Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (46)

VII

Преди два месеца аз родих мъртво дете. То едва не ми струва живота… Но и защо ли не ми го отне?… Ужасно: навеждах се над люлка, а се озовах над гроб…

Бях се примирила с отсъствието и необяснимото бягство на съпруга си с надеждата, че ще имам това дете. Мислех за жените, преживели войната, едва омъжени, вдовици, почерпили сили да се борят с живота само от майчината си любов. Надявах се, че ще мога да бъда като тях…

А ето че сега…

О, ако Жил се върнеше… На нашата възраст едно гнездо, пометено от бурята, може наново да се устрои… Но, напротив, изглежда, че Жил се откъсва все повече и повече от мен.

Тогава защо ме оставяш да живея, Господи?

— А ние… ние?… — молят ме през сълзи мама и баба.

Вярно е, аз съм несъзнателно жестока в скръбта си. Но такъв е законът, децата стават неблагодарни, когато, на свой ред, бъдат обладани от майчиния инстинкт.

Нито съпруг… нито дете… О, да бях умряла!…