Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (17)

XVI

Слава на Бога! От вчера годеническият пръстен със смарагд блести на ръката ми. Камъкът е прозрачен, с хубав наситен зелен цвят, какъвто цвят имат водите на нашата река, когато в тях се оглежда ярката зеленина на късната пролет.

Всичко се разреши много бързо, дори по-бързо, отколкото смеех да се надявам. Не можех вече нито да ям, нито да спя. Имах чувството, че разхождам едно тяло без душа.

Чрез посредничеството на Кристиан Жил ме уверяваше в своята вярна любов, казваше ми, че изгаря от нетърпение най-после всичко да приключи благополучно и отново да се видим. Уви, нито баба, нито мама ми предлагаха да придружа Кристиан и сега тя излизаше всеки ден сама с колата си.

Онзи ден, докато помагах мрачна на Мелани в домашната работа, дочух, че между братовчедка ми, баба и мама се водеха дълги преговори. През вратата не чувах почти нищо, но все пак разбрах, че се говореше за мен и Жил.

И наистина след обяда баба се приближи към мене, като едва прикриваше вълнението си, и каза:

— Слушай, дете, престани да бъдеш тъжна. Ела да ме целунеш, целуни и майка си и Кристиан. Така. А сега иди бързо да се облечеш. Братовчедка ти има среща с приятелите си край езерото при Лурд. Върви с нея. Ще кажеш от мое име на господин Шевриер да дойде при нас, за да може неговата бъдеща баба да му дръпне малко ушите, задето е откраднал без разрешение сърцето на Флориз.

Струва ми се, че от радост едва не задуших баба в прегръдките си. После разцелувах мама и Кристиан, която беше се проявила като блестяща защитница на моите интереси.

Половин час по-късно Кристиан и аз се носехме в колата към Лурд…

Братовчедка ми отведе приятелите си да закусят на сенчестата тераса на едно малко ресторантче. Жил и аз бяхме сами в лодката, която плаваше спокойно по езерото. Аз току-що бях му съобщила за съгласието на близките ми. Синьото небе се отразяваше в тихата вода. Всичко беше толкова хубаво, струваше ми се, че едва ли ще преживея по-щастливи мигове…

На другия ден Жил дойде в Габизо, за да направи официално предложение. Годежът ни беше отпразнуван веднага щом пръстенът със смарагда бе готов. На обяда присъствуваха само госпожа Пуртау, все още съмняваща се в моето щастие, и семейство Сервал, които искрено се радваха. От всички най-горда беше Кристиан, защото отчасти годежът беше нейно дело.

Мелани, съветвайки се с Кристиан, бе приготвила един обяд, който с великолепието си напомняше нашето славно минало. Помагаха й нейната племенница и съпругът й — полицаят, който за случая беше превърнат в келнер.

— Господи — въздишаше старата ни прислужница, — какъв хубав годеник!

Защото Жил успя да плени Мелани, както плени мама… и нещо повече, както плени баба…

Но стига толкова победи, скъпи мой!…

След три месеца ние ще се венчаем.