Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (26)

VIII

Съпругът ми прочете романа на Ники. Започна го веднага след обяда и целия ден, противно на навика си, не излезе от къщи.

Полуизлегнала се на любимото ми място на дивана, аз пишех. Докато четеше, Жил спираше от време на време и ми разказваше накратко съдържанието, а по-забележителните пасажи дори ми прочиташе.

Отначало бях настроена враждебно: романът на Ники! Как предпочитах картината да беше същата, но Жил да ми четеше своите „Сухи листа“ или някой тайно написа разказ, някоя критика…

Следобедът измина като сън. Жил прибра ръкописите и заключи:

— Честна дума, съвсем не е лошо! Бих казал дори, че идеята е доста оригинална. Героите са добре очертани, стоят здраво на краката си… Ти си на моето мнение, нали?

Кимнах утвърдително с глава. Да си призная, не бях слушала добре. Увличаше ме по-скоро гласът на Жил, приятната обстановка. Бях доловила само отделни неща.

— Трябва да го прочетеш сега — настоя Жил. Ще те заинтересува. Безспорно Ники вече е една малка личност. Ако тя продължава…

Този възторг ме ядоса и аз казах, преди да се овладея:

— Във всеки случай тя, макар и млада жена, не се страхува да рисува доста смели положения, и то с едни думи…

Отговорът беше:

— Ти, ти си свикнала на един род книги…

На другия ден, отзовавайки се на моята покана по телефона, Ники дойде да си вземе ръкописа. И скоро от кухнята, където приготвях чая, аз чух следните думи:

— Вашето мнение за моя роман ми доставя голямо удоволствие, Шевриер. Все пак у мене остава известно съмнение… може би вие сте искали да ме пощадите пред жена си и не сте посмели да бъдете по-строг. Сега, на четири очи, кажете ми искрено какво мислите?

— Нищо повече и нищо по-малко от това, което ви казах, Ники. В общи линии вашият роман е доста сполучлив. Има някои фрази и думи, малко превзети, неестествени, но това винаги е било ваш недостатък: вие не умеете да бъдете проста. Забелязва се и известна неопитност, непохватността на новака, и именно това придава определен чар. И пак повтарям, вие сте направили напредък, голям напредък…

— Тогава смятате ли, че мога да представя ръкописа такъв, какъвто е, на някой издател?

— О, вижте, колкото за това… аз съм много придирчив, нали знаете… На ваше място бих прегледал ръкописа много внимателно поне още веднъж и едва тогава бих помислил да предприема каквото и да било. Има слаби места, които трябва да се засилят, изрази, които трябва да се направят по-леки. При една подобна преработка вашият роман може само да спечели… Мълчание.

— Несъмнено вие имате право — подзе Ники. — Но… кажете ми… ако искате да бъдете съвсем мил с мене… Аз толкова пъти вече предъвквах работата си и едва ли ще намеря сама слабите точки, недостатъците… не бихте ли имали време един ден сам да ми ги покажете?…

Кипях от яд в кухнята срещу безграничното й нахалство… И все пак Жил и този път отстъпи. Докога смяташе да изпълнява желанията на Ники?… Жил отбеляза грижливо на ръкописа всичко, което смяташе погрешно и слабо. И сега тя поправя послушно и ден през ден идва да иска нови съвети.

Аз не можах да не забележа:

— Но всъщност твоята приятелка иска от тебе едно прикрито сътрудничество и аз наистина не виждам каква полза…

— И после? — прекъсна ме Жил с тон, който не търпеше възражение. — Щом това ме забавлява…

Резултатът?… Сега ние виждаме много често госпожица Бернети. Ту у нас, ту у нея. Нейното ателие на върха на едно здание в Монмартр е светло, тихо и приятно. Защо се чувствувам така нервна в часовете, които прекарвам там между Ники и моя съпруг?

„Бъди щастлива, че още те канят“ — шепнеше в ухото ми един зъл глас.

След като изпием по чаша чай, аз изваждам пуловера, който плета, а в това време те двамата започват да разискват. Тогава в душата ми се промъкват най-грозни чувства. Как лесно и бързо ме забравяха и двамата! Ревност? Но, разбира се, аз съм ревнива. Какво искаше да постигне тази Ники? Дали не смяташе да изтъче между Жил и себе си едно от тези интелектуални приятелства, за които бе споменала една вечер?… Няма да допусна съпругът ми да има подобно приятелство… Чувствувам, че в това си решение ще бъда по-упорита и от най-упоритата дива коза…

Но най-важното е, че в този миг аз съм почти готова да намразя Жил. Наистина колко лесно разбира живота той? За него личното му удоволствие е закон… може би, за да го изпълни, е в състояние да стъпче дори и моето сърце… Днес следобед бяхме пак при Ники. Сама до прозореца, аз плетях. Мислите ми пак бяха поели обичайния си вече път. Сама си причинявах толкова много мъка, че неволно се наведох навън, за да потърся нещо, с което да се развлека.

И веднага хубава картина от другата страна на улицата привлече вниманието ми: една осветена стая. Пред масата руса детска главичка беше наведена внимателно над някаква книжка. В ъгъла се забелязваше бебешко кошче, облечено в розов плат на цветчета. Под лампата, между кошчето и русата главичка, седеше млада жена и шиеше.

Забравих прекалено модерното ателие, забравих и неговата обитателка, която е един от тези силни духове, които се гордеят, че нямат нито религия, нито отечество, нито семейство. Няколко минути стоях неподвижна, прехласната пред тази чудна картина на щастие… Изглежда, че неволно съм въздъхнала.

— Сърце, което въздиша, няма това, което иска… — каза зад мене Ники. — За какво мечтаете, Флориз с чистите очи?

Отвърнах съвсем спокойно:

— Гледах една млада майка, която шие между малката си дъщеря и бебето си…

— О — усмихна се Ники презрително, — съседите от отсрещната страна на улицата! Ако продължават, както са започнали, дете след дете, апартаментът скоро ще им стане тесен…

Тя избухна в смях:

— Шевриер, струва ми се, че вашата жена копнее за майчинство. Кога може да очакваме първата рожба?

— Колкото по-късно, толкова по-добре — засмя се също Жил. — И без това животът е достатъчно усложнен…

— Бедната Флориз — подхвърли Ники. — Знаете ли какво, приятелю мой: вие бихте могли да й подарите едно кученце… Тя ще се залъгва с него…

Не отговорих нищо. Разбира се, аз обичам кучетата и смятам, че тяхното другарство е честно, сигурно и за предпочитане пред другарството на много хора, но в този миг това предложение ми се видя съвсем неуместно. Подигравката ме засегна, и то дълбоко. Почувствувах в гърдите ми да се надига страшно озлобление. Да отговоря? Щях да кажа твърде много и какъв щеше да бъде резултатът?…

Майко, моя кротка майко с нежни очи, която ме научи, че тук на земята няма нищо по-красиво от майчината любов… вярно ли е, че се колебаеш да дойдеш заради крехкото здраве на баба? Или може би се стесняваш да не бъдеш в тежест на нашето малко домакинство? Сега е 15 декември. Коледа наближава. Броя дните… Ела, моля ти се. Чувствувам такава нужда да опра глава на рамото ти, да се почувствувам покровителствувана и защитена срещу всичко обезпокояващо, което броди около мене…