Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (13)

XII

Мислите ми промениха цвета си: сега те са розови, слънчеви, ясни. Каква промяна. Аз съм просто замаяна.

Скоро след онзи злополучен ден получих чрез Кристиан писмо от Жил.

Писмо? Само няколко реда, които в миг просто ме опиха. Вече ги зная наизуст:

„Ще повярвате ли, скъпа госпожице Флориз, че след като вие си отидохте, аз бях толкова нелюбезен с Ники, че на другата сутрин тя ни напусна и замина за Хендей.

Бих искал да ви видя отново, да ви видя сред вашия Габизо, който много бих искал да опозная. Зная, че госпожа Сервал още днес ще пише на Кристиан с молба ние всички ще бъдем приети в сряда от госпожа Дьо Габизо и майка ви. Ще ви бъде ли неприятно, ако придружа приятелите си?…

Целувам нежно ръцете ви.“

Жил Шевриер

Кристиан ми предаде тайно писмото, но щом останах насаме с мама, аз й го показах. Страхувам се от баба и нейните малко отживели и стари схващания, но вече спокойно мога да се доверя на майка си.

Но този път всичко не мина съвсем гладко. Първо, тя искаше незабавно да предупреди баба за това, което ставаше между Жил и мене. Не можеше да остави нещата да се развиват така, като само тя поеме отговорността. Кой беше всъщност този господин Шевриер? Ние знаехме само името му, но какво беше семейството му?… И после, как щяхме да приемем такива богати хора като Сервал в нашия потънал в нищета замък, който отдавна е отвикнал от подобни приеми!

Но още веднъж Кристиан спаси положението, тъкмо когато смятах, че е най-отчаяно:

— Не се тревожете, лельо Лиз. Уверявам ви, че ако поискате сведения за Жил Шевриер, ще получите само добри. Той няма вече родители, но лелите, братовчедите и братовчедките му са от най-доброто общество. Освен това не му липсва и известно богатство. А колкото за леля Клер, понеже не е отгатнала нищо, няма защо да бързаме да й казваме… Тя си има своите предразсъдъци… Ще й кажете по-късно, стига всичко да се нареди. Тогава тя няма да създава никакви пречки. А засега аз се нагърбвам да я убедя да приеме нашите приятели във вашия „потънал в нищета замък“, както вие се изразявате. Впрочем със замъка ще се заема аз: няколко възглавници по канапетата, за да се прикрие изтърканият тук-таме плат, по масичките — изящните стари украшения, прибрани сега из долапите, вазите — пълни с цветя… Казвам ви, ще бъде прекрасно! Но главното — една хубава закуска… Ще видите, че приятелите ми ще бъдат очаровани.

Мила съучастничка е братовчедка ми!… Баба бързо бе спечелена, но пожела по този случай да бъдат поканени госпожа Пуртау и още две-три съседки и приятелки. Така че за тази знаменита сряда очаквахме около дванадесетина гости. Каква щедрост прояви Кристиан с богатата поръчка, която направи у сладкаря! С какво усърдие се зае тя да придаде празничен вид на нашето старо жилище!… Мелани мърмореше под носа си:

— Тези млади! Всичко ще обърнат надолу с главата.

Но Кристиан веднага отвръщаше:

— Не гледайте, Мелани. Вървете по-добре да приготвите онзи знаменит щрудел от вишни, чиято тайна знаете само вие, и в неделя ще ви заведа в Тарб да видите племенницата си.

Племенницата на Мелани е омъжена за един полицай, с който старата жена е много горда… Предложението на Кристиан не можеше да не я изкуши.

Мама ни помагаше, а баба, която с удоволствие би се присъединила към нас, ако можеше, следеше с интерес нововъведенията, които братовчедка ми правеше.

Аз имах три трескави дни. Работата не можеше да притъпи тревогата ми. Щяха ли да настъпят решителни часове или предчувствията ми ме лъжеха?… И какво щяха да ми донесат тези часове?… Ту ми се струваше, че съм на седмото небе, ту всичко наоколо ми се помрачаваше.

Най-после толкова желаната сряда дойде. Още в два часа всичко вече беше наред. Масата в трапезарията беше постлана с бяла ленена покривка, върху която бе наредено семейното сребро, дребни сладки, торти, кремове, плодове, сандвичи и бутилки стари вина от Жюрасон и Монен… и какво ли не още? Изобилието от цветя сякаш разхубавяваше и подмладяваше нашия стар салон. Пред отворената към градината врата магнолията протягаше своите клони, обсипани със снежнобели цветове.

Първа пристигна госпожа Пуртау. Тя беше безкрайно щастлива: годежът на Жан-Луи с богатата наследница вече беше официален. Но щом зърна необичайния разкош на нашия прием, тя се наведе и прошепна на ухото на мама: „Какво, да не би да очакваш нещо от тези парвенюта?“. А когато лорнетът на госпожа Пуртау се спря на мене, тръпки плъзнаха по гърба ми.

Но в този миг „парвенютата“ влизаха в салона… Зад госпожа Сервал идваше Жил… и в миг всички други престанаха да съществуват за мене. Как съм се държала, какво съм правила, какво съм говорила?…

Видях с радост, че Жил разговаряше оживено с баба. Той слушаше с интерес историята на нашия замък и обясненията за произхода на рода ни. Баба беше доволна, че има такъв слушател.

После видях, че двамата станаха и излязоха на терасата, за да се насладят на гледката, която се разкриваше оттам към реката и селцата, скътани в подножието на планината.

И после, не зная повече… Имах чувството, че в мене се ражда една нова Флориз, щастлива, преобразена…

Какво стана по-нататък?… Не съм открила тайната си нито на мама, нито на Кристиан. Струва ми се, че изживявам някакъв сън. Щастието ми е толкова голямо, че не смея да го докосна, за да не го разваля като някои прекалено нежни цветя.

Да, днес Жил и аз, по общо съгласие, запечатахме с една целувка промяната в нашите съдби.

След като поднесохме чая, баба и мама тръгнаха, за да разведат гостите из имението ни. Забележителностите бяха: градината, розите, алеята от сребърни липи и гората.

Ние двамата бяхме останали малко назад. Щом навлязохме в гората, Жил ме хвана за ръката и ме задържа.

— Да ги оставим да се отдалечат. Искате ли? Тук ще можем да си поговорим, а аз имам да ви казвам толкова сериозни неща.

Жил и аз седнахме един до друг на покрит с мъх дънер. Колко пъти бях си представяла същата тази картина в мечтите си! Колко пъти бях се мъчила да чуя едно въображаемо любовно признание… и колко далеч съм била от действителността!

Колко странно беше любовното признание на Жил! Нямаше нищо насърчително в неговото предложение за женитба!

— Слушайте, моя малка Флориз, аз бях се заклел никога да не се оженя. Моето семейство, приятелите ми, всеки ще ви каже какъв съм: непостоянен, егоист, свободолюбив. Качества, не особено препоръчителни за един съпруг. Но вие дойдохте, намерих във вас съвършеното младо момиче, такова, каквото смятах, че вече не съществува… Прекрасно създание, което мислех, че може да живее само във въображението на поетите… Чистотата и свежестта на вашата душа са неоценими, малка Флориз, и човек сякаш става по-добър във ваше присъствие… Откакто ви познавам, казвам си, че би било чудесно да измина с вас пътя на живота. Казвам си… И все пак струва ми се, че би трябвало да избягам от вас…

— Да избягате! Защо?

Жил хвана ръцете ми и ме погледна право в очите.

— Защо? Защото зная мислите ви — чета ги в очите ви като в книга — и се страхувам, че като осъществя вашите желания, които са и мои, няма да ви дам може би толкова щастие, колкото вие ще ми дадете.

Аз мълчах. Сърцето ми биеше до пръсване под тънкия плат на роклята. Ако имах смелост, щях да кажа на Жил „Бих ли могла сега да бъда щастлива далеч от вас?…“. Без съмнение и този път очите ми проговориха вместо устните. Жил ме привлече към себе си и аз отпуснах глава на рамото му!

— Значи вярно е — каза той. — Вие не се страхувате да свържете вашия млад живот с моите тридесет и две години, които са пълни с преживявания?…

Вместо отговор, поклатих енергично глава.

— А… какво ще кажат госпожа Дьо Габизо и госпожа Сент Аму?

— Мама знае…

— Какво знае? — попита закачливо Жил.

Няколко минути по-късно ние си дадохме обещания, които ни свързаха завинаги… Но аз станах, защото чух, че Кристиан отдалеч ме викаше. Тогава Жил заключи:

— Трябва да говорите с майка си, Флориз. Защо да отлагаме повече нашето щастие? Аз бих искал да се венчаем колкото е възможно по-скоро.

— Аз също бих искала…

Моята история свършва. Свършва? Какво говоря? Тя започва едва сега.

Нощта е изпълнила с мрак долината. Спокойно и тихо е. Боже, колко съм щастлива!… Утре ще трябва да говоря мама.