Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (12)

XI

Днес, когато отидох във вилата на Сервал, останах с впечатлението, че студен душ ме заля от главата до петите.

Една непозната беше с Жил в салона. Тя седеше на едно кресло, а той се беше опрял на облегалката му. И двамата бяха наведени над някакво илюстровано списание. Главите им се докосваха, пръстите им почти се преплитаха над отворената страница. Чувах сподавения им смях.

Когато най-после Жил ни забеляза, Кристиан и мене, той побърза да се приближи към нас:

— Как е възможно да не почувствувам още първия миг, че сте тук!… Извинете ме. С госпожица Бернети разговаряхме за изкуството. Но аз трябва да ви представя: Даниел Бернети, наричана Ники… колега и дори приятелка; госпожица Кристиан Шансо… Впрочем вие се познавате, нали? Братовчедка й, госпожица…

Напразно Жил ме обсипваше с любезности, напразно погледите му бяха толкова подкупващи и нежни, целия следобед аз бях като на тръни.

За първи път виждам госпожица Бернети или така наречената Ники, но тя ми е страшно несимпатична!… Тя е млада, двадесет и две годишна. Не е хубава. Косата й е черна, гладка и лъскава, а кожата й, без пудра и червило, е загоряла от слънцето.

Изглежда, че и тя пише.

— Безинтересни неща — ми обясни Кристиан, — но си въобразява, че от нея ще излезе някоя нова Селма Лагерльоф или Пърл Бък.

Във всеки случай не остави Жил на мира целия следобед, като че за него само нейната компания можеше да бъде приятна. О, изглежда, тя познава основно всички пиеси, всички модерни романи, както и средите и нравите, отразени в тях.

Тя говори и спори с такава свобода, с такава липса на свян, че, признавам, аз се притесних.

Вероятно тя го забеляза, защото на няколко пъти се опита да се подиграе с мене. Дори когато отивах в градината заедно с Кристиан и Мари-Франс, долових няколко думи от техния разговор, които явно се отнасяха до мен.

— Прекрасна, нали? — казваше Жил. — Има чудно изражение.

— О, значи любов от пръв поглед!…

— Може и да е така…

— Пазете се, драги мой, най-големите хитруши са…

Не можах да чуя нищо повече. Но в този миг с каква радост „хитрушата“ би залепила една плесница на госпожица Ники!…

Колко съм нещастна! Кристиан напразно ме уверяваше, че тази Ники е прекалено превзета, прекалено грозна, за да може Жил поне малко да бъде влюбен в нея… макар че откакто се познавали, тя се опитвала да го накара да се ожени за нея… Все пак не мога да не си припомням думите на мама и не мога да прогоня черните мисли, които ме навестяват.