Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (33)

XV

Вчера следобед с Жил бяхме сами в нашето кокетно жилище.

Жил се бе затворил в кабинета си и работеше. В съседната стая аз вършех една прозаична, но полезна работа: кърпех чорапи.

Ослушвах се. От време на време съпругът ми ставаше, започваше да се разхожда нервно из стаята, после сядаше бързо и написваше това, което бе назряло да излезе изпод перото му… Това е неговият начин на работа… Невъзможно му е да седи спокойно на местото си. И аз зная, че тази нервност у него — поне когато работи — е един добър знак.

Но изведнъж… дръннн… звънецът.

— Тя е — помислих си и трепнах.

Отидох да отворя, нямаше какво да се прави. Действително беше тя…

Ники, винаги Ники! Вече не минава ден, без тя да ни посети. Пак щеше да иска някакъв съвет. Съвет от писателя, разбира се. Отначало Жил смръщи вежди. Нейното неочаквано посещение прекъсваше работата му. Той изглеждаше ядосан… но много бързо се успокои и засмя. Мързелът му взе връх. Уви, този мързел посреща много добре подобни прекъсвания на работата.

Аз… аз, която обикновено не съм много нервна, почувствувах как просто настръхвам. Имах желание да изпъдя нахалницата… и въпреки това се постарах да се усмихна, да прикрия колкото мога настроението си… но то прозираше.

Ники влезе като у дома си, както винаги. Бе ли допуснала тя досега, че нейните посещения ми причиняваха раздразнение и страдание? Във всеки случай не даваше с нищо да го разбера, струва ми се, че долавяше моята тревога и дори се забавляваше с нея…

Тя влезе и аз я уведомих:

— Жил работи.

— Няма да го безпокоя за дълго. Само пет минути.

Настоях кротко:

— Уверявам ви… че днес е особено увлечен в работата си. Елате утре… или днес, но по-късно…

Говорех тихо. Но колкото повече аз понижавах гласа си, толкова по-високо заговорваше Ники.

— Ще видите, че моят разговор ще го заинтересува. Само пет минути.

Както тя разчиташе, Жил чу и дойде:

— Вие ли сте, Ники?

— Да. Може би ви безпокоя… но ще ми позволите да вляза само за малко, нали?

Тя пристъпи към него с протегната ръка и лицето на Жил се разведри. Той я въведе в кабинета си.

Оставих ги сами, но после размислих, че не постъпвам добре и отидох при тях. Знаех вече, че целият следобед ще бъде изгубен за Жил. Имаше ли смисъл да продължавам да се сърдя?

Когато влязох, Ники посрещна моето появяване с престорен изблик на радост:

— Ще поискаме мнението на Флориз. Чуйте, мила, касае се за…

Прекъснах я веднага:

— Нали знаете, че нямам мнение, аз съм твърде невежа по всички литературни въпроси. Ще ми позволите само да ви слушам и да кърпя чорапи, нали?…

При думата „чорапи“ Жил направи отчаяна гримаса, а Ники се изсмя, като го погледна. Знаех, че на съпруга ми ще му стане неприятно, когато им покажа своята прозаична работа, но го направих нарочно, като не знаех как другояче да му намекна, че аз поне не си губя времето напусто. Прочее престорих се, че не забелязвам нищо и започнах усърдно да кърпя.

Жил ми обърна ядовито гръб и каза:

— Да продължим, ако нямате нищо против, Ники.

Той зачете отново листовете, донесени от Ники. Почти не слушах, защото всяка дума ме дразнеше. От време на време Жил правеше забележки, по-често върху стила и твърде рядко върху идеята и същността. Жил изпитва ужас от неясните, отрупани изрази.

И вчера го чух да казва на Ники:

— Пет прилагателни в едно изречение от два реда. Наистина това е твърде много! Мислите ли, че за да се опише една хубава нощ, са необходими толкова прилагателни, колкото звезди има в Млечния път?…

Ники даваше вид, че се съгласява и подчинява смирено пред някой много по-опитен и вещ от нея. Въпреки това аз имах чувството, че нищо не е в състояние да промени нейния лош вкус и че преди всичко тя държи Жил да се занимава с нея, а не с работата й. Престанах да слушам какво говореше съпругът ми и отново си помислих колко голямо би било удоволствието ми, ако вместо смешните писания на Ники, слушах някои хубави страници, написани от Жил.

Това се случи на няколко пъти, но много рядко. Аз го слушам винаги с неизказано удоволствие, защото харесвам всичко, което той създава. Но когато Жил иска да му обясня точно впечатлението си, винаги бързам да го целуна. Не мога да му обясня защо се възхищавам. И явно тогава той смята, че изобщо не мога да си съставя никакво мнение… Ето защо, струва ми се, че той не се интересува особено какво мисля аз… Докато Ники…

Колко пъти съм го виждала да й задава един или друг въпрос и да очаква нейните отговори, като че някой оракул ще отвори уста, за да произнесе пълни с тежест и смисъл думи.

Тази важност, която той й отдава, ме кара да излизам вън от себе си, макар че се старая да не издам с нищо чувствата си. Защо, когато Жил всъщност знае много добре истинската й стойност, защо се прави, че отдава такова голямо значение на думите й?… Защото аз изобщо не си отварям устата ли? Може би… Но не може ли или не иска да си даде сметка как ме измъчва, като постъпва така?

Тези мисли кипяха в ума ми вчера, докато той четеше, разискваше, критикуваше, но и не пропускаше да похвали. Внезапно след един „много добър“ пасаж Жил се обърна към мене и попита:

— А ти, Флориз, не си ли на същото мнение?

Лошо подбран момент, за да се иска моето одобрение. И аз ли трябваше да се възхитя? Свела очи над чорапите, отвърнах, че не съм слушала и се извиних, че съм мислела за съвсем друго нещо.

И в същия миг съпругът ми отсече тихо:

— Питам се тогава защо си тук?

— Оставете жена си — забеляза Ники. — Вие знаете много добре, че тя не се интересува от литература.

Не отговорих нищо. Бях твърде нервирана и малко по-късно станах и минах в другата стая. Там настъпи неизбежното отпускане на нервите. Зарових глава между възглавниците и заридах.

— Докъде иска да стигне Жил с тази Ники, която ненавиждам? — питах се аз. — Нима е възможно да не вижда колко ми е непоносимо нейното присъствие!…

Тровех самата себе си, защото съзнавах, че моята непохватност имаше немалък дял в цялата тази история. Толкова ли мъчно щеше да бъде да не се държа като малка глупава женица и да не позволя на тази незначителна Ники да се отнася тъй нахално с мене?…

Ох, по-лесно е да се взреш ясно в себе си, отколкото да се овладееш. Откакто Ники беше влязла, аз предчувствувах каква грешка ще направя, ако издам лошото си настроение, и все пак не бях успяла да се спра… Всъщност моята съпротива беше напълно безполезна. Нима бих могла да накарам Жил да работи, като му попреча да се развлича и да дава съвети на една „колежка“?…

Всички тези мисли минаваха през главата ми и аз се сърдех на себе си… Но ревността, по-силна, ми шепнеше: „Нима не виждаш неговото внимание, неговата симпатия към една друга жена, която прави всичко, за да го впримчи и отстрани от тебе!“.

В края на краищата тази ревност, която не ми даваше мира, беше напълно законна. И чувството за мярка и благоразумие, вродено у мене, се бореше с желанието ми да се разбунтувам. Аз плачех, плачех и стисках юмруци. Колкото повече исках да се успокоя, толкова по-обилно течаха сълзите от очите ми. Всичкият ми яд към тази нахалница, която според мене нямаше друга цел, освен да разстрои нашето семейство, намираше израз в тези ридания, едва сподавени от възглавниците.

Колко време трая тази криза? Бях неспособна да се овладея. Бях се оставила напълно на отчаянието си. Предчувствувах, че Жил ще дойде и ще ме намери в такова състояние. Гордостта ми ме съветваше да не допусна да ме види така, но един глас ми настояваше: „Какво от това! Толкова по-добре. Той ще разбере…“.

И наистина Жил влезе. Почувствувах ръката му на рамото си:

— Какво ти е, Флориз? Кажи какво ти е?

— Остави ме.

— Отговори ми… защо са тези сълзи?

Продължавах упорито да крия лицето си между възглавниците. За нищо на света не бих дала каквото и да е обяснение пред другата, която чувствувах, че се ослушва зад вратата. Тогава Жил се върна при Ники. Чух го да й шепне неясни извинения и после да я изпраща.

Когато той се върна, аз се изправих и вдигнах към него облените си в сълзи очи. Лицето ми сигурно е изразявало някаква безизходна мъка, защото Жил се показа изведнъж много нежен, седна до мене, опита се да ме милва, да ме целуне. Но аз го отблъснах с ръка.

— Какво има, Флориз? Кажи ми какво има… Лудост е да изпадаш в такова състояние. Обясни ми…

Понеже, сложила кърпичката си на устата, продължавах да ридая и упорито отказвах обяснение, той в края на краищата каза:

— Значи всичко това е заради Ники? Така е, нали? Нашите разговори ти са неприятни… Ти не искаш вече да я виждаш… Не искаш, нали?… Е, добре, утеши се, ще й пиша да не идва вече… Ще й пиша веднага… Хайде, не плачи… послушай ме. Казвам ти, че вече няма да я видиш тука… Утеши ли се?

Не, аз не бях се утешила. Все пак една голяма тежест се бе смъкнала от сърцето ми. Не отвърнах нищо на думите на Жил, но сълзите говореха вместо мене. И в моето упорито мълчание той лесно можеше да намери отговора на своите въпроси.

Съпругът ми отиде да напише въпросното писмо — три реда само, но твърде красноречиви. Той ми го прочете. Молеше Ники да не идва известно време у нас, като изтъкваше, че и двамата се нуждаем от спокойствие: той заради работата си, аз заради нервността си.

— Тя ще разбере — каза ми Жил. — Можеш да бъдеш сигурна, че няма да я видиш скоро.

Престанах да плача. Тогава той ме целуна и аз вече не се противях, дори отвърнах на целувките му. После съпругът ми излезе, „за да пусне писмото“… И до вечерята останах сама с мислите си.