Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (44)

V

Месеци изминаха… Октомври е. Кристиан отдавна е напуснала Габизо. Есенните дни стават все по-дъждовни, а аз често изпитвам странна умора.

— Ще мине — казва мама. — Дължи се на състоянието ти.

Може би… а може би и здравето ми се разклати от твърде много вълнения, твърде много скърби… И после… не съм го признавала никому… Аз все се надявах, че Жил ще се върне. Пак моето лудо въображение е виновно. Бях твърдо уверена, че той ще дойде за раждането на детето… Но напоследък получих едно писмо от него, което ме накара да се запитам: „Ще се върне ли някога той?“. Изглежда, че Жил започва да свиква напълно с живота в колониите и с нашата раздяла. Той ми пише:

„Тръгнах на път с коня си рано сутринта вчера. Стигнах до реката и дълго вървях край нея.

Слънцето бе запалило тъмните й води и те блестяха ослепително като пламъци… Не можех да се нагледам на този поток от слънце между тъмните брегове… Красотата, която видях, ме направи щастлив…“

Още от самото начало чарът на тази чудна Черна река го взе в примките си… Още първите му писма са пропити с възторг от местността, от екзотичната природа… Препрочитам предишните му описания и потръпвам. Жил като че се опиянява от тъжното великолепие на заобикалящата го природа. Естествено аз познавам в него поета, когато чета редовете му, и не мога да не се радвам, да не бъда горда, че те са отправени до мене, но се страхувам от враждебността на заобикалящата го природа, от вероломността на тази красота, която го опиянява.

Дано Жил да не стане жертва на тази нездравословна страна.

И после, колко бих искала в тези страници, изпълнени с литературни описания, да има малко проста, истинска нежност към мене. Жил ме уверява, че не ме забравя, че мисълта му е постоянно при мене в Габизо, но личи си, че Габизо и аз не му липсваме. Той свикна с раздялата.

Новата работа и обстановка поглъщат напълно ума му, а изглежда, че и сърцето му, без дори той сам да го съзнава.

Но аз чувствувам, че добивам отново смелост и вкус към живота. Още няколко седмици и ще бъда майка. Черпя силите си от тази надежда, от безграничната обич, която предварително изпитвам към малкото същество, което живее в мене.

Не исках да се съвзема. С някаква горчива радост оставях да ме погълне споменът за Жил, съжалението за изгубеното ми щастие. Но майчината любов, този могъщ инстинкт, който спеше в мене, внезапно взе връх и отнесе всичко останало.

Спомням си. Беше малко след заминаването на Кристиан. Бях отишла да се разходя сама в подножието на планината. Слънцето прежуряше, а аз вървях, вървях… Съсипана от умора, спрях под сянката на един орех край пътеката и дори легнах на земята.

Песента на един поток, който се спускаше към долината, ме люлееше. Затворих очи и заспах. О, колко сладки са понякога сънищата!… Разхождах се с Жил из Монмартр. Той ме бе хванал под ръка и ми разказваше романа, който щеше да напише. Аз го прекъснах със смях:

— Стига! Не чуваш ли, Париж ти се подиграва?…

А Жил ми отвърна щастливо:

— Какво от това, щом ти си до мене, тъй хубава и сладка…

И колкото сънят бе хубав, толкова мъчително бе събуждането. Намирах се в една тясна долина. Наоколо ми се издигаха високи планини. Техните върхове бяха остри, скалисти, изсушени от слънцето, но буйна растителност покриваше по-ниската част на склоновете им, разделени един от друг с мрачни, усойни урви.

Жил ми пишеше, че някои пейзажи от околностите на Черната река му напомняли понякога някоя по-хаотична част на нашите планини. И в миг аз си спомних за съпруга си. Почувствувах се едновременно тъй близко и тъй далече от него, обзе ме такава ревнива ярост при мисълта за екзотичните пейзажи на тропиците, които ми го отнемаха по-непоправимо може би от някоя жена, и заридах.

Колко време съм плакала? Не зная. Исках да умра там на тревата, толкова силна беше притъпената ми за кратко време мъка.

Внезапно скочих, за да избягам от това място… И тогава стана чудото. Странно потреперване ме разтърси цялата. Моето дете, животът на моето дете се пробуждаше в мене. Сключих молитвено ръце. Да умра?… Не. Да живея, да живея за него. Прибрах се в Габизо напълно успокоена.

Моето дете… Още няколко седмици и то ще бъде настанено в малкото снежнобяло кошче, поставено до леглото ми. Всяка сутрин, щом се събудя, първият ми поглед е отправен към него. Навън вали. През отворения прозорец се виждат намусеното небе и плачещите клони. Не спах добре. Мислите ми са тъжни като времето… но пак поглеждам бялото кошче… И аз съм спала някога в него, но сега то е подновено… То е празно, но не за дълго… Скоро леко дишане ще го оживи… Чистото детско дихание ще изпълни враждебното мълчание на моите безсънни нощи и това дихание занапред ще следя всеки миг… Нима скоро аз ще имам такова съкровище?… Забравям Жил, неговото необяснимо поведение, безразличието му.

Моето дете… Аз си представям вече усмивката му, лицето му. Следобед с мама разговаряме и шием дрешките и пелените. Баба плете терлички и гащички. Представям си закръгленото здраво телце, което ще изпълни тези дрешки.

Баба, мама и Мелани искат момче, а струва ми се, че Жил предпочита момиче. Момче или момиче, детето ми има вече име: Ги Бернадет… Аз нямам предпочитания. Ги или Бернадет, момче или момиче… Аз ще посрещна детето си с гореща радост, със сърце, готово на всички жертви, за да му спести и най-малкото страдание… И дори ако то трябва да се облегне само на моята любов, какво от това!… Моята любов ще бъде толкова голяма, че то няма да забележи, че е лишено от друга…

Да, разпръснаха се потискащите облаци, струпали се над мен при замиването на Жил. Пред люлката на моето дете аз не искам да имам други, освен здрави и бодри мисли.