Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (36)

XVIII

Жил се прибра вчера много по-весел от обикновено. Той беше излязъл рано следобед с намерение да мине край редакцията на списанието, за което сега работи. Предположих, че от това посещение е последвало нещо добро и го поздравих.

— Списанието? — отвърна той. — Да, всичко върви добре. Доволни са от работите, които им давам.

Касаеше се за „Сухи листа от Испания“. Жил беше използувал една част от бележките и първоначалните си опити…

— Екзотиката се харесва винаги… Но не заради това имам доволен вид, както ти самата забелязваш. По-скоро става дума за друга екзотика…

Запитах го с поглед.

— Срещнах един човек, с когото разговарях няколко часа.

— Един човек?

— Да… Напразно ще се опитваш да отгатнеш, ти не го познаваш. Един стар приятел от детинство. Добър другар… Бяхме изгубили всяка връзка. Той е пътувал много. Сега се връща от Индокитай. Поканих го утре на обяд и ти ще се запознаеш с него. Много интересен човек.

Приятел на обяд — това означава за мене почти двойно повече работа в кухнята. Но трябва да призная, че Жил не злоупотребява с подобни покани.

— Добре — отвърнах аз, — ще предупредя жената.

Жил се излегна на дивана с усмивка на уста и се загледа в тавана.

— Смешно е все пак… Има дванадесет години, откакто не сме се виждали… и ето че сега се срещаме съвсем случайно на улицата… да, на улицата. Той пръв ме позна: „Я гледай, Жил, ти ли си!“. Аз познах гласа му, но се поколебах за миг, когато погледът ми се спря на лицето му. Сега той е брадат и обрасъл като маймуна. Съвсем друг е, само очите му са останали същите, а дори и очите… Чувствува се, че те са видели твърде много необичайни неща!… Пътешествията променят, обновяват!… Той е отслабнал. Чертите му са добили повече твърдост, повече характерност… Той пък ми каза, че аз никак не съм се променил… Чел е някои от моите писания… защото там в самотата се чете много… харесали са му много… После отидохме в едно кафене. Припомнихме си старите времена, колежа, изпитите, а дори и някои глупости… Изобщо много бъбрихме… Ти ще го видиш утре.

— Как се казва?

— Фабиен дьо Мазан.

Та днес аз се запознах с господин Фабиен дьо Мазан. Не бих отдавала особено значение на това ново запознанство, ако не забелязвах, че Жил изпитва необясним интерес към този изскочил от миналото приятел.

Познавам достатъчно моя съпруг, за да не се учудвам прекалено на прищевките и временните му увлечения. Освен това твърде естествено е да се посрещне с възторг един приятел от детство, появил се ненадейно след дванадесетгодишно отсъствие. Изглежда, този Фабиен е бил един от най-обичаните му съученици. Общи схващания са ги свързвали… И те са се откъснали един от друг само защото „съдбата е пожелала така“.

Обяснявам си много добре всичко това. Аз самата срещам с голяма радост приятелките от детството и обичам с тях да си припомням миналите дни.

Какво очаквах от думите, разменени между Жил и приятеля му пред мене? Нищо особено, но може би някой намек за младостта на съпруга ми, за някое събитие от живота му на млад мъж, което би ми помогнало да разбера по-добре днешния Жил. Защото той остава за мене все така непознат и загадъчен и най-голямото ми желание е да го опозная по-добре, за да го разбирам винаги.

Спомените им не оправдаха любопитството ми. Миналото, което си припомняха, не представляваше никакъв интерес за мене… Впрочем те говореха само за незначителни неща, може би именно защото аз присъствувах и ги притеснявах… Не зная, може и да се лъжа…

Все пак, що се отнася до Жил, този следобед остави у мене странно впечатление. Зная много добре защо. Порази ме особената важност, която този приятел бе добил изведнъж в неговите очи.

А при това на пръв поглед у Фабиен дьо Мазан няма нищо толкова необикновено. Той изглеждаше малко по-възрастен от съпруга ми, макар и да са на едни години. Брадата променя за добро лицето му, което не може да се нарече хубаво. Косите му са преждевременно побелели, очите са светли, погледът студен, остър. Енергичните черти му придават мъжественост. В държането му има нещо котешко, което му създава известен чар, но у мене поражда недоверие. Не е бъбрив, но умее да каже това, което иска да каже, без излишни обяснения.

Съпругът ми го обсипа с въпроси за Индокитай. Той му отговаряше, без да се старае да блесне или да се направи интересен, но без да пропуска важните точки. У него се чувствуваше интелигентният, точен, пресметлив човек, който не дава воля на въображението си. Симпатичен ли е? Откровено казано, не. От него се излъчва нещо непознато, нещо прикрито. Той отразява далечните страни, от които идва. Не е от тези хора с открити лица, които привличат, и все пак вдъхва интерес. Бих казала дори, че понякога в погледа му има нещо хипнотично.

Доколкото ми е известно, Жил никога не се е занимавал с колониални въпроси. И ето че сега проявява внезапен интерес към Индокитай. Той разпитва приятеля си за климата, за флората и фауната на тази страна, без ни най-малко да го е грижа, че ще покаже невежеството си, което в това отношение не е по-малко от моето. Дори бих казала, че аз съм по-добре осведомена от него, защото Кристиан ми бе описала много неща… Но ето на, Жил никога не беше разпитвал Кристиан и чичо Фил за Индокитай, а сега изведнъж проявяваше такъв интерес… Понякога го бях чувала да казва: „Бих искал да посетя тази страна“. Разбирах, че го привлича нейната живописност, девственост… Но досега любопитството му бе минавало тъй бързо!…

Днес, напротив, той разпитваше приятеля си с необяснима настойчивост, като искаше точни сведения за неща, които никога не предполагах, че могат да привлекат вниманието му. И действително какво значение може да има за него добивът на каучук, на кафе, черници, изобщо на всичко, което се раждаше в колониите?…

Естествено интересът към живописната страна на въпроса ми е напълно обясним. Индокитай е страна, напълно различна от нашата, природата, жителите, животът са различни… Но за какво му бяха тези подробности от земеделската, индустриалната, търговската област?…

Впрочем в края на краищата господин Мазан започна да се смее:

— Но ти досаждаш на госпожата с всички тези въпроси!… Какво, да не би да смяташ да пишеш нещо за Индокитай?

— Нямам такова намерение.

— Във всеки случай, ако искаш да се осведомиш, ще намериш много книги по тези въпроси. Аз ти казвам съвсем сбито това, което зная, но предупреждавам те, че съм запознат само с една малка част от тази колония, която, както ти е известно, е по-голяма и от Франция.

Господин Дьо Мазан е организирал недалеч от Черната река едно земеделско предприятие, чийто директор е той самият.

— Началото беше тежко — каза ни той, — но сега, общо взето, всичко върви добре, макар че и в Индокитай, както навсякъде, се печели по-малко. Дойдох тук, за да увелича капитала. Намерих залежи, които искам да експлоатирам.

— Какви залежи?

— Медни, железни, дори златни.

— Нима там има злато?

— Надявам се, че да. Искам също да намеря някой да ми помага, защото съм сам. Заплатата ще бъде добра… и какъв хубав живот!

— Хубав живот?

— Разбира се! Хубав за този, който обича независимостта и не се плаши от самотата.

— А областта?

— Прекрасна. Местността е почти дива, безкрайни гори, неизвестност, чудни гледки. Лов на дивеч, когато пожелаеш.

— Какъв дивеч?

— От гълъби до тигри!… Има голям избор: фазани, диви петли, кози, елени и какво ли не още!…

— А растителността?

— Всичко, което можеш да видиш в тропиците.

— Палми?

— В тази местност няма особено много палми, но други, не по-малко красиви дървета…

— А как изглежда Черната река?

— Видът й е мрачен, както и името, но истинско великолепие е, когато слънцето залее залесените й брегове!

След като обсипа така с въпроси приятеля си, който, трябва да го призная, отговаряше много сърдечно, Жил млъкна и се замисли. Тогава аз се видях принудена да занимавам господин Дьо Мазан и понеже ми бе омръзнало да слушам за далечни и непознати страни, насочих разговора към близки места и го запитах дали познава Беарн.

— Не, ни най-малко, но чувал съм, че това кътче е едно от най-хубавите места на Франция.

— Не са ви излъгали.

Описах му колкото можех по-добре нашия Габизо, нашата река, планините и очаквах с любопитство какво ще каже той. Мазан се показа много сдържан и произнесе, само от учтивост, няколко любезни думи.

— Сигурно всичко това ви се вижда много скромно, господине, и вие едва ли бихте заменили вашите диви страни с нашия идиличен край.

Той се усмихна.

— По-късно може би… засега не.

— Вие откъде сте?

— Парижанин съм, госпожо.

— Как, парижанин и предпочитате да живеете там!

Съпругът ми изпревари неговия отговор:

— Той има хиляди пъти право. Париж става все по-глупав и по-глупав.

Погледнах го учудена:

— Ти ли казваш това? Аз мислех, че за тебе не съществува нищо друго в света, освен Париж.

Жил повдигна рамене:

— Човек се променя.

— От вчера… толкова бързо!… Само като срещна господин Дьо Мазан?

Той започна да се смее.

— Може и да е така!

Престорих се, че не поглеждам сериозно на шегите му.

След като привършихме обяда, заговорихме за литература. Наистина господин Дьо Мазан е чел много. Той знаеше всички новини.

Доста рано приятелят на мъжа ми стана и обясни, че трябва да тръгва. Жил каза веднага.

— Аз ще те придружа.

Те излязоха заедно. Жил не се върна целия следобед и аз можах спокойно да напиша тези редове.

Не зная защо, предчувствувам, че нищо хубаво няма да излезе от това ново приятелство.