в истинския й смисъл, вие се нацупихте и грабнахте листовете си. Аз вече никога не ги видях.

— Тогава бях млада.

— О, а днес сте толкова стара…

— Духовно може би много повече, отколкото предполагате… Във всеки случай искам да чуя мнението ви, вашето искрено мнение.

Жил прибра ръкописа в писалището.

— Добре, но предупреждавам ви, че ще се забавя.

— Аз не бързам.

Съпругът ми не е особено любезен с Ники, аз се държа доста хладно и въпреки всичко тя не се смущава ни най-малко. Неусетно, но сигурно тя се промъква в нашия дом. Ще стане ли някога моя приятелка, както желае? Какво странно същество, което едновременно привлича и вдъхва опасение… Впрочем дали нейното желание е искрено?…

Снощи у нас бяха събрани неколцина близки и добри приятели. Разбира се, разговорите се въртяха повече около литературни теми. По това време обикновено се раздават премиите. Шарл Сейньос съобщаваше последните сплетни и истории, които се разправяха из редакцията. Със забележките си към тях Луден предизвикваше общ смях.

— А Жермен Виел? — попита Жил. — Той няма ли да се бори за Гонкур? Спомням си първите му две книги. Една самобитност, един тон!… Попаднах случайно на тях и останах поразен.

— О — възкликна Шарл Сейньос, — ако искаме да бъдем откровени, трябва открито да заявим, че Виел е вече свършен човек.

— Свършен! Той няма още тридесет години!

— Няма значение. Това, което той създава понастоящем, не струва пукната пара. Нали знаете, той се разведе и се ожени наново…

Жил, който е в добро настроение, ме погледна нежно и го прекъсна:

— Обидно е да се намеква пред влюбени младоженци, че женитбата угасява творческия пламък!

— О, първата женитба не, но разводът и втората… — подметна тихо госпожа Жифро.

В същото време пълните й с доброта очи гледаха възхитено моята скромна личност. Тогава Сейньос се обърна усмихнат към Жил.

— Шевриер, обяснете ни как открихте тази перла на съпругите? Уви, не всички мъже са направили такъв щастлив избор като вас.

— Сега ще ви обясня причината за неуспеха на Виел — намеси се Луден. — Слушайте… Новата госпожа Виел е твърде несимпатична. Имах случай да бъда до нея на един банкет. Тя е красива, но красива като Юнона. Схващанията й са тесногръди и непоклатими. Тя не е жена, която може да разбере човек като Виел, артист в пълния смисъл на думата. Тя е амбициозна и се старае да го изтъкне на преден план. Той продължава да пише, но вече не върви.

— О, така е — усмихна се Ники, — ако Анатол Франс не бе имал госпожа Дьо Кайаве, ние щяхме да бъдем лишени от множество хубави страници.

— Втората госпожа Виел няма нищо общо с една госпожа Кайаве — отвърна Луден.

Седнала на дивана между меките възглавници с дракони, аз се бях превърнала цялата в слух. За една година съм научила много неща, но още повече ще има тепърва да уча. О, бабо, как ли би се възмутила, ако можеше да видиш в този миг внучката си! Знаеш ли, тя пушеше! Без голямо увлечение и доста неопитно, но все пак тя пушеше, за да не бъде старомодна, за да не остане по-назад от Ники, Мишел и другите…

По едно време забравих цигарата доста дълго между пръстите си и тя изгасна. От спора, който се води около мене, не долавям нищо друго, освен смътен шум, защото съм погълната от спомена за една малка сцена, която се разигра неотдавна между Жил и мене.

Шарл Сейньос, който бе дошъл една сутрин да закуси с нас, му каза:

— Шевриер, струва ми се, че сега е моментът да предложите вашите „Сухи листа от Испания“ на новото списание, което започва да излиза наскоро. Положението в Испания започва да става доста натегнато, всички очи са обърнати към нашата съседка и всеки ред, свързан с нея, представлява интерес за читателите. Мисля, че вашата работа ще има най-голям успех именно сега…

— Редакторът не ми е симпатичен. Надута личност, която нищо не разбира!…

— Какво от това? Списанието му е добро. Той плаща добре, а в нашите тежки времена човек не трябва да бъде прекалено придирчив.

— Имах намерение да направя една малка книжка. Имам необходимите бележки, но не всичко е готово. Ще ми трябва време.

— Заловете се веднага на работа, драги. Послушайте ме, срещнете се с въпросния редактор. Не мога да ви кажа със сигурност, че той ще вземе веднага ръкописа ви, но все пак заслужава си да опитате. Приема в сряда, значи вдругиден, от девет до единадесет…

Сряда: девет часът, десет часът…

Жил по пижама седеше на края на нашето легло-диван и преглеждаше вестниците един след друг. Аз не бях забравила, той също. Отгатвах го по набръчканото му чело, по твърдия поглед под смръщените вежди. Чело и поглед на човек в конфликт със самия себе си.

Защото макар и съпругът ми да не обича да върши онова, което му е неприятно, той знае много добре, че семейният ни бюджет е силно разклатен и това не може да не го тревожи.

Аз се въртях наоколо неспокойна и нервна. Исках да се намеся, но не смеех. Най-после се реших.

— Мислех, че тази сутрин ще отидеш при онзи човек… Може би е време да се обличаш.

Вместо отговор, Жил разтвори с грубо движение вестника, който държеше, и продължи да чете…

Спомням си… и си мисля: „Защо нямам над съпруга си щастливото влияние, което е имала госпожа Дьо Кайаве?“.

— Е, малка госпожо, слезте от облаците и ни направете честта да се върнете между нас!

Тези думи бяха произнесени от добрия Сейньос. В това време Луден погледна часовника си:

— Дявол да го вземе! Дванадесет часът вече…

Както често се случва, нашето малко събиране завърши с кратка разходка по оживените улици и булеварди на Монмартр.

Нощта беше ледена, но Жил ме притискаше толкова силно и нежно към себе си, че аз бързо се стоплих. Потоци изкуствена светлина разпръсваха около нас пъстротата и веселието на нощния Париж.

Досега нито веднъж не бях се връщала към всички тези неща… Защо спомените ме наведоха на тях именно сега, когато останах сама, след като цял час слушах бъбренето и размишленията на Мишел?

И все пак колко много обичам Жил!…