Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (19)

I

Тази вечер се навършва точно една година, откакто в тази тетрадка казах сбогом на моминския си живот. Цяла година тя спа между бельото от моя чеиз. Не бях я отворила нито веднъж. Защо днес изпитах нуждата да я потърся и да напиша тези редове?

Сама съм в хотелската стая. Следобед направихме една много дълга разходка, която ме измори. Оставих Жил да излезе без мене и чакам да дойде време за вечеря, която тук се поднася късно според испанския обичай.

Защото ние сме в Испания, в Сен Себастиан. Напуснахме Габизо към средата на октомври след четиримесечно пребиваване, което ми се искаше да продължа безкрайно.

От Габизо отидохме в Биариц да подишаме малко морски въздух, а оттам трябваше да заминем за Париж. Но Жил, поддавайки се на едно внезапно желание, предложи:

— Искаш ли да обърнем гръб на столицата и да отидем към испанските брегове? Сезонът е подходящ за пътуване из Испания. Предполагам, че ще мога да напиша хубави неща…

С каква радост се съгласих! Испания, второ сватбено пътешествие…

Боже мой! Една година, откакто се омъжих, една година…

Виждам отново бледото ноемврийско небе и разстланите по него облаци; виждам отново нашата стара черква, заляна в светлина, изпълнена с жени, мъже и деца.

Свещеникът беше в празничните си одежди. Кристиан сияеше в дългата си розова рокля, опряна на ръката на шафера, един симпатичен братовчед на Жил.

А аз, потънала в тюл и дантели, имах чувството, че съм само един бял облак… Струва ми се, че се нося в най-високите сфери на щастието.

Следваха още няколко часа. В Габизо имаше празненство. Моят съпруг и аз седяхме на една дълга маса, заобиколени от роднините и приятелите ни…

После… после дойде часът на заминаването… и моят живот на женена жена започна.

Спомени, спомени…

Два дни след венчавката ние преминахме границата и навлязохме в Испания.

Струва ми се, че има чувства и впечатления, които човек никога не може да изживее повторно. Каква безгранична радост, каква гордост и сигурност изпитвах, седнала до Жил, който управляваше малко разсеяно колата. Ще изпитам ли някога тъй силно чувствата, които ме вълнуваха, докато малката кола ни отнасяше към непознатата земя?

Спомням си: преминавахме села и градчета.

По праговете на къщите румени и пълнички деца крещяха при нашето минаване. От прозорците се показваха мургави жени с горещи погледи. Местността, из която пътувахме, беше сякаш позлатена от слънцето. Небето беше синьо, времето приятно топло.

Бяхме на път от сутринта, а аз все повтарях на Жил: „По-далече, още по-далече…“.

Тъй новото ми щастие ме опиваше! Бях като замаяна. Отново са пред очите ми Зарауз, Ондарроа, Леквицио… Дали, когато ви посетя отново, ще ви гледам със стария възторг?…

Но понеже тази вечер сте сама, госпожо, защо не се изповядате? Ако не се лъжа, настроението ви е малко тъжно. Да не би едногодишният брачен живот да ви е разочаровал?

Разочарована? Повдигам рамене: може ли да разочарова една година на пълно щастие?

Моят съпруг? Нима не го обичам с цялата си душа? Бих ли заменила с нещо сладките часове, които прекарвам, опряла глава на рамото му, мълчалива и тиха, откъсната от целия свят? А какво мога да кажа за чудните дни, които прекарахме в нашето малко парижко гнездо, където приютихме щастието си веднага след сватбеното си пътешествие!…

Нашият апартамент не е много голям, ако се сравняват стаите му с тези на Габизо, но за нас той е удобен. Три стаи: трапезария, кабинетът на Жил и помещение, което едновременно е спалня и салон.

Тапетите са весели, а мебелировката е странна смесица от старо и модерно: Луи XVI, кожени кресла и ниски дивани.

Възглавници с дракони, ешарфи с Буда свидетелствуват за екзотичния вкус на моя съпруг.

По стените са окачени странни картини: ярки пейзажи, скици на безкрайно издължени жени, които ми се струват произведения по-скоро на дръзки, отколкото на съвестни художници. Аз невинаги мога да схвана техния смисъл и тяхната стойност.

Може би бих предпочела нещо друго пред всичките тези контрасти, пред тази старателно търсена оригиналност, нещо, което не би дразнило толкова очите ми? Но всъщност има ли някакво значение, щом съпругът ми е избрал и наредил тези предмети, които му харесват.

Моят съпруг! Стъпвайки след него, аз правех откритие сред откритие в този Париж, където той ме доведе. Самоуверено и спокойно, защото е у дома си, ме водеше по големите пътни артерии към паметниците и забележителностите, които изобилствуват. Движението и тълпата често ме замайваха, но неговата ръка беше винаги до моята.

Посетихме черквите, музеите, дворците и най-после големите магазини. Жил беше трогателно внимателен. Постоянно ме питаше: „Искаш ли това, миличко, искаш ли онова?…“.

Той беше готов да ми предложи всяка дреболия, всяко украшение, което привличаше за миг вниманието и възхищението ми.

По този начин се снабдих с една вълшебна рокля, която, според мнението на Жил, ме превръщаше в приказна принцеса. С нея ходех в Операта и по приеми.

Нашето младо семейство е много търсено в обществото. Аз съм глезеното дете на богатата графиня Дьо Рувер, леля на Жил, в чиито салони се събира най-отбраният интелектуален свят. Дениз Лормей, жена на прочут авиатор, и Мишел Ролан, една от най-елегантните парижанки, братовчедка на Жил, ме приеха повече от сърдечно. У Сервал ние винаги сме добре дошли.

Ние ходим на гости, но и приемаме.

Естествено само най-близките: Кристиан и чичо Фил, който се завърна от Индокитай; снизходителната госпожа Д’Андийе, у която Жил гостуваше в По, двама-трима млади и запалени писатели. Аз не обичам много обществото и не се чувствувам съвсем добре сред хора, които не са ми близки. Когато съм у дома, съм най-сигурна. Моят съпруг твърди, че съм прекрасна домакиня…

Да, тези интимни събирания са ми приятни. Около мене шумят разговори и спорове на най-различни теми. Аз слушам жадно всичко. Къде е предишното невежо и плахо момиче? Понякога и аз взимам участие с някоя и друга дума и Жил твърди, че съм проявявала тънко разбиране.

Сигурно никога няма да стана истинска парижанка, но все пак разбиранията и вкусовете ми постепенно се оформят според разбиранията и вкусовете на Жил… Това е съвсем естествено. Неговата личност хвърля своята сянка върху моята.

Да, хубава беше първата ни парижка зима. Но тя отмина и дойде пролет… Тогава изкарахме малката кола от гаража и тя ни понесе из Нормандия и край замъците на Лоара…

Най-после дойде юли и ние се озовахме в Габизо. Струва ми се, че това беше най-прекрасното лято, което съм изживяла досега! Баба, мама, Жил… Съвършено разбирателство. Този път нямаше никаква мъгла на моя хоризонт. Сега аз развеждах и показвах… и дали друг път съм гледала с толкова обич родния си край?

Ето, това е всичко, няма какво повече да разказвам… И все пак защо ме обзема тази тъга, докато правя кратката равносметка на моя съпружески живот? Нима мечтите ми са надминавали действителността?

Не беше ли казал някой: „Жените не са взискателни, на тях им трябва само всичко“?

Какво беше това „всичко“, на което несъзнателно се надявах? Какво исках от небето? Спокойно огнище, верен съпруг, деца. Деца… Дано и аз позная радостите, които могат да дадат малките тъмнокоси и руси главички, ясните очи, звънкият смях!… Но дали ще има място за тях в нашия трескав и непостоянен живот, където собственото ми щастие ми се вижда винаги малко заплашено?

Но да, заплашено… Аз се безпокоя толкова често! Обичам Жил. Обича ли ме и той със същата изключителна любов, която времето и навикът напразно ще се опитват да накърнят? Толкова се страхувам да не излезе непоправим донжуан, който е бил зле покръстен…

Да си призная ли? Наблюдавам го, въпреки че искам да си наложа спокойствие. Колко пъти съм го наблюдавала в Париж, когато сме в обществото. Красивото лице на Жил, покоряващите му очи, походката му правят впечатление на жените… Писателската му дарба също привлича.

А сега сме в Испания, чиито засмени и дръзки жени хвърлят жарки погледи… Мога да кажа, че Жил гледа с еднакво удоволствие и испанки, и парижанки!

Ревност! О, далеч съм от това чувство!

— Разбери, обичам само тебе, единствено тебе — избухва Жил, гледайки ме изпитателно, щом открие в очите ми тревога, която не умея да прикрия.

Единствено мене…

Какво! Осем часът вече!… Къде се губи Жил? Той ми беше казал: „Само за миг…“.

Дръпвам пердето. Нощта е черна. Едва се съзира бялата пяна на вълните, които мият залива. Къде е Жил? Сигурно прави една от тези безцелни разходки, необходими за вдъхновението му, както сам той казва. Не правим ли това пътешествие заради неговите „Сухи листа от Испания“, които Жил се надява да му донесат слава и пари?… Но вече пълен мрак цари навсякъде. Пристанището е заспало. Закотвените кораби се люшкат като черни сенки върху тъмните вълни.

Може би моят съпруг се скита из кривите улички на стария град на лов за нови впечатления? Може би е влязъл в някоя кръчма, за да „изучава типове“?…

Осем и половина… девет часът!… Дали пък не е забравил жена си и бързия бяг на времето в някое от модерните кафенета на новия град, които по това време се пълнят от забавна тълпа?…

Но защо съм толкова нервна тази вечер? Какво ми става? Останах за малко сама със спомените, които бих искала да съживим двамата заедно, и…

Сама! Колко тъжно ми стана. Тази безпричинна тревога ме измъчва… О, стъпки в коридора: Жил.