Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (48)

II

Флориз излезе от салона и мина през градината.

Беше юни. Птичките чуруликаха. Утринен дъжд беше освежил поляните и полята. По небето се пръскаха пухкави облачета.

Страните на Флориз бяха като два розови мака, разцъфнали на слънцето. Преди малко й бяха предали писмото, което тя очакваше, откакто бе получила телеграмата за завръщането на Жил.

— От него е — бе прошепнала тя, преобръщайки писмото между пръстите си, без да смее да го отвори.

Беше я обзело силно вълнение. Пребледняла бе от страх.

— Какво чакаш, та не прочетеш писмото?

— Страх ме е — отвърна Флориз. — Страх ме е…

— Защо? — попита майка й, която също почувства нещо като страх. — Прочети го по-скоро.

Най-после Флориз се реши. Скъса плика и когато прочете първите редове, радостта накара страните й да поруменеят.

— Той се връща, да, той се връща…

Тя прочете жадно цялото писмо, обзета от различни чувства — ту щастлива и разнежена, ту уплашена и трепереща. После младата жена излезе навън, за да се успокои.

След като прекоси градината, тя се запъти към горичката, поскита под сянката на дъбовете и после седна на покрития с мъх дънер, където с Жил бяха разменили първите си обещания. Тя слушаше песента на сърцето си, радостна като тази на горския поток, на коса, на славеите. Флориз се замисли… Жил щеше да се върне… Най-много след една седмица той щеше да бъде при нея… И тя отново щеше да сложи ръката си до неговата;, както преди.

Както преди?… Не, тя знаеше, че радостта, която ще изпита, няма да прилича на предишната. Невъзможно беше да изживее два пъти наивното опиянение, което бе изпитала някога. Опиянението, което бе изпитала в деня, когато даде сърцето си при първата целувка.

Неволно, припомняйки си този ден, тя повтори странната изповед на човека, който я бе поискал за жена: „Непостоянен, егоист, ревниво пазещ свободата си, лош съпруг, човек, несъздаден за семейно огнище…“. Колко пъти тези думи бяха минавали през ума й?

Флориз погледна писмото на Жил, което още държеше в ръцете си. Тревога помрачи радостта й, същата тревога, която бе изпитала преди две седмици, когато пристигна телеграмата, известяваща завръщането му.

И тогава болезнена тревога се бе примесила с голямото й щастие. Майка й донякъде я бе разпръснала, като призна, че е изпратила тетрадката й.

— Щом той се връща, значи те обича. Успокой се, детето ми — молеше я тя.

Отначало изпращането на дневника бе изплашило Флориз. Но убедителните думи на майка й възвърнаха нейните надежди. И отново у нея се породи желание да бъде здрава, да живее.

Ето, дори и сега същата тревога се опитваше да смути радостта й. Един глас нашепваше лоши предсказания: „Как можеш да разчиташ на него?… Той е от тези незадоволени същества, които вечно мечтаят за един друг, измислен свят, за несъществуващ рай. Тези хора не съзнават злото, което причиняват. Когато случайно го забележат, изпитват внезапно угризение на съвестта, но скоро отново се поддават на химерите си… Ти си страдала от тях, ще страдаш и занапред…“.

Но на този глас Флориз противопоставя думите, писани от Жил:

„Отново се чувствувам привлечен от тебе, чувствувам нужда да те утеша, да те излекувам, да съградя нашето гнездо, което бе разстроено по моя вина…“

„Да съградя нашето гнездо…“ Флориз помисли, че може отново да бъде майка, да има друго дете, може би скоро… Как да не се почувствува отново окрилена от надежди? Не казваше ли Жил, че е завладян от една-единствена мисъл: да я види отново, да я притисне до гърдите си…

Флориз не беше вече двадесетгодишната девойка, тя беше вече жена… тя бе познала вече живота. Преди вярваше, че е възможно пълно щастие. Тя не подозираше, че човешката любов често донася повече горчивини, отколкото сладости. Сега Флориз знаеше.

При завръщането си Жил щеше да намери една променена Флориз, която още го обичаше, но бе се отърсила от детинските си илюзии. Повече или по-малко щеше да обича той новата Флориз?…

Може би тя пак щеше да страда, но нали винаги има един от двамата, който страда повече от другия… Може би щеше да бъде тя… но какво от това!… Тя щеше да бъде възнаградена с толкова други радости… О, само ако станеше майка!…

Флориз слезе от покрития с мъх дънер. Слънцето се бе скрило. Няколко дъждовни капки паднаха върху челото й. Без да бърза, тя се запъти към къщи.