Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (40)

I

Как намерих смелост днес да отворя тази тетрадка? 12 март… 4 април. Повече от три седмици, откакто съм се върнала в Габизо… Нима времето продължава да лети? Аз нямам никакво желание да живея. Мама често ме моли:

— Флориз, трябва да се стегнеш. Ще се разболееш, заприличала си на сянка.

Бих искала да не огорчавам мама и баба, които ме приеха тъй нежно и съчувствено, но не мога… не мога да се съвзема.

Понякога се питам дали Жил, Париж, нашето щастие… не беше само сън… Ето на, не съм ли отново сама в Габизо… не е ли пак пролет… но погледът ми неволно се спира на златната халка и на смарагдовия пръстен. Сълзи ме задавят. Тогава мама ме поглежда с мъка:

— Флориз…

А баба се опитва да ме утеши:

— Съпругът ти ще се върне… Той ще ти пише даже да отидеш при него… Имай търпение… Успокой се.

Да се успокоя?… Едва ли ще мога… О, не, аз не се залъгвам, Жил няма да ме потърси… Понякога се опитвам да разбера каква тайна ни раздели. Припомням си целувките, ласките на Жил и съвсем недоумявам… Как да повдигна воала? Освен Ники, между нас не бе имало никакво сериозно недоразумение. Аз престанах да бъда ревнива.

Може би някоя друга, по-опасна от Ники?…

Разпитвах съпруга си… но не, нямаше нищо подобно. Жил не обичаше друга… но бе престанал да обича и мене. Той предпочиташе свободата си. Аз бях само една прищявка в живота му… Казват, че творците били като децата — непостоянни, капризни, играчките лесно им омръзнали… Но все пак не всички артисти са такива. Чувала съм за множество изключения.

Аз се надявах до края… През последните дни не пророних нито сълза, нямах вече сили да плача, но разстроеното ми лице, уморените ми движения издаваха мъката ми.

Личеше си, че Жил се бореше сам със себе си. Леля му Дьо Рувер, Мишел го упрекваха открито за раздялата, която ми налагаше. Сейньос бе имал с него мъчителна разправия. С мене той беше ту мрачен и упорит, ту предишният добър и сърдечен Жил.

Тогава той ми казваше, сякаш за да се извини:

— Ангажирах се вече, не мога да отстъпя назад…

Една неделя съобщи:

— Получих писмо от Дьо Мазан. До края на седмицата трябва да отида при него в Марсилия. Ти ще заминеш във вторник за Габизо, нали? Нотариусът ми обеща да се погрижи за мебелите и апартамента…

Нададох вик на ранено животно:

— Значи истина е… ти ме напускаш?…

Той повдигна рамене:

— Флориз, моля ти се, не прави трагедии… Аз не те изоставям… Напротив, искам да ти осигуря един богат живот.

От този миг стиснах устни и преглътнах мъката си. Всяко желание за съпротива умря у мене.

Приготвих куфарите си и заминах без упрек, без молба, без сълзи. Едничка гордостта ми даваше сили…

Но защо днес съживявам тези спомени? Колко упорита е любовта! Напразно си повтарям, че всичко е свършено между Жил и мене и че най-добре е да забравя… Но не, аз дебна и сега пощальона с разтуптяно сърце, както някога… Получавам писма от леля Дьо Рувер, от Дениз, от Мари-Франс…

Притеснението, отразено в тях, ми напомня съболезнователни писма… Получих четири страници и от Мишел… и едно чудесно писмо от Сейньос. Кристиан също се бе постарала да ме ободри с няколко реда. Сега тя е в Италия…

Не пристига само писмото, което най-много бих желала да получа… Впрочем Жил ми пише, но за мене ли са тези хладни и кратки писма, в които той описва впечатленията си от пътешествието?… Боже мой! На какво още се надявам?…