Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (24)

VI

Днес следобед отидох у Сервал и имах една среща, която на драго сърце бих избягнала. Жил ми беше казал:

— Трябва да се показваш между хората, да подновиш посещенията си.

Тази есен нямах никакво желание да тичам от салон на салон. Толкова ми бяха приятни тишината и спокойствието на нашия дом! Впрочем сега и Кристиан, която миналата зима не ми даваше мира, е далеч. И после, след освежителното прекарване сред природата обществото с неговите сплетни и лъжи ме отблъскваше…

Но Жил настояваше:

— Ти трябва най-после да разбереш: един ден ние може да имаме нужда от връзките си. Повярвай, понякога връзките са много полезни.

Трябва да призная, че не съм напълно убедена в това. Не видях ли как всички се отдръпнаха от нас, когато нещастието и разорението се струпаха върху главите ни… Все пак, понеже искам да бъда приятна на съпруга си…

Декември. По това време приемите зачестяват най-много. Аз веднага започнах една серия от посещения. Изглежда, че небето държеше сметка за моите усилия, защото донякъде се постара да ги възнагради, като ме надари с едно ново качество. Докато преди смешното и дребнавото, което съзирах у хората, ме дразнеше, сега то ме забавляваше. Ето на, онзи ден присъствувах на една истинска комедия. Отидох у Дениз Лормей и тя веднага ми описа по най-смешен начин последния прием на братовчедка си Мишел. Но когато след малко пристигна Мишел, тя я обсипа с комплименти за чудния й прием!…

Днес следобед се запътих весела и оживена за Сервал, но когато влязох в салона, всичко се развали. Открих сред една група черната коса и острия профил на госпожица Бернети…

Ники!…

Не бях я виждала от кратката ни среща във вилата на Сервал. От време на време чувах Мари-Франс Сервал да казва на Жил:

— Получих писмо от Ники. Тя все още е в един пансион в Хендей.

А неотдавна тя съобщи:

— Изглежда, че и тази зима няма да я видим в Париж. Ники е заминала за Испания. Сигурно работи над някой шедьовър. Тя ми пише, че там времето било чудесно, работата й вървяла с трескава бързина, защото слънцето било чуден извор на вдъхновение.

Аз я слушах и неволно се радвах, че тази личност далеч от нас. Не обичам госпожица Бернети и сама не зная точно защо… Мама и съпругът ми ме упрекват, че изобщо съм прибързана в преценките си за хората, но аз винаги държа на първото впечатление… Нещо дълбоко в душата ми ми подсказваше да бъда предпазлива. Напразно Жил се опитваше да ме накара да погледна с по-други очи приятелката му Ники.

— Вярно, тя е малко като котка и обича да драска, но всъщност е много добра. Сигурен съм, че когато се опознаете…

Но вече беше късно… Тя се беше завърнала внезапно, защото в Испания започнало да вали. Творците са склонни към такива внезапни хрумвания… Госпожица Бернет се е настанила за зимата в едно ателие в Монмартр.

Ръкувахме се любезно. И устните на госпожица Бернети с отпуснати надолу краища отрониха като перли няколко думи:

— Моите поздравления… Откакто сте се венчали, за първи път имам удоволствието да ви видя… Няма ли да дойде съпругът ви?… Не? Той работи… Чудесно.

Аз излъгах. Жил не работи. Нищо не е започнато, нито новелата, нито романът, нито разказите… Аз зная по-добре от всички, че съпругът ми не търси никакъв лек за несполуката и се разхожда навсякъде със загрижено и мрачно лице. Но като мамя другите, аз искам да измамя себе си.

Но едва бях произнесла лъжата и вече съжалявах. С интерес, който ме дразнеше, госпожица Бернети ме обсипа с въпроси за работите, намеренията и въжделенията на Жил… Това бяха хиляди въпроси, на които не знаех как да отговоря. Обърках се. Тогава тя започна да ме гледа с неизказано презрение. Сигурно си е помислила, че Жил си е избрал много неподходяща съпруга…

Този ден посещението ми у Сервал беше съвсем кратко. Като се възползувах от първия възможен предлог, аз станах, за да се сбогувам.

— Не, не, рано е още — възпротиви се Мари-Франс.

— Много бързате, Флориз — каза мило госпожа Сервал. — Нима ще си отидете, без дори да изпиете чаша чай?

— Никога не трябва да се злоупотребява с времето на една хубава жена, тя винаги е толкова заета — намеси се със смях един мъж на средна възраст, който ме разглеждаше настойчиво от главата до петите, макар че току-що ни бяха запознали.

Мари-Франс се обърна към него:

— Мълчете, Жардие. Виждам, че не познавате ни най-малко жените.

А на мене тя каза:

— Бъдете спокойна, ако вашият Жил изгуби търпение, той ще дойде да ви потърси тук. Не, не, няма да си вървите. Първо, както каза мама, чаша чай е задължителна… и после, ние очакваме Шарлот Божанси, певицата… Нали знаете, тя има чуден глас. Вие обичате толкова музиката и не може да не останете, щом тя ще пее!…

Уловиха ме! Седнах послушно, но изпитвах страшно желание да избягам.

Около мене се приказваше, разнасяха се чаши чай… Най-после Шарлот Божанси дойде. Тя приличаше на циганка или индуска. Беше мургава, на ушите си имаше ярки обици. Гласът й беше топъл, вълнуващ. Песента й проникваше дълбоко в душата. След нея пя едно хубаво младо момиче със звънлив като планински поток глас. В това време лицата на дамите около мене добиха скучаещо изражение, което изведнъж ги състари.

Но този път аз, която толкова обичам музиката, едва слушах. Чувствувах се като на тръни. Какво ми беше?…

Какво ме смущаваше? Може би това странно лице, чии сиви очи ме следяха подигравално…

Станах отново. Този път нищо нямаше да ме задържи тъкмо когато се опитвах да се измъкна неусетно, чух един глас до себе си. Обърнах се… Беше Ники:

— Ще ми позволите да ви посетя, нали?… Имате ли определен ден?…

— Да… не… тоест аз приемам всеки втори и четвърти петък от месеца, но предполагам, че тази зима…

Сивите очи се усмихнаха загадъчно:

— Няма значение, ще дойда у вас в някой обикновен ден и надявам се, че случаят ще бъде благосклонен към мене. Струва ми се, че живея близо до вас, така че см почти съседи. Ще бъда много щастлива, ако пожелаете да станем приятелки. Бих искала също да помоля господи Шевриер за някои съвети. Не съм казала още на никой, но аз току-що завърших моя първи роман и мнението на вашия съпруг ще бъде ценно за мене…

Когато се прибрах у дома, разказах на Жил за посещението у Сервал и за срещата ми. Той изглеждаш очарован и прекъсваше думите ми с: „Я гледай!“, „Тази знаменита Ники!“. Неговата веселост изопваше нервите ми. Накрая аз казах ядосано:

— И представи си, госпожица Бернети искаше да ми направи посещение и да се съветва с тебе за новия си роман. Аз й отговорих, че вече нямам определен ден за посещения. Струва ми се, че ти имаш друга работа, а не да даваш съвети наляво и надясно. А пък трябва да призная, че лично на мене не ми е приятно да приемам, когато нямам прислуга…

— Но нали идва жена да ти помага в чистенето?

— Да, сутрин.

— Тя може да идва понякога и следобед. И после въпреки това… предполагам, че ти не смяташ да затвориш вратата си за приятелите си под предлог, че нямаш прислуга? Ако това е от честолюбие, в случая е неуместно.

Жил беше повишил гласа си. Колко бях далеч от съветите, които баба ми даваше често: „Когато си недоволна, брой до десет, преди да заговориш, а когато си разгневена, брой до сто“. Аз отговорих остро:

— О, аз винаги ще приемам с удоволствие своите приятелки, но госпожица Бернети…

— Какво госпожица Бернети?

Седнах на дивана и започнах да си играя небрежно с един нож за книги, който ми попадна под ръка. Трябва да съм била прекалено зачервена. Сърцето ми биеше извънредно силно. Жил скръсти ръце и известно време ме гледа мълчаливо.

Най-после той попита насмешливо:

— Болна ли си?

— Какво искаш да кажеш?

Жил повдигна рамене:

— Нищо.

След известно време той довърши:

— Слушай, Флориз, предупреждавам те веднъж завинаги: ненавиждам ревнивите жени. Освен това аз искам, макар и женен, да остана свободен, съвършено свободен. Познавам Ники отдавна. Нейният баща и моят са били колеги и тя винаги е била приемана у нас. Ако ти не искаш да я приемеш, аз ще я приема.

Жил се завъртя на токовете си и се отдалечи. Ще произнеса ли може би непоправимите думи, които устните ми са на път да изрекат?… Хапя устните си и успявам да запазя мълчание… Ако Кристиан беше тук, щеше да ми каже, не без основание, че ми липсва лицемерие, пък изглежда, че и Жил е прекалено проницателен!…

В края на краищата успях да дойда на себе си. Всичко се заглади и забрави сред целувки… и все пак, ако можеше да мине без тази среща, без нашето спречкване…