Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (10)

IX

Флориз, Флориз, винаги ли тъй твърдо ще изпълняваш решенията си?

— Добри ли са новините от Сайгон? — запита днес мама, когато Кристиан дочете писмото си.

— Относително. Татко се оплаква от горещината. Той е пристигнал там по най-лошото време. Топлият сезон бил към края, но дъждовете още не започвали и атмосферата била ужасна. Като добър баща, се радвал много, че ме е оставил да дишам чистия въздух на Габизо.

После Кристиан добави:

— Получих и няколко реда от Мари-Франс Сервал. Родителите й са се настанили вече във вилата при Аржьолес, наета от Шевриер. Тя ми пише да отида да я видя. Днес времето е хубаво и следобед може да отида дотам… Ще ме придружиш ли Флориз?

Погледнах учудена братовчедка си. От един месец тя не бе споменавала нищо за Шевриер и за техните общи приятели, които щяха да летуват наблизо. Мислех, че постъпва така от благоразумие и не смеех нищо да я питам. Правех похвални усилия, за да отстраня от себе си дори спомена за краткотрайната ми слабост… И ето сега изведнъж това предложение…

— Какви хора са семейство Сервал? — попита мама.

— Наши приятели, които ще прекарат тук лятото.

— Струва ми се, че господин Шевриер, писателят, който ни беше представен в Розьоре, спомена името им.

— Възможно е. Той ги познава.

— Доколкото си спомням, той каза, че ще прекара лятото заедно с тях?

— Да. Сервал обичат да приемат хората на изкуството. Впрочем те имат и необходимите средства. Господин Сервал е извънредно богат човек…

— Върви, ако искаш — прекъсна я мама толкова рязко, че аз се учудих, — но остави Флориз тук. Момиче с нейното положение не е на мястото си в тази богата среда. Мелани иска да й се наберат череши, за да свари сладко. Флориз ще свърши тази работа. Това ще е по-полезно за нея, отколкото да излезе с тебе.

Аз съм смешно чувствителна и вече усещах, че съм готова да заплача. Естествено не се надявах на нищо, знаех що за човек е Жил Шевриер… и все пак мисълта да го видя отново ми беше приятна… И дали сега Кристиан щеше да отиде без мене у приятелите си?…

Но ето че ми се поднесе нова изненада. Братовчедка ми е буйна и е свикнала да налага волята си, без да среща съпротива. Тя се разсърди. Черешите можеше да наберем двете след един-два дни. Приятелката й настояваше да отида и аз на гости. Ако аз останех, щеше да остане и тя. И в края на краищата защо да ме лишат от едно невинно удоволствие?

Мама е тъй слаба, а баба беше в стаята си и не дойде да я подкрепи. Тя отстъпи, но сякаш със съжаление.

— Слушай — каза ми Кристиан няколко минути по-късно, докато се качвахме горе, за да се облечем, — ти ще видиш отново Шевриер. Аз не исках тази среща, но за един месец той ми е писал вече шест пъти и във всяко писмо повтаря, че иска да те види. Съмнявам се, че чувствата му са толкова сериозни, колкото твърди, но все пак кой знае?… И после, Мари-Франс наистина настоява да те заведа при тях… Само обещай ми, че ще бъдеш разумна и няма да си въобразяваш нищо.

Обещах. Но колко по-лесно е да обещаеш, отколкото да изпълниш!

Видях отново Жил Шевриер. Видях го в прекрасното имение, което е избрал за своите приятели. Къщата е кокетна, със селски мебели и тапети на цветя. В потъналата в зеленина и цветя градина има кладенец, а гледката към долината е чудесна…

— Само един поет би могъл да открие това кътче — уверява Мари-Франс.

Видях го сред тази богата среда, която плашеше моята страхлива майка. Той беше заобиколен от госпожа Сервал и още две-три млади, елегантни и хубави момичета, които явно го ухажваха. Те се интересуваха от неговите вкусове, от неговите схващания и мнения и се стараеха веднага да ги възприемат. Той разговаряше небрежно с тях, очите му гледаха нежно моята мълчалива личност, глътнала си езика от стеснение.

Видях го насаме само за няколко минути в една от алеите на парка. Какво ми каза той?

Моят образ го преследвал и нищо не можело да откъсне мисълта му от мене. Аз съм разклатила всичките му егоистични схващания за живота… Той още не можел да вникне ясно в себе си, но може би скоро щяло да зависи само от мене дали той ще направи решителната стъпка към един нов живот…

Напразно се стараех да бъда „разумна“. Но как да не мечтая?… Сигурна съм, че признанията, които чух днес, не са само игра на богатото въображение на един поет. Те звучаха дълбоко и искрено.

На връщане разказах всичко на Кристиан. Тя продължава да бъде недоверчива.