Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (37)

XIX

Какво се изпречва с всеки изминат ден, какво се вмъква неусетно между Жил и мене?… Защото има нещо между нас, чувствувам го все по-сигурно и по-сигурно… Нещо като воал, който става все по-гъст и по-гъст, който усамотява и отстранява от мене съпруга ми. Не мога да си обясня тази загадка… Но това „нещо“ съществува, за мене няма съмнение… И точно от него е моята тревога.

Преди известно време приписвах вината на Ники, но Ники замина далеч, а нашите отношения си останаха същите. Каквото и да казва Кристиан, моята добра воля не е в състояние да предотврати това, което идва. Всеки ден долавям, че Жил е престанал да бъде към мене такъв, какъвто беше. Хиляди дребни подробности, които ме измъчват, свидетелствуват за това. Не искам да кажа, че Жил е престанал да ме обича, но чувствувам много добре, че малко по малко сърцето му клони към безразличие. Къде е поривът на първите дни и тази нежност, прозираща във всичките му постъпки към мене?

Напразно се питах и взирах в себе си, не можах да открия нищо, което да оправдае тази промяна. Аз продължавах да бъда това, което бях. Обичам Жил дори повече, отколкото в началото. Тогава защо той се отчуждава?

Откакто се е срещнал със стария си приятел Фабиен дьо Мазан, имам нов повод за безпокойства. Сега едничкият интерес на Жил е Индокитай или по-скоро — всичко свързано с живота, който се води там. Съпругът ми постоянно е с приятеля си ту у нас, ту навън. Те двамата водят дълги разговори в кабинета следобед, вечер, а понякога и сутрин.

В повечето случаи се въздържам да взимам участие в тях, но понякога, по време на чай или след вечеря, съм принудена да остана.

Аз лично не изпитвам особено влечение към Индокитай. Преди, когато Кристиан ми разказваше за пътешествията си и ми описваше странните неща, които бе видяла, я слушах по-скоро изненадана, отколкото очарована. И често пъти сама съм се питала: „Наистина ли всичко това е по-хубаво от родния ни край? Та при нас има толкова прекрасни неща!?“. И мисълта ми се понасяше към Пиринеите, към реката, ливадите…

Трябва да призная също, че всичко свързано с Китай ми е вдъхвало известен страх. Не мога да обясня причината за това по-скоро детско чувство… Може би пък доста често съм слушала за китайските „жестокости“, за малката стойност, която китайците отдават на човешкия живот, за тяхното разбойничество и грабежи. Никога не съм забравила един разказ, четен още в детството ми. Там постоянно ставаше дума за отрязани глави, люшкащи се по дърветата… Това ужасно видение ме преследваше дълго и аз винаги виждах Китай през него.

Във всеки случай не бих посмяла да говоря за това на съпруга си. Сигурна съм, че той ще се превива от смях и ще ме нарече „малко момиченце“. Впрочем Индокитай не е Китай… но все пак те трябва да имат доста допирни точки.

Сега бих искала да мога да поговоря за всичко това с Кристиан, но тя е далеч. И кога ли ще се върне? Писмата й са кратки, а понякога и картички с няколко реда. Тя се е увлякла напълно в зимните спортове: кънки, ски, спускане с шейна. Пише ми, че никога не е водила по-хубав и по-здравословен живот и не се е чувствувала така добре. Вечер танцували в топлите и уютни салони на хотела. Но между тези описания нямаше нищо поверително, никаква изповед. Кристиан никога не прави изповеди, защото в такъв случай би трябвало да се изпишат много страници, а тя ненавижда дългите писма. Те са били добри за времето на бабите ни, когато хората били изтъкани от чувства. А трябва да прибавя, че Кристиан иска да отстрани чувствата от своето битие, както се премахва нещо отживяло и ненужно.

Аз съм може би доста наивна, но смятам, че това е глупаво и продължавам упорито да вярвам, че чувството е прекрасно нещо, което придава стойност на живота. Понякога човек може да страда от него, но то доставя и толкова чудни радости.

Спомням си, че веднъж говорихме с Жил по този въпрос. Той беше напълно на моето мнение.

— Само че — заключи той, — човек трябва да внимава да не стига до наивни пресилени чувства. Те трябва да се потискат. Но чувствата, излъчени от една красива душа, обогатяват всичко. Отнеми чувството от творчеството на Ламартин — и какво би останало?…

Това беше по време на годежа ни. Тогава Жил и аз разисквахме по подобни въпроси. Какво би казал днес той? Дали не е скъсал с поезията? Често си задавам този въпрос…

Зададох го и на Сейньос, който беше дошъл да ни види и ме завари сама, както почти всички следобеди напоследък… И струва ми се, той не е много недоволен, когато ме намира сама, макар че се извинява смутено и веднага иска да си върви. Но задоволството му, че ще прекара известно време при мене беше толкова явно, че не бих си позволила да му причиня и най-малката мъка. Той е добър и искрен приятел и аз го ценя. Само като ме гледа, Сейньос е щастлив, струва ми се, че може да изминат часове, без да произнесе нито дума. Той, който обикновено е тъй приказлив.

Но аз го принуждавам да говори, защото зная, че подобно мълчание може да бъде опасно. Впрочем той знае, че е излишно да храни каквато и да е надежда. Аз обичам съпруга си и това ми е достатъчно. За щастие Сейньос е от тези, които се задоволяват с няколко думи, разменени с жената, която им харесва, без да имат други по-определени намерения. Той е човек, на чиято почтеност мога напълно да разчитам.

Аз го попитах какво мисли за промяната в настроението на моя съпруг, за настоящото му безразличие към това, което обичаше над всичко: поезията, и за неочакваното му влечение към нашите азиатски колонии.

Той се изненада.

— Наистина Жил е малко непостоянен, но вие не бива да се тревожите. Той да се откаже да пише? Не допускайте подобно нещо. Това е присъщо за хората на изкуството: днес са склонни да изгорят това, което вчера са обожавали… но винаги се връщат към това, което истински са обичали.

— А какво обича той истински?

— Първо вас, а после писателския си занаят, макар че досега го е упражнявал по-скоро като любител.

— А тази внезапна слабост към един приятел, когото не е виждал от дванадесет години!… Признайте, че това е смешно.

— Не познавам този приятел. Жил никога не ми е говорил за него. Но достатъчно е било той да опише пред съпруга ви тези далечни, непознати страни… и въображението на поета е било веднага покорено.

Признах пред Сейньос, че се ядосвам, когато гледам как Жил изоставя всичко заради този си приятел. Казах му, че съпругът ми не работи вече, че когато е сам се затваря в кабинета си, за да чете книгите, които му е заел Фабиен дьо Мазан. Какви книги? Естествено литература, посветена на Индокитай. Жил възнамеряваше да пише някакъв роман, но сега е сложил настрана всякакви планове за работа.

Сейньос ми каза всичко, което можеше да ми каже, за да ме успокои. Но когато той си отиде, всичките ми страхове, по-силни и по-натрапчиви от преди, изскочиха отново.