Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (39)

XXI

Днес едва пиша тези редове, защото очите ми са възпалени от сълзи. Постоянно ми се струва, че се намирам пред някаква страхотна пропаст, в която се е сгромолясало цялото ми щастие.

Нима наистина всичко дойде толкова бързо! Можех ли да очаквам подобно нещо от Жил!… Не, не го и допусках дори, въпреки всичките ми тревоги и страхове… И неволно си спомних майчините възражения още преди годежа ми: „Ако господин Шевриер е лекомислен, той ще си остане такъв, Флориз… И повярвай ми, най-важното не е да се омъжиш, а да се омъжиш добре“.

Тогава аз отговарях наивно: „Мамо, сигурна съм, че тази, която се омъжи за него, ще бъде щастлива…“.

Прехапах устни, когато си спомних нейните думи. Аз имах такова доверие в Жил и не можех да си представя, че той може да ми причини подобна мъка.

И все пак дори и сега не чувствувам към съпруга си истински гняв. Не мога да кажа, че ме е излъгал. Нима той самият не ми бе признал какъв е: „Непостоянен, егоист, ревниво пазещ свободата си, изобщо човек не за съпружески живот и семейно огнище…“.

Аз си спомням много добре тези думи… Той ми ги каза в гората на Габизо, където разменихме и първата си целувка…

Тогава сметнах, че Жил е прекалено откровен, прекалено съвестен… а ето че сега думите му излизат съвсем верни!

Да, съвършено верни, защото нашата раздяла е близка. Отначало не исках да повярвам, че това е възможно и направих всичко, което беше по силите ми, за да разубедя Жил. Ходих при госпожа Дьо Рувер, лелята на Жил, която смятах, че ще има влияние над него.

Леля ни веднага отвори кесията си, за да ни помогне, но Жил отказа гордо.

— Ние нямаме нужда от няколко едри банкноти. Слава богу, аз още не съм стигнал дотам да протягам ръка… но трябва да замина точно за да избягна подобно нещо. Трябва да направя този опит… И после, чувствувам нужда от един по-друг живот, от обновление… Не мога да ти обясня всичко това, моя малка Флориз, пък и да бих ти го обяснил, едва ли ще го разбереш… Може би аз изживявам една криза. Тук всичко ми се вижда глупаво, мрачно, грозно, скучно. Ако остана, няма да напиша нищо свястно… пък и материалното ни състояние се влошава. Трябва да замина.

— Защо — попитах плахо — не направиш някое малко пътешествие… с мене? Ще вземем колата и ще отидем заедно в Прованс.

Той повдигна рамене:

— Мила Флориз!… А материалната страна на въпроса? Впрочем колкото за колата, аз помолих да й търсят купувач. На мене ми трябва не малко пътешествие, а голямо… Трябва да поживея под други небеса.

Да живее под други небеса! Как мога да го разбера аз, която не желая друго, освен да прекарам целия си живот край Жил, под небето на Франция!

Бих искала да видя отново господин Дьо Мазан, да го разпитам, да разбера, да узная…

Но той е станал невидим, откакто Жил ми съобщи решението си. Когато казах на Жил, че това ме учудва, той ми отговори:

— Фабиен е прекалено зает. Впрочем той трябва вече да е напуснал Париж. Аз ще го настигна в Марсилия.

Писах на мама. Не можах да скрия от нея страховете си. Тя писа веднага на Жил… с много такт и предпазливост го помоли да се откаже от проекта си, който е твърде жесток за мене… Без да се сърди и упреква, бедната ми майка се бе постарала да го убеди, че новият живот, в който Жил иска да се впусне, може да бъде пълен с опасности и разочарования… Изобщо тя бе казала всичко, което може да каже една майка на зет си, когато сърцето и живота на дъщеря й са заплашени.

Трябва да призная, че мама обичаше много Жил и досега се гордееше с него. Впрочем и последното й писмо не беше лишено от добри чувства.

Накрая тя намекваше, че ако животът в Париж е много скъп, в Габизо, при нея и баба, ние винаги можем да намерим сигурно и спокойно убежище. „Струва ми се, че при нас има по-добри условия за интелектуална работа, отколкото в Париж“ — добавяше тя.

Жил поклати глава и се усмихна странно, след като прочете писмото. Той ми го подаде, без да продума, и после излезе.

Когато се върна, напразно очаквах някаква реакция. Нищо не последва. Бих предпочела една неприятна забележка пред това мълчание. Страхувайки се да не предизвикам някой лош отговор, и аз мълчах.

Казват, че нощта успокоява и нашепва съвети, но аз прекарах една тъжна нощ, защото мисълта, че нещастието вече е неизбежно не ми даваше мира.

И наистина на другия ден се убедих, че всякаква борба е безполезна. От един от големите магазини пристигнаха множество пакети. Това бяха покупки, правени от Жил. Между другото имаше и един куфар. Нямаше и съмнение какво е неговото предназначение. И последните ми надежди пропаднаха. Всичко беше платено…

Жил го нямаше вкъщи. Когато се прибра, не можах повече да изтрая и дадох воля на мъката си. Плаках, стенех, виках, молих. Казах му, че ако замине, ще умра. Накрая изгубих всякакво самообладание. Бях едновременно вбесена и отчаяна, като виждах, че нищо не може да го разколебае.

— Ти твърдиш, че ме обичаш — казах аз през сълзи, — но все пак ще заминеш, макар че виждаш в какво състояние ме довежда това. Всеки изминат ден ме уверява, че ти не държиш на мене… Какво ще стане с мене?… Безразлично ти е, нали?… Мислиш ли, че ще мога да остана тук и да те чакам месеци и месеци, а може би и години? Аз наистина ще умра!…

Той се опита да ме успокои с нежни думи, но всъщност се стараеше да ме вразуми, което явно показваше, че няма намерение да отстъпи. Чувствувах, че всичко, което говореше, не идваше от сърцето му. И внезапно това чувство ме успокои като студен душ. „Свършено е — помислих си аз, — той не ме обича вече… Всичко е свършено…“

Като видя, че сълзите ми пресъхнаха и държането ми стана по-спокойно, той ми каза:

— Какво искаш, ние и двамата сме жертва на някаква тайна сила, която ме подтикна към това заминаване. Днес е невъзможно да направя стъпка назад. Подписах вече. Сега е въпрос на чест дали ще приема, или ще откажа. Не трябва да ми се сърдиш. Съдбата е пожелала така…

В гласа му се долавяше вълнение. Може би той беше искрен, но аз не можех да го разбера. Тайнствена сила?… Съдба…

— Защо подписа, без да ме предупредиш?

— Знаех, че ти няма да се съгласиш… Но моля ти се, примири се, Флориз… и не ми отнемай смелостта и твърдостта.

Гледах го трепереща, глупава, питах се дали не съм играчка на някакъв лош сън, нима наистина щастието ми си отиваше…

Жил добави с глас, който се стараеше да направи убедителен, но който осъждаше мене, невинната, на едно жестоко наказание:

— Трябва всичко да се приеме спокойно. Дал съм нареждания на нотариуса да ти отпуска всичко, от което ще имаш нужда по време на моето отсъствие. Не искам нищо да ти липсва. Свободна си, стига да искаш, да останеш в Париж… Но струва ми се, че ще предпочетеш да живееш в Габизо при майка си и баба си…

Не отговорих нищо, но при този намек потреперих. Там прекарах светлото си детство, там за първи път бях опиянена от любов и щастие… Габизо, напуснах те със сърце, преливащо от надежди, ще приютиш ли сега мъката ми?…

Но бих ли могла занапред да живея другаде, освен в Габизо…