Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (32)

XIV

Ники се появи отново. От известно време тя ни беше изоставила. Аз се радвах тайно, като се надявах, че вече други личности, може би и някой писател, по-известен от съпруга ми, я привличаха.

Лъгала съм се. В дома й я задържала една „непреодолима нужда“ да работи. Тя самата се изрази така. Вдъхновението й трябвало да се излее. Сега тя донесе на Жил пресния плод от това наложено усамотение.

И следват въпрос след въпрос, за да се разреши някой проблем, който я затруднява, за да си изясни в много отношения какво представлява семейният живот, защото тя не се стеснява да рисува дори и това, което не познава.

Ники не се плаши от нищо, зачеква всички въпроси с увереност, която би била смешна в моите очи… ако тя не прибягваше постоянно към моя съпруг, за да попълва празнотите на собствения си мозък. Понякога, дори и когато се смята гениален, човек си дава сметка, че има нужда да бъде подпомогнат…

Претенциите на Ники, нейното самодоволство биха ми били съвсем безразлични, ако госпожица Бернети не губеше времето на Жил. И без това работи вече толкова малко, а остава още и да го безпокоят, когато е в кабинета си… Трябва да кажа, че той съвсем не я смята за досадна, приема я винаги с усмивка и я слуша с търпение, което страшно ме дразни. А Ники злоупотребява с това търпение до такава степен, че понякога се питам как може да бъде дотолкова нетактична…

Докога ще продължава това положение?… И бих ли могла да го понасям дълго?…