Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (11)

X

Тази сутрин мама влезе в стаята ми.

— Какво правиш, Флориз? Мина един час, откакто Мелани те помоли да й занесеш зеленчуци за супата.

Подскочих. Мелани, супа… Бях забравила напълно. Какво правя?

Цялата нощ валя и сега, освежена и блажена, природата очакваше ласките на слънцето, което се смееше и още се бавеше по върховете на планината.

Облегната на прозореца, гледах жадно към полето и напразно търсех в неговата свежест облекчение за обзелата ме тревога. Тополите край брега на реката приличаха на златни свещници, диаманти блестяха по тревата, лястовичките се спущаха като стрели след мушиците и пеперудите, но аз оставах безразлична към всичко, защото бях погълната от собствените си чувства.

— Слушай, мойто момиче — продължи мама. — Часът е десет, а стаята още не е оправена. Не мога да те позная вече. Ти ли си същата, която ставаше толкова рано преди и така обичаше да помагаш на Мелани. Може ли да ми кажеш за какво мислиш, за какво мечтаеш, облегната така на прозореца?

Приближих се към мама, сякаш за да правя признание, но после изведнъж се разколебах. Досега не бях имала по-добра приятелка от собствената си майка… но щях ли да посмея да й изповядам моята тъй нова и тъй силна любов?…

Жил и аз… Впрочем колко пъти сме се виждали?… В сладкарницата, в Розьоре, във вилата на Сервал, онзи ден и компанията на излет до долината Барету и вчера отново и По, в парка Бомон, където една открадната целувка…

Поклатих глава и се опитах да избягам:

— Мелани чака зарзавата за супата, ще изтичам до зеленчуковата градина.

— Занесох на Мелани всичко, което й е необходимо за супата. Седни тук да си поприказваме.

Мълчание. Но мама ме прегърна толкова нежно, че неволно признанието се изтръгна от устните ми:

— Мамо, не трябва да ми се сърдиш… Спомняш ли си за Жил Шевриер?… Аз го обичам.

— Зная, мойто дете.

— Знаеш… ти…

— Но да. Уверявам те, не е необходимо да бъдеш голям психолог, за да го отгатнеш.

Попитах тревожно:

— Тогава… и баба ли знае?

— Не вярвам. Баба ти е уморена и повечето време прекарва в стаята си… сигурно не е забелязала. Впрочем по-добре е тя нищо да не предполага, защото сигурно няма да одобри.

— Защо? Аз срещнах Жил и го обикнах. Възможно е да се оженим. В това няма нищо престъпно, нали?

— Разбира се, че няма. Аз ще ти призная, че въпросът за твоето бъдеще често ме е измъчвал. Отдавна съм отгатнала, че нямаш желание да останеш стара мома, а пък не е лесно да се омъжиш при сегашното положение и при усамотения живот, който водим… Не, няма да е лесно. Но ти си още много млада, имаш доста време и аз се тревожа, че пламваш тъй бързо… Защото, бих искала да се лъжа, но господин Шевриер не мисли сериозно да се ожени за тебе. Струва ми се, че той се забавлява с тебе, както котката с мишка… и страхувам се, скоро малката, доверчива мишка може да бъде изоставена, наранена и нещастна…

— Попитай Кристиан! И тя мислеше като тебе, и тя ме предупреждаваше да се пазя… Но сега е на по-друго мнение.

— Току-що говорих с Кристиан. Наистина братовчедка ти признава, че е била малко прибързана в преценката си. Досега е смятала господин Шевриер, макар и много симпатичен, за непостоянен човек, неспособен дори и на тридесет и две години да води редовен живот. По тази причина е решила, че той може да бъде опасен за едно впечатлително и сантиментално момиче като тебе, което лесно приема мечтите си за действителност. Но ето че днес тя го вижда дълбоко, сериозно влюбен. Въпросът сега е ще се реши ли той да направи това предложение за женитба, което ти очакваш? Тя не смее да го твърди, нито да го отрече. Аз обаче, като предпазлива и бдяща майка, казвам нещо повече: трябва ли да се желае нещата да стигнат дотам? Размисли. Ако господин Шевриер е непостоянен, той ще си остане непостоянен. И после, какво е материалното му състояние? Ти нямаш нищо. Какво има той? Какво печели с перото си?… Всъщност сега-засега няма какво повече да задълбочаваме въпроса. Но запомни, Флориз… Най-важното не е да се омъжиш, а да се омъжиш добре!

— Ти не познаваш Жил Шевриер. Той е добър и честен. Щом се обвързва с обещания и поема отговорности, ще има твърдото желание да ги удържи и изпълни докрай. Повярвай, мамо, жената, която се омъжи за него, ще бъде щастлива. Ето защо… моля ти се… остави ме да следвам пътя, който съм си избрала…

— Мое бедно дете… а ако след няколко дни или след няколко седмици от всички тези чувства не ти остане нищо друго, освен едно горчиво разочарование?

— Толкова по-зле за мене… Тогава ти ще ме утешиш.