Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
tanqdim (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Пиер Алсиет. Този, за когото мечтаех

Френска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: София Яневска

ISBN: 954-459-080-3

История

  1. — Добавяне

XVII

Моята ревност е вече неоснователна: Ники, тъй внезапно, както се бе върнала от Испания, отпътува… за Русия. Тя е била заминала вече от няколко дни, а ние нищо не сме подозирали… Казвам „ние“, защото и Жил беше искрено учуден, когато Мари-Франс му съобщи новината.

Това се случи вчера сутринта. Телефонът иззвъня. Аз бях в кухнята. Додето ида, Жил ме изпревари и вдигна слушалката.

— Вие ли сте, Мари-Франс… Да… Благодаря… Чакайте да попитам Флориз.

Жил ми предаде, че Мари-Франс ни канеше на чай. Можех ли да приема?…

Аз долових веднага важния, малко подигравателен тон на моя съпруг и разбрах на какво се дължеше той.

Не бях ходила отдавна у Сервал, защото се страхувах да не срещна там Ники. Жил сигурно беше отгатнал подбудите ми. Потиснах страха си и отвърнах без колебание: „Да“.

Той предаде отговора ми, остана няколко минути внимателно заслушан и после възкликна:

— Какво казвате?… Не, не знаех… Да, да, когато се видим, ще поговорим пак…

Той постави слушалката и се обърна към мене:

— Надявам се, че сега вече ще се успокоиш напълно. Ники е заминала. Ще отсъствува няколко месеца. Смята да пише роман за съветска Русия.

Аз гледах Жил… Не бях особено изненадана от това заминаване, защото човек можеше да очаква всичко от тази луда… но какво мислеше той?…

За щастие в този миг успях да се въздържа от всякакви забележки, от всякакви въпроси, които съпругът ми без съмнение би сметнал за неуместни. Какво мислеше?… Какво мисли той?…

Уви! Напразно си блъскам главата, за да разбера какво става зад това упорито чело, какво крие това уморено лице… Не ще успея…

Ники?… Дали няма да започна да съжалявам, задето я пропъдих?… Сега чувствувам между Жил и мене едно отдалечаване… което ме плаши, което ме влудява…

Какво му е? Защо от време на време ми се струва, че ме гледа почти с неприязън?… Онази сцена ли?… Не. Той няма навика да се сърди дълго… Впрочем вече съм убедена, макар и твърде късно, че Ники беше за Жил само едно развлечение.

Тогава?… Нима ме обича по-малко? Нима не ме обича вече?

Сейньос ме изненада онзи ден тъкмо когато се бях отдала на такива тъжни размишления. Бях сама у дома, както често ми се случва напоследък. Бях нервна. Имаше часове, откак шиех. Пътуващи музиканти свиреха на улицата и тъгата на тяхната песен увеличи моята.

„Би трябвало да изляза — помислих си аз. — Трябва да отида някъде. Глупаво е да предъвквам постоянно тези мисли, които ме съсипват… и когато се върне Жил, да му покажа това мрачно лице, чието изражение го дразни.“

Друг път, когато изпадах в такова настроение, отивах в близката черква привечер. Там цари полумрак и тишина. Свещите блестят и тук-таме се мяркат няколко жени. Уличният шум достига глух като далечен морски грохот. Прекарвах известно време там, докато заобикалящото ме спокойствие проникне в душата ми, и после се прибирах у дома.

Но тази вечер нямах достатъчно смелост, за да постъпя така… и посрещнах позвъняването като истинско освобождение. Някой идеше. Може би Мишел… Нейното бъбрене щеше да ме изтръгне от мрачните ми мисли… Беше Сейньос. Той ми се усмихна широко:

— Минавах оттук и видях, че прозорците светят. Да не би да съм избрал момент, неудобен за посещения? Имам нещо да съобщя на съпруга ви и предполагам, че ще бъде от интерес за него. Вкъщи е, нали?…

Той сваляше вече дрехата си, когато аз му отговорих:

— Жил излезе, но може да го почакате, ако искате… Само че може би ще се прибере доста късно. От известно време е придобил навика да завършва деня си в кварталната библиотека.

— Какво! — възкликна Сейньос. — В библиотеката… когато имате такъв дом… и когато… когато…

Той не се доизказа, но процеди през зъби едно твърде красноречиво: „Глупак!“.

Започнах да се смея, но по-скоро имах желание да плача. Разбра ли Сейньос по лицето ми това, което ставаше в мене?…

Сейньос ме ухажва, но много сдържано, много кавалерски. Чувствувам, че ми е верен и искрен почитател. И най-важното е, че когато съм с него, не изпитвам никакъв страх. Нещо повече, вярвам, че би ме защитавал дори и срещу самия Жил. И тази вечер дълго време, макар и да даваше вид, че се шегува, той се стараеше да ме успокои: трябваше да разбера Жил, да вникна в неговата природа и да не обръщам внимание на всяка дреболия…

Той остана да вечеря заедно с нас. Тогава съобщи на Жил предложението си: едно добро място щеше да се освободи в издателска къща. То не беше за пренебрегване, защото по-малко от всякога литературните произведения можеха да хранят създателя си. Сейньос смяташе, че предложението ще се понрави на Жил.

Слушах радостно. Колко пъти Жил ми бе казвал:

— Бих искал да имам един постоянен доход, който да ми осигурява сносен живот. Доходите от писателската ми дейност трябва да идват в плюс… Идеалното би било да не разчитам на тях, за да свържем двата края.

Гледах Сейньос с благодарност. Струваше ми се, че тази вечер той е за нас истинско провидение.

Но ето че Жил го прекъсна:

— Много мило, че си се сетил за мене, драги приятелю, но…

— Какво?… Нима това не те блазни?… Издателската къща е фирма с тежест. Ако те приемат, а в това не се съмнявам, не трябва да се колебаеш, уверявам те. Не толкова заради това, което ще получаваш в началото, колкото за онова, което ще дойде впоследствие. И после, дори от гледна точка на твоето бъдеще като писател…

Бедният Сейньос, как трогателно се стараеше да го убеди!… Уви! Аз разбрах веднага!… Ден след ден редовно да отива в бюрото, да има строго определени часове, задължително присъствие, неотложна работа… О! Не, не… Съпругът ми нямаше да поеме подобен товар дори и при много по-примамливи предложения, дори ние двамата да умираме от глад и нищета… той никога нямаше да приеме.

И ето на, отговори точно тъй, както предполагах:

— Повтарям, драги Сейньос, ти си трогателен приятел и колега и аз ти благодаря от все сърце, но не мога да си представя, че съм в състояние да изпълнявам такава скучна и заседнала работа. Бих предпочитал да отида да живея на остров Таити и да се храня само с кокосови орехи. В края на краищата защо не?… Това ме привлича хиляди пъти повече… и къде би било преимуществото на нашия занаят, ако ни се отнемеше и тази независимост?…

Той се смееше. Сейньос ме погледна крадешком с едва прикрито съчувствие. Побързах да стана и да отида в кухнята, за да потърся нещо, което липсваше от масата. Боже, каква тревога ме обзема…