Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (29)

XI

Свършено е. Напуснахме стария си апартамент и се настанихме в новия на улица „Мон Сени“. Каква бъркотия… каква работа!… Съсипана съм от умора, но Жил е доволен. В продължение на три дни, с чук в ръка, той забиваше гвоздеи и неуморно нареждаше.

Неочаквано събитие: нашите първи гости в новия ни дом бяха чичо Фил и Кристиан.

Последното писмо на Кристиан ме караше да се надявам на скорошно завръщане. Но струва ми се, че това завръщане ще бъде само едно минаване. Изглежда, че често пъти едно пътуване влече след себе си друго… Едва изгубила пред погледа си Мароко, братовчедка ми говори вече за зимния сезон в Швейцария. Вчера тя ми телефонира:

— Госпожо, ако не отгатнете сама, няма да ви се каже кой е на телефона.

— Кристиан!…

— Тя същата. Завърнахме се. Ще ви объркаме ли много, млада домакиньо, ако утре дойдем да обядваме в новото ви гнездо?

Разбира се, че ще могат да дойдат. Още няколко картини ще трябва да се наредят и всичко ще бъде готово.

Трябва да призная, че новият ни дом е чудесен и аз бързо свиквам с него. Наистина вече започвам да вярвам, че действително живеем в гнездо, защото около прозорците ни непрекъснато подхвърчат гълъби и врабчета… Но най-много от всичко обичам звука на камбаните на близката черква… Всяка сутрин тяхната песен ме събужда.

Прочее днес на обед, с ръце, отрупани с подаръци от Мароко, чичо Фил, любезен, както винаги, и Кристиан, жизнена и бодра, ни навестиха в малкия ни дом.

Какъв весел обяд прекарахме около нашата нова маса! Бях я украсила с анемонии, които са едно от любимите ми цветя. Бях изпълнила най-хубавите и най-сложни рецепти, които зная. Една млада прислужница бе дошла да ми помага. По време на обяда чичо Фил и Кристиан ни описаха своето пътешествие. Пред нас затрептяха като мираж чудни бели градове, горещи пясъци.

Когато по-късно чичо Фил тръгна да си върви, той отведе със себе си и Жил, към когото изпитва голяма симпатия. Тогава Кристиан се обърна към мене с обичайната си прямота:

— Слушай, на обяда баща ми и аз говорихме непрекъснато за себе си… но сега кажи ми нещо за вас двамата… Толкова отдавна не съм те виждала… Ти си отслабнала.

— Като се има предвид модата, това е за предпочитане, отколкото да напълнея.

— Откровено казано, твоите последни писма не ми се видяха много весели. Какво не върви?

— Всичко върви. Може би съм само малко уморена. Впрочем в това няма нищо чудно, защото имах много работа по пренасянето, което стана по желание на Жил. Аз се чувствувах добре в стария ни дом, където имах само щастливи спомени, и ми беше малко мъчно да го напусна, но сега съм толкова доволна… Тук сме много по-спокойни… И кажи, нали ти харесва как сме се наредили?…

Говорех бързо, сякаш исках да се изплъзна. И защо в същото време Кристиан ме гледаше толкова настойчиво? Противно на братовчедката Мишел, по отношение на мене тя е страшно прозорлива. А дълбоко в гънките на моето сърце се крие известно безпокойство, известна незадоволеност, които бих искала да скрия на всяка цена от нея.

Известно време тя не каза нищо. После изведнъж запита:

— А Жил?… Продължава ли да бъде съвършен съпруг?

— Както виждаш.

И внезапно… без сама да зная защо… започнах да плача…

— О, и таз добра! Обясни… какво ти е?…

Избърсах сълзите си с ръце. Безпричинната ми мъка беше смешна. Погледнах Кристиан. Явно беше, че ние сме съвсем различни по нрав… Но какво от това? Тя винаги е била за мене една истинска приятелка.

Можех да се опитам да й обясня… Може би тя щеше да ми помогне да разбера това неясно, сложно зло, което ме измъчваше от известно време.

— Не зная… бих искала да се мамя… но струва ми се, че от известно време Жил не ме обича така, както ме обичаше…

— Във всеки случай, както можах сама да се уверя, той съвсем не те ненавижда. Напротив, аз забелязах, че той е останал същият нежен и внимателен съпруг…

— Не отричам. И все пак.

— Какво?

— Разбира се, няма нищо определено… Но струва ми се понякога, че вече всичко не е тъй гладко, тъй прозрачно и безоблачно, както преди… Знаеш ли, ние отново се срещнахме с Ники. Странно момиче. Тя се върна в Париж след продължително отсъствие. Може би съм ти писала, че е тук от ноември?… Ние я виждаме често.

— Открих!… Ти ревнуваш… и то съвсем неоснователно, убедена съм. Ники е грозна, а Жил обожава красотата. Освен това той я познаваше много преди тебе и ако му е харесвала поне малко… Казвала съм ти го и преди: тя чакаше най-малкото насърчение, за да му се хвърли на врата. Помисли, не е ли достатъчно успокояващо това, че той избра тебе, макар да познаваше отдавна нея?… Един съвет от мене: отдавай се от време на време на трезви размишления, за да не се увличаш в осъдителна ревност…

— Да оставим настрана този въпрос, искаш ли? Аз не съм обзета от такава ревност, каквато ти предполагаш. Само че… Как да ти кажа… ядосвам се, когато тя се изпречва винаги между него и мене, като непрекъснато го занимава с литературни въпроси. Първо започна, като го помоли да й дава съвети за първия й роман, а сега продължава все така, като се възползува от всеки предлог. Оставя ни няколко дни на спокойствие и после пак започва… Но сега ние сме съседи и срещите стават все почести и по-чести. Какво съм аз между Жил и нея, когато те двамата разговарят по цели следобеди?… Давам си сметка, че най-многото, което мога да направя, е да им поднеса чая, когато дойде време за закуска… И после… тя има един спокоен и упорит начин да покосява в духа на Жил всичко, което обичам; религиозни вярвания, идеални схващания за брака, желание за деца… Тя се подиграва с всичко… И знаеш ли, това би ми било безразлично, ако не чувствувах, че Жил е склонен да мисли като нея… Понякога имам чувството, че той е по-подходящ съпруг за Ники, отколкото за мене. Най-лошото е, че от време на време долавям у него един ням упрек. А кажи ми, въпреки всичко, какво ли не правя, за да му бъда приятна?… Излизам постоянно, макар това никога да не е било по вкуса ми. Материалното ни положение се разклати и аз правя всичко, което е по силите ми, за да го закрепя…

— Действително не може да ти се отрече, че си пестелива.

— Нещо повече. Мина ми през ума да работя, сама да осигуря издръжката си. Но как?… В очакване на такъв случай се старая да изразходвам колкото е възможно по-малко пари. Правя покупките и върша почти всичката домакинска работа сама. Дори, както някога, започнах да си шия сама. Но според Жил това са отрицателни качества. Аз трябва да бъда светска, общителна жена, която да може да го подпомогне с връзките си. Лошото е, че не чувствувам никакво влечение и дарба да бъда такава жена… А пък сега писателите трудно си припечелват хляба… Произведенията им не се търсят… Но аз зная, че моментът е лош и не губя вяра в дарбата на Жил… Жалкото е, че той почти не работи… и дори започва да мечтае да заработи в друга насока, да направи кариера.

— Това е малка и временна слабост, която е последица от пречките, които среща, от общата криза… Не се тревожи прекалено. Всичко ще мине.

— Често повтарям сама на себе си това, което ти ми казваш, но не успявам да се успокоя. Жил е склонен към капризи…

— Той е поет. Всички поети са такива…

— И ти искаш да не се безпокоя? Ето на, сега… това пренасяне… Беше ли необходимо? Нищо не го налагаше… а ние имахме големи разноски по него.

— Някога ти виждаше само добрата страна на нещата. Бъди и сега такава. Понеже това жилище ти харесва, престани да мислиш какво е струвало то. И главно не намеквай пред съпруга си за това. По-добре показвай се оптимистка, както преди. Може би това ще окаже щастливо влияние върху него.

Не отговорих нищо. Въздъхнах само и това накара Кристиан да се усмихне. Напразно се тревожа. Всичко ще се оправи. Жил минава навсякъде за най-съвършения съпруг. Имам ли право да се оплаквам и да хленча? Може би скоро ще запознат да ме смятат за непоносима ревнивка…

Внезапно аз промених разговора, а и самата Кристиан започна да ми разказва за пътуването си, за последния си флирт:

— Знаеш ли, работата едва не завърши с брак… но после…

— Е, после?

Братовчедка ми разтърси хубавата си коса:

— Не, не още. Свободата е толкова хубаво нещо!…

Изведнъж камбаните на близката черква удариха. Аз се засмях:

— Вечерната молитва. Шест часът е.

— Нима е възможно… А Марилис трябва да е вкъщи, за да ми покаже последните си модели спортни рокли. Тръгвам веднага. Няма ли да дойдеш с мене?

Отказах. Кристиан и баща й живеят далече от нас. Ще трябва да разгледам роклите, да си кажа мнението и в края на краищата да се прибера късно у дома.

Късно?… Всъщност вече трябва да е минало доста време, откакто пиша. Колко е часът? Осем. Невъзможно е! След няколко минути вечерята ще бъде готова. Но Жил?… Все по-често и по-често той започва да закъснява…

Жил?… В ушите ми още звучи гласът на Кристиан: „Свободата е толкова хубаво нещо!“. Нима аз единствена правя изключение и обичам веригата, която ми отнема тази толкова ценна за другите свобода?…

Страхувам се, че не съм и никога няма да бъда в крак с времето си.