Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (41)

II

Изнизаха се още много дни… очакваното топло писмо от Жил… повикването… не идва.

Надеждите ми са излъгани… но дойде нещо друго, нещо сериозно. Аз съм едновременно радостна и тревожна… Отначало не можех да повярвам… Предполагах, че е временно неразположение, но сега зная: аз ще имам дете. Скоро ще имам жив спомен от Жил! Тъкмо когато бях най-отчаяна, животът ми получаваше отново смисъл…

Откога желаех да бъда майка… може би ако това бе станало по-рано, Жил нямаше да ме напусне… макар че той самият не искаше дете…

Сутрин, когато времето е хубаво, аз поднових разходките си в планината. Май е… Колко хубаво миришат цъфналите шипки!… Понякога някаква внезапна радост пламва в сърцето ми… Тя е чиста, тиха и не прилича на нито една от изпитваните досега радости.

Моето дете… Нашето дете… Как го обичам вече! То ще прилича на баща си, било момиче или момче… Ще има неговите черни коси и хубавите му очи; ще има неговата волева и лакома уста и тази подкупваща усмивка…

Нашето дете… Нима Жил няма да пожелае да го види… О! Той ще се върне… Сигурна съм, ще се върне и ще остане.

Но понякога си мисля, че детето, което очаквам, е вече почти сираче… И няма ли Жил да се отдалечи още повече, когато научи за раждането на това дете, което би му наложило един улегнал, застоял семеен живот?

Естествено споделих с мама за надеждите си. Тъкмо този ден очаквахме госпожа Пуртау. Не я бях виждала, откакто се бях завърнала в Габизо, защото сега тя прекарва повечето време в По при Жан-Луи и жена му, които са много щастливи и вече имат едно хубаво, здраво дете.

Госпожа Пуртау никога не беше особено снизходителна с мене и аз се плашех от тази първа среща с нея… Страхувах се да я видя след заминаването на Жил, още повече че тя не одобряваше моя брак и бе изказала съмнения за моето щастие още от самото начало.

Чувствувах се особено нервна. Това се дължеше на състоянието ми, а също и на очакваното посещение.

Мама ме намери тъкмо когато се бях отпуснала в едно кресло в хола. Навън валеше и аз не бих могла да изляза. В желанието си да ме развлече тя ме улови за ръката и каза весело:

— Ела да видиш салона… Той е в пролетната си премяна… Чудесен е.

Последвах я. Стаята миришеше на восък и рози. Вдъхнах с пълни гърди този познат аромат. Паркетът беше като огледало. Мебелите и украшенията лъщяха… за първи път влизах тук, откакто се бях върнала в Габизо. Обзе ме необяснима слабост, сълзи бликнаха от очите ми и мама ме прегърна.

— Флориз, какво ти е?

Изправих се с усилие.

— Колко си бледа — прошепна мама. — Седни… Облегни се… По-добре ли се чувствуваш сега?

Промълвих едва чуто:

— Мамо, прости ми, че досега нямах смелост… но искам да ти кажа… нещо и хубаво, и тъжно… Струва ми се, че…

Мама ме погледна въпросително и когато й обясних по-добре, възкликна:

— Какво?… Нима е възможно?…

— Да, мамо…

— Бог да те благослови…

Сълзи бликнаха от очите й. Сълзи на щастие… а в това време моите ме изгаряха!…

— Ще кажа на доктора да мине утре — добави мама. — Ще пишеш на Жил веднага, нали?… Боже, колко съм доволна…

Две седмици изминаха оттогава. Времето и лекарят потвърдиха надеждите ми. Но аз още не съм съобщила новината на Жил, макар че баба и мама постоянно ме подканят. Чувствувам, че те си правят някакви илюзии, които аз съвсем не споделям.

Да пиша на Жил… Има ли смисъл?… Защо да се залъгвам… Чувствувам, че с всеки изминат ден Жил се откъсва все повече от мене, че се привързва все повече към отново намерената свобода!

Изоставена?… Не напълно наистина. Нотариусът ми изпраща пари повече, отколкото ми са необходими. Съпругът ми продължава да ми пише… Той ми се обади от Порт Саид, Джибути, Коломбо, Сейлан, Еден, Сингапур… но никаква нежна, искрена дума, никакво съжаление…

Да му съобщя, че чакам дете… О, не, страхувам се, толкова се страхувам от отговора му!