Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (23)

V

Зная. Колкото и да е тежка новината, чувствувам голямо облекчение. Въпросът е от парично естество. Обезценени акции. Жил изгубва големи суми. Още повече, изглежда, че ние сме изхрускали значителна част от капитала. А аз мислех, че живеем само от лихвите! Как съм могла да бъда толкова глупава, толкова наивна. Грешката отчасти е и моя!…

Значи госпожа Пуртау е имала право. Моето невежество е непростимо. Но, надявам се, приятелката на мама никога няма да узнае за своята победа. Ние сме далеч от оскъдица, слава богу, и за в бъдеще аз ще съумея да бъда по-съобразителна.

Ето защо, когато в леглото Жил повери това, което той наричаше нещастие, аз въздъхнах:

— Само това ли е…

— Как само това ли е?… Половината от доходите ни пропадат… Ти си чудна…

— О, достатъчно е човек да има средства за необходимото… Ще се ограничим, това е всичко.

— Възхищавам ти се. Наистина ти имаш щастлив характер… но аз не чувствувам влечение към едно ограничено съществование… От какво можем да се лишим, когато и досега сме се задоволявали само с най-необходимото?…

— Най-необходимото?… Но от какво сме се лишили, откакто сме се оженили?

— Как? Ние живеем съвсем скромно. Вярно е, човек винаги може да намери по-нещастни от себе си. Какво да ти кажа, не понасям лесно лишенията.

Не настоях повече. Жил е отраснал в охолство. И днес леля му Рувер, братовчедките, приятелите му водят богат живот. Без съмнение вкусовете на моя съпруг са по-прости, защото в противен случай той не би се оженил за мене… но все пак възпитанието и средата са развили у него склонност към повече разкош, към лесен живот… Ето защо сега всичко му се вижда толкова страшно.

На мене станалото не ми изглеждаше толкова непоправимо, а Жил лежеше в мрака така отчаян, че просто не можех да го разбера. Искаше ми се да се обърна към него и да му кажа: „Този недостиг на средства ще бъде сам един подтик за работа. Ти ще пишеш повече и може би така успехът ще дойде по-скоро, отколкото си го очаквал!“.

Не казах нищо, защото се страхувах да не раздразня съпруга си, но той сякаш отгатна мислите ми и след известно мълчание заговори:

— Знаеш ли, днес следобед ходих в редакцията на списанието. Изглежда, че на драго сърце ще приемат някоя новела или роман. Може би ще мога да поместя някои разкази и във всекидневниците.

Насърчих го от цялата си душа.

— Виждаш ли… Не се страхувай, докато имаш дарбата си. Винаги ще намериш средства.

Жил се засмя обезоръжен.

— Ти си прекрасна.

Но внезапно пак добави мрачно, както преди:

— Уви, загубите няма да могат да се покрият с това.

Тази нощ сънувах, че славата — една цъфтяща, прекрасна жена — увенчава Жил със златен лавров венец…