Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (3)

II

Днес настроението ми беше малко понижено, когато видях, че дъждът безмилостно шибаше дърветата и разпръскваше в калта нежните им цветове. Помислих си, че често пъти животът постъпва така и с нашите мечти и се натъжих.

Но ето че Мелани се появи и остави пощата на масичката до баба.

Раздавачът пристига в Габизо, когато му е удобно. Във всеки случай не сутрин, когато би трябвало, а в повечето случаи следобед. Пътят, който води до нашето жилище, е стръмен и докато стигне до нас, Жоанес се отбива тук-там да си почине и естествено да изпие чашка вино и да размени някоя и друга приказка.

Ние получаваме „Фигаро“ за баба, „Еко дьо Пари“ за мама, а от време на време някой каталог, покана за венчавка или некролог, а още по-рядко — някое писмо…

И все пак аз винаги очаквах с нетърпение пощальона. Дори нещо повече: за мен часът преди неговото пристигане е един весел, крилат час… Първо, страшно обичам да чета и сега, когато съм изчела всички позволени и непозволени романи от библиотеката ни, следя с интерес подлистниците и разказите в двата вестника, които получаваме… И после, знае ли човек какво може да се крие в тайнствената чанта, която Жоанес разхожда из нашия край?…

— За бога, на какво се надяваш? — мърмори понякога мама, която явно започва да се плаши от моята склонност към фантазиране. — Уверявам те, няма никакви изгледи да получиш наследство от някой богат чичо.

Мама говори много мъдро, защото аз винаги оставам малко разочарована след минаването на раздавача. И наистина има ли смисъл да се залъгвам така глупаво!

Все пак винаги съм се надявала, че пощата ще ми донесе някаква хубава изненада… и ето че в края на краищата съм имала право…

— Я гледай, писмо от племенника ми Шансо — каза баба и измъкна от „Фигаро“ един дълъг плик.

Два чифта заинтригувани очи веднага се впиха в нея. Племенникът Шансо или чичо Фил, както го наричах аз, ни пишеше само за Нова година. През другото време дъщеря му Кристиан поддържаше връзка с нас, но тази връзка беше доста слаба, защото братовчедка ми проявяваше открито мързела си.

— Дано да не се е случило нещо лошо! — каза мама, която лесно отвръща на безразличието с обич.

— Лиз, прочети го, моля ти се. Филип има много ситен почерк…

Мама пое писмото и го прочете. Ставаше дума за нещо съвсем просто: чичо Фил трябваше да замине за Индокитай, за да провери лично състоянието на каучуковите си плантации, но не смееше да вземе със себе си Кристиан. Тя току-що се била съвзела от продължително боледуване. По тази причина той ни молеше да приемем Кристиан при нас, докато трае неговото отсъствие.

Кристиан в Габизо! Преди три години тя прекара лятната ваканция заедно с нас. Аз току-що бях напуснала пансиона и не бях пътувала дори из Франция.

Тя се връщаше от Индокитай. Весела, бъбрива, мила, Кристиан ми описваше с удоволствие всичко, което беше видяла и изживяла: колониите, чудния живот там, излетите с кола, пътуването по океана, Коломбо, Сингапур…

Какво ли не бе видяла моята осемнадесетгодишна братовчедка! Слушах я със зяпнала уста и замаяна глава.

И ето че Кристиан щеше отново да дойде и пак да ме пренесе в онези приказни страни!

Сега тя живееше в Париж. Е, да, няколко месеца в годината… а през другото време отскачаше до Довил, Монте Карло, Флоренция или Балеарските острови… Гласът на баба прекъсна моите размишления:

— Все същата история… хората те търсят само когато имат нужда от теб.

— Кристиан загуби за пет години майка си и леля си — намеси се помирително мама — и не виждам на кои други, освен на нас, би могъл да я повери баща й…

— Е, може и да е така — промърмори баба, — но на нашите плещи ще се стовари голяма отговорност. Днес Кристиан не е вече дете, което можеш да накараш да ти се подчинява… Не забравяйте, че Филип й дава пълна, дори прекалена свобода… Не споменава ли той, че ще дойдат с автомобил, който ще й остави, за да се развлича! Тази играчка ми се вижда доста опасна. Ти и аз не можем да бъдем вечно вън от къщи и значи надзорът е невъзможен. Ако всичко върви добре — чудесно, но ако на Кристиан се случи дори и най-малкото нещастие, вярвай ми, Филип ще държи отговорни нас! Ще бъдем вечно на тръни… а ясно е, че тя ще иска да взема със себе си и Флориз…

— Това не е толкова страшно! — възкликна мама, която аз гледах умоляващо. — Не трябва да се приема всичко от най-черната му страна… И после, бих била доволна Флориз да се поразвлече малко.

Сражението ми изглеждаше спечелено. Аз имам вече опит и зная, че баба е страшна само на думи! Все пак за миг помислих, че всичко ще се развали, когато видях в библиотеката да влиза госпожа Пуртау, надута и важна, както винаги.

Не обичам госпожа Пуртау, въпреки че е приятелка от пансиона на мама и се е показвала много добра към нея. Може пък аз да съм лошата, защото и сега тя ни обсипва с овехтелите си старомодни рокли, с обувките, които й убиват… и с неизчерпаемите си добри съвети.

Тя има слабост да дава съвети, особено на мен. Според нея аз получавам лошо възпитание. Да ме оставят да се скитам свободно по полето и да ми тъпчат главата с романи! Мама би направила много по-добре да събуди още отсега у мен вкус към всичко сериозно, дори и към себеотрицанието… Защото, нека да бъдем искрени, женитбата остава несбъдната мечта за момичетата без зестра като мен и един ден неминуемо ще бъда принудена сама да припечелвам хляба си.

Ето защо, когато видях госпожа Пуртау, аз се уплаших, че ще попречи на идването на Кристиан… тъй като преди три години бе казала, че братовчедка ми е много лош пример за мен… а баба само това и чакаше…

Но днес госпожа Пуртау беше погълната само от мисълта за женитбата на сина й, Жан-Луи, с една много богата наследница. О, чудо! Нейните щастливи надежди я правеха толкова снизходителна, тя се застъпи за мен… и даже реши, че моята братовчедка, макар и възпитана прекалено свободно, е прекрасна! Освен това нейният баща беше щедър човек и присъствието на Кристиан под нашия покрив сигурно щеше да донесе известно облекчение в живота ни. Прочее трябваше да приемем без колебание.