Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (30)

XII

Снощи бяхме канени у леля Дьо Рувер на бридж.

Нито Жил, нито аз играем бридж. Мъжът ми не обича картите и не се стеснява да го каже. Аз?… Често са ме увещавали да науча тази игра, но винаги съм отказвала под предлог, че ще ме заболи главата. Истината е, че бриджът, тъй скъп на своите почитатели, за мене е едно скучно изпитание, което предпочитам да избягна.

Толкова често съм наблюдавала играчите!… Мъже, жени, млади и стари показват около масите еднакво строги, съсредоточени и тревожни лица и изглеждат изправени пред разрешението на най-черни проблеми.

Предложат ли им чай, порто, сандвичи, казват с края на устните си почти несъзнателно „благодаря“ и без да прекъсват играта, поглъщат безстрастно всичко. И това трае часове… Но нещо повече, тези „светски“, тези „добре възпитани“ хора, които обикновено имат най-подбран речник, започват да се карат, да се обвиняват при най-малкия спор почти като хамали.

Та съпругът ми и аз не играем бридж. Въпреки това лелята на Жил ни кани при подобни вечери, защото й е приятно аз да поднасям чая… а Жил, блестящ събеседник, е винаги забавен. Не занимава ли той приятно тези, за които временно няма място около масите за игра?

Наистина леля Рувер е много мила, много великодушна към нашето семейство, но в замяна иска от време на време да бъдем на нейно разположение…

Вчера неиграещите бяха повече от обикновено. Беше и Пол Лормей. След няколко дни той заминава за Америка с новия си самолет „Стоманеният гълъб“, който вече е прочут във Франция. Той ще го покаже на американците и ще се опита с него да счупи някакъв опасен рекорд. Няколко млади жени, имащи слабост към авиацията… и авиаторите, го заобикаляха. Те заобикаляха и Жил, който бе обещал на братовчед си да напише една статия за него и сега го интервюираше.

Аз бях малко настрана до Дениз, една радостна, спокойна Дениз, която ме смайваше. Моето въображение вече заработваше, виждах най-тежки изпитания за хубавата птица и за пилота й, който в този миг стоеше тъй хубав и жизнен до нас… Аз си представях моя ужас, ако вместо Пол Лормей, Жил трябваше да отлети със „Стоманеният гълъб“.

И скоро, като отзвук на моите мисли, устните ми зададоха този въпрос:

— Дениз, тревожите ли се?

— Защо да се тревожа? — отвърна братовчедка ми.

— Но защото това е първият голям полет, който Пол предприема от две години, откакто сте женени…

— Да, първият… Какво искате, свекърва ми винаги е треперила за сина си и дълго време се е старала да го отвърне от авиацията, но изглежда, че тази страст е в кръвта на Пол. Досега той не е смеел да се излага на големи опасности само заради нея, но за щастие този път се реши да преодолее всички пречки… Впрочем и аз го насърчавах.

— Как!… Нима не сте се опитвали да го задържите?…

— Защо?… Всеки има своя съдба, която не може да избегне… Аз съм донякъде фаталистка. И после, нали знаете, който рискува… Сега авиаторите са много и важното е да изпъкнеш, да се откроиш от другите. Ако, както аз се надявам, Пол успее, той ще има почести, слава и големи материални облаги.

Аз не настоях повече.

Недалеч от нас, седнала на игралната маса, Мишел милваше разсеяно трите реда перли, които вече бяха постоянно на врата й. Дениз я погледна бегло, Дениз, която имаше само един ред перли, чудесни, но само един ред… Аз разбрах…

Малко по-късно Жил и аз крачехме към дома. Денят беше пролетен. Във въздуха имаше нещо топло, разнежващо. До тротоара бе спряна количка с цветя: виолетки, нарциси, лалета, червени, лилави, розови, жълти, с дълги и крехки стъбла. Спрях се очарована.

Жил мило ми предложи едно букетче виолетки. Забодох го на яката си. Коя беше причината?… Дали цветята, дали топлата вечер, но копнеж по родните планини сви сърцето ми. Забравих ледените дъждове, от които майка ми се оплакваше в последното си писмо, забравих, че у нас ливадите и градините още не бяха помислили за пролетната си премяна и без да размисля, казах:

— Мирише на пролет! Колко ли хубаво е вече в Габизо!…

— Хубаво в Габизо в този сезон? Не, предпочитам Париж.

Настъпи кратко мълчание, по време на което всеки беше погълнат от собствените си мисли. После Жил каза нежно:

— Все пак, разбирам те… сигурно си изпитала голямо разочарование, когато майка ти и баба ти се отказаха да дойдат за Коледа. Знаеш ли? Какво ще е да ги изненада, там? Ще можеш да присъствуващ на пукването на пролетта.

Забравих минувачите и заплясках с ръце:

— Наистина, ще ме заведеш ли в Габизо на пролет?… Ще отидем с колата, нали? Стига е спала в гаража…

— О, не, не, ти ще отидеш сама… аз ще остана, защото в този сезон не мога да напускам Париж… пък и тук пролетта е най-хубава!

В миг радостта ми се изпари.

— Щом няма да ме придружиш, естествено и аз няма да отида в Габизо.

— А защо да не отидеш, щом имаш желание?… Аз съм ти много признателен, ако се лишаваш заради мене, но няма защо. Ще мога да се справя сам с всичко. Има ресторанти, жената ще ми чисти… Какво, аз не съм бил винаги женен!

Обърнах към Жил учудено, питащо лице. От няколко дни се борех упорито със склонността си към ревност. Кристиан беше ми посочила много ясно какви опасни последствия може да има ревността за нашето семейство. Сега братовчедка ми беше в Швейцария, но аз й бях обещала да следвам неотстъпно нейните съвети. Но все пак не можах да не се запитам: „Да не би моят съпруг да има някакви свои съображения, заради които иска да ме отдалечи от Париж?“.

— Е, какво — подхвана Жил със смях, който ме поуспокоява, — нима предложението ми те учудва?… Но аз приемам за напълно естествено ти да искаш да видиш близките си и родното място. Би било егоистично да ти попреча…

— Аз не искам да те напусна.

— Няма нищо лошо да се разделим за малко. Помисли с каква радост ще се съберем отново…

Избухнах:

— Ти сигурно одобряваш спокойствието, с което Дениз Лормей гледа на опасното приключение, в което съпругът й ще се впусне, нали?… Приказвах преди малко с нея. Струва ми се, че тя мисли само за парите, които ще се изсипят, ако Пол счупи рекорда… защото тогава ще може да си окачи още два реда перли, както Мишел. Това е срамно!

— Охо, много си строга… Не забравяй, че Пол отдавна мечтае за това постижение. Виждаш ли, моя малка Флориз — добави Жил, който за щастие е в добро настроение, — според мене, за да бъде едно семейство щастливо, най-важното е всеки до известна степен да остане свободен. Личните нужди и вкусове не трябва да бъдат спъвани от вкусовете или волята на другия. Ето защо главно заради тебе аз искам да отидеш в Габизо. Зная, че обичаш родното си място и с удоволствие би го посетила. Но щом предпочиташ да не ме напускаш…

Вдъхнах уханието на виолетките… Отговорът, който желаех, не последва… Колко щеше да бъде хубаво, ако Жил бе казал: „Тогава аз ще дойда с тебе…“.

Да, аз съм една непоправима глупачка.