Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (7) (История на България в три тома. Том І)

Глава четвърта
Триумфалното влизане на България в европейската история и традиция: ханът кесар Тервел (701–722 г.)

„Именникът на българските ханове“ известява, че след хан Аспарух в годината „текучитем твирем“ [годината на овена, месец девети] властта била наследена от Тервел, който царувал 21 години^[1]. Той бил от рода Дуло и вероятно е първороден Аспарухов син. Роден в „Старата голяма България“ вероятно преди „Голямото българско преселение“, Тервел наследил ханския престол на твърде зряла възраст и бил първият български хан, получил властта и правото да управлява „княжеството на отвъдната [т.е. южната] страна на Дунава“, т.е. Дунавска България. Благодарение именно на него в най-голяма степен историята на България се свързала и споила с Балканския полуостров, Византийската империя и югоизточните славяни. С активната си и дълбокомъдрена политика този български хан направил широкоизвестно не само своето име, но и името на ханството и на българите в целия тогавашен средновековен свят^[2]. Чрез неговите деяния българите завинаги и трайно навлизат в европейската история и аналистика. Неговото място и роля в началната история на Българското ханство на Долния Дунав, твърде добре отразени в съчиненията на съвременните му летописци, не са по достойнство признати от съвременната медиевистика, защото стореното от него от дълго време стои под сянката на делото на неговия баща хан Аспарух^[3].

Неговото сравнително дълго управление в много отношения се оказало емблематично. Израснал в трудни за българите години, в земите на север от Кавказ, преживял и калил се в условията на преселването от една географска област в друга и опознал и осмислил достатъчно добре новата обстановка в жизнените условия за своите съплеменници, той проявил завидни качества на държавник, пълководец и дипломат и вплел името на България в събития в историята на Европа, които били знаменателни и са широкоотразени в средновековната историопис — както от негови съвременници, така и от автори, живели векове по-късно от него^[4]. Сътресенията във Византия и агресията на арабския ислямизъм на Балканите направили от него и от българите основни действащи лица в началото на една драма, която днес се нарича „Източен въпрос“^[5].

Византийската империя продължавала да се намира в тежка, дълга и изглеждаща труднолечима политическа криза. Корените й се намирали под нестабилния трон на василевса, а плодовете й личали в състоянието на нейните владения и във външнополитическите й отношения. В малоазийските й предели напирали арабите, които постепенно ставали техни пълновластни господари и оставяли в тях следите на преклонението си пред исляма. Те естествено се устремявали към нови походи, които ги насочвали към Константинопол и Балканския полуостров, смятан тогава за Запада на Империята. Нестихващата и жестока борба за трона на василевса отново довела до ново изстъпление — едно от многото, които изпълват и характеризират ранната византийска история. В края на 695 г. император Юстиниан II бил свален от престола в резултат на метеж, публично бил опозорен с отрязване на носа (оттук и прозвището му „Риномет“ = „носоотрязан“, с което е влязъл в историята) и заточен в Херсон на Кримския полуостров. Не след дълго владетелят изгнаник избягал при хагана на хазарите, оженил се за дъщеря му и поискал неговата помощ за възвръщане на престола. Узнал за неговите планове, нововъзкачилият се император Тиберий II (698–705 г.) незабавно поискал от хазарите предаването му. Тъй като ханът бил склонен да изпълни искането на василевса, „Носоотрязаният“ напуснал тайно Фанагория (първата известна резиденция на българите, свързана с името на хан Кубрат, която впоследствие хазарите превърнали в столица на своя хаганат) и с неколцина свои доверени люде по море достигнал до дунавските устия. Оттук изпратил своя приближен Стефан в резиденцията на хан Тервел за преговори с българския господар Тервел, за чието неотдавнашно възкачване на ханския трон вероятно е узнал от живеещите в пределите на Хазарския хаганат българи. Срещу евентуална военна помощ за поход срещу Константинопол и възвръщане на императорската власт нему било обещано да му бъде дадена Юстиниановата дъщеря за съпруга и да бъде обдарен богато^[6]. Първоначално Тервел проявил известно колебание и се допитал до своите „чичовци от Кисиниите“ — обитаващите на север от Солун Кубратови българи. Ала те, както известява първият надпис към релефа на Мадарския конник, „не повярвали на носоотрязания император“^[7], тъй като вече веднъж изпитали върху себе си неговото вероломство. Независимо от тяхното негативно отношение, решението на хан Тервел било да изпълни отправената му от Юстиниан II молба. По всяка вероятност той е бил съблазнен от възможността да бъде първият „варварски“ владетел, получил за съпруга византийска принцеса, което по същество означавало признание за равностойност. Значителни щели да бъдат и другите изгоди за все още неукрепнало изцяло позициите в новите територии ханство. Претеглил рационално всички положителни и отрицателни страни на предстоящия поход, след неколкомесечно обсъждане хан Тервел дал положителен отговор на претендента.

Подир известни приготовления през лятото на 705 г. начело на 15-хилядна войска от българи и славяни Тервел заедно с Юстиниан II и неговото обкръжение потеглил към Константинопол. Точното следване на пътя по протежение на западния черноморски бряг ги отвело първоначално в Несебър, където били посрещнати от бъдещия император Леон III Сириец, един от богатите местни жители. Той дарил на войската 500 овце за прехраната й и същевременно се присъединил към нея. Почти незабелязано и без каквато и да било съпротива Тервеловата войска достигнала стените на византийската столица и се разположила пред Харисийската врата (по-късно тя била наричана Българската порта). След като в продължение на три дена претендентът напразно увещавал жителите на града да преминат на негова страна, накрая той успял да влезе във връзка с верни свои привърженици, промъкнал се през нощта в града по акведукта, успял да привлече на своя страна войската и подложил на безпощадна сеч своите противници. След това триумфално влязъл във Влахернския дворец^[8].

Българската войска останала пред стените на византийската столица няколко месеца (чак до късна есен), без да вземе участие в разправата. След като укрепил изцяло положението си в столицата и в империята, възкачилият се повторно на трона Юстиниан II дошъл в българския стан, наметнал на хан Тервел императорска хламида и го провъзгласил за кесар — най-високата титла в Империята след тази на василевса. За пръв и последен път такава титла била давана на чужд владетел. След това била издигната висока трибуна, от която седналите на тронове двамина владетели приели дефилирането и акламациите на българската войска. Тържеството завършило с щедро раздаване на византийски подаръци в знак на отплата^[9]. В един по-късен византийски извор (енциклопедията „Суда“, X в.), извършеното обдаряване е описано подробно: Тервел хвърлил щита и бича си на земята, а Юстиниан II заповядал те да бъдат затрупани със златици (номизми), а пък забитото в земята негово копие било затрупано с копринени платове и златотъкани одежди, предназначени за хана, неговото семейство и аристокрацията. Същевременно василевсът щедро гребял монети от две ковчежета и с едната си ръка раздавал злато, а с другата — сребро на българските воини. Подир тази церемония ханът и войската му се оттеглили в България. Пак в същия извор се отбелязва, че в известната дворцова базилика със златен таван често седели българинът Тервел и хазаринът Ивузир Глиаван, братът на Юстиниановата съпруга. На това място Тервел произнесъл реч и получил много данък^[10]. Изразеното предположение, че тук е било мястото, където българският хан бил провъзгласен за кесар, едва ли може да се приеме.

Помощта, оказана от хан Тервел и българите за повторното възкачване на Юстиниан II на трона, е едно от онези събития, които много често се споменават в средновековните хроники и други съчинения (византийски, западни, източни и славянски)^[11]. Това едва ли е случайно. На политическия хоризонт в Европейския югоизток се извисила нова политическа сила, чийто владетел по силата на стеклите се обстоятелства получил от страна на византийския император пълно признание. И все пак, не може да убегне от погледа фактът, че Юстиниан II не дал за съпруга на българския хан дъщеря си, за да изпълни първоначалното си обещание. В замяна на това той се принудил да направи заедно с богатите дарове няколко други отстъпки, които в голяма степен компенсирали неспазването му: 1) възобновил изплащането на ежегодния данък, с който Империята се задължила към Българското ханство през 681 г.; 2) признал кесарско достойнство на българския владетел; 3) отстъпил на България областта Загора (между Източна Стара планина и Странджа) — първото й териториално разширение на юг от Балкана. Както в очите на своите поданици, така и пред славянските племена от Балканския полуостров авторитетът на българския хан силно нараснал. Самият той не се забавил да увековечи своя триумф.

Два най-стари паметника, които документират началото на българската държавност на Балканския полуостров, с право могат да бъдат смятани за непосредствен отглас на събитията от 705 г. Това са Мадарският конник и оловният печат на хан Тервел.

Мадарският конник — този уникален монументален скален релеф (единственият в средновековна Европа!) е изсечен върху скалите на 23 метра височина от подножието на Мадарското плато. Той представя триумфиращият хан-конник, следван от тичащо подир него куче, а пред предните нозе на коня е изваян прободен от копие лъв. Всички фигури са в естествен размер. Композитната сцена на релефното изображение е увековечила победителя хан Тервел, а ведно с това и триумфа на Българското ханство. От момента на извайването му Мадарският конник се превръща почти в паметник, свързан с най-голямото култово средище на българите през езическия период. Първият надпис към този високохудожествен релеф, издълбан по повеля на хан Тервел, с финалното си изречение изразява основния смисъл на сцената: „И с мен императорът победи добре“. Влиянието на ирано-сасанидската традиция и някои реалии в изображението (стремето, копието с конска опашка и др.), а най-вече най-старият надпис на гръцки език, безспорно доказват принадлежността на Мадарския конник към най-старото българско монументално изкуство^[12].

Публикуваният многократно през последните години Тервелов оловен печат е друго българско свидетелство за съзната и осмислена историчност и величие. На лицевата му страна е изобразен самият хан Тервел (това е първото портретно изображение на български владетел) с брада и дълга развята коса, с шлем на главата, облечен в метална ризница, като в дясната ръка държи копие, а в лявата — кръгъл щит. Върху опаката страна на печата е гравиран гръцки надпис, който в превод гласи: „† Богородице, помагай на кесаря Тервел“^[13]. Не може да не направи впечатление, че в надписа не само е употребен като въвеждащ символ кръстният знак, но и обръщение, характерно за християните. Това дава право да се предположи, че преди акта на възвеждането му в кесарско достойнство, хан Тервел е трябвало да приеме християнството. Изглежда, че тази постъпка общо взето е била в духа на установената българска религиозна толерантност.

Българската документация на забележителната в историята на ханството 705 година в най-различни форми (писмена, художествена и знакова) показва, че тя е била схващана като година на пълното и безвъзвратно срастване на българите с Балканския полуостров и неговата историческа съдба.

Неизвестно по какви причини през 708 г. възкаченият повторно на престола византийски император потеглил на поход срещу своя благодетел, сякаш за да потвърди още веднъж максимата, че „от всички неща на света най-бързо остарява благодарността“ (Аристотел), а всъщност да оправдае изцяло съмненията, изразени по отношение на неговата лоялност от страна на Куберовите българи. Конната армия на византийците от темата Тракия била съсредоточена в равнината Анхиало (оттогава насетне сякаш това става традиция в организирането на походите срещу България). С другата част от войската на кораби тук пристигнал самият император. Предупреден от съгледвачите за византийските действия, хан Тервел взел всички мерки за отбрана и укрепил източностаропланинските проходи, за да не позволи на византийците да преминат Балкана. Самоувереността на „носоотрязания“ император, безгрижието на неговите стратези и липсата на дисциплина сред тяхната войска предрешил и изхода на похода още преди каквото и да е сражение. След като видели, че ромеите се пръснали из равнината, за да събират фураж за своите коне, българите внезапно нападнали тях и незащитения им стан. Голяма част от византийците били избити, немалко били и пленените. Малцината оцелели, сред които и императорът, потърсили спасение и убежище зад стените на Анхиалската крепост. Три дни тя била държана от българите под обсада. На третата нощ тайно Юстиниан II отплавал с остатъците от разгромената си армия на кораби към Константинопол. Преди това той прерязал жилите на коня си и заповядал на другите да сторят същото, за да не могат българите да използват изоставените коне. На стените на крепостта по негова заповед бил поставен победен знак-трофей^[14]. Дали с това е искал да покаже, че въпреки всичко той е победител, понеже българите не могли да превземат крепостта, или пък е признал пълното си поражение — и до ден-днешен тези две тълкувания разделят мненията на историците.

Безредиците и постоянната вътрешнополитическа криза във Византийската империя продължавали да предизвикват намесата в тях на Българското ханство. Не минали и три години от злощастния поход, когато непостоянният в думи и дела византийски император отново трябвало да дири българската военна помощ. През 711 г. Юстиниан II изпратил в Херсон армия, която да накаже местното население за някогашното недоброжелателно отношение спрямо него. Вместо това във войската избухнал бунт и за император бил провъзгласен нейният предводител Филипик Вардан (711–713 г.), който незабавно потеглил към Константинопол. За да спаси отново разклатения си трон, Юстиниан II се обърнал за помощ към хан Тервел. Трихилядният български отряд заедно с Юстиниановата войска преминал на азиатския бряг и се разположил във Витиния. Претендентът за трона вместо да тръгне по суша, качил войската си на кораби и отплувал за Константинопол. Столицата била завладяна без особена съпротива. Новият византийски василевс обещал на Юстиниановата войска с клетва пощада, а на българския отряд позволил да се върне обратно в родината си. Изоставен, Юстиниан II бил убит, а отрязаната му глава била изпратена на неговия приемник^[15].

Историята на българо-византийските отношения скоро показала повторяемост на действията и липса на каквато и да е поука от миналото. Както и своят злополучен предшественик, така и новият византийски император нямал намерение да изпълнява клаузите от договора от 705 г. и отказал да изплаща ежегодния данък. Отговорът от българска страна не закъснял. През 712 г. тежковъоръжена българска конница се спуснала от Несебър (изглежда, че този важен крайморски град вече бил включен в пределите на ханството) през Филея (дн. кр. Орманли на Черно море) по крайбрежния черноморски път и достигнал Босфора. В околностите на имперската столица българите избили веселящото се тук население, отвели в робство оцелелите и отвлекли голям брой сребърни и други съдове. Оттам войската се отправила към самата столица и достигнала до Златната врата. На връщане от нея били опустошени и разграбени много селища в Тракия и откаран голямо количество добитък. За да може да защити областта, императорът повикал на помощ стратега на малоазийската тема Опсикион Георги Вураф. Вместо активни действия срещу българите, той организирал покушение срещу императора, който бил свален от трона и ослепен с нажежено желязо (3 юни 713 г.). Недоволната войска отново възкачила на константинополския трон една малозначима личност — протоасекрита Артемий, който като император получил името Анастасий II (713–715 г.)^[16].

Победоносните походи на арабите в Мала Азия и безнаказаните действия на българите в Източна Тракия и срещу самата столица били симптом за безпомощността на Империята. Хан Тервел използвал създалата се обстановка не само за да укрепи българското владичество над Загора и част от черноморската област на юг от Балкана, но и чрез опустошаването на Източна Тракия да подготви бъдещото й завладяване. Междувременно елинизираните остготи, които обитавали темата Опсикион и служели във византийската войска, успели да наложат чрез преврат на трона един провинциален данъчен чиновник под името Теодосий III Адрамитец (715–717 г.). Още в началото на своето управление, за да може да съсредоточи усилията срещу все по-силно нарастващата арабска заплаха, той се принудил през 716 г. да сключи мирен договор с Българското ханство, който съдържал следните твърде важни клаузи: 1) потвърдено било законното право на българите да владеят областта Загора с известно нейно разширение, като границата с Империята вече достигала до Милеона в Тракия (дн. с. Ябълково, Хасковска обл.); 2) Византийската империя се задължавала да изплаща ежегоден данък в размер на 30 литри злато [= 2160 номизми], изразен в копринени одежди и червени кожи; 3) двете страни взаимно се задължавали да връщат бегълците от едната и другата страна, дори ако са заговорничели срещу властите; 4) търговците от двете страни трябвало да бъдат упълномощавани с грамоти, снабдени с печати. На онези от тях, които нямали съответните позволителни документи, трябвало да бъде отнемана стоката, а приходът от нея да се внася в държавното съкровище^[17].

Българо-византийският договор от 716 г. в продължение близо на цяло столетие се превърнал в крайъгълен камък на отношенията между двете съседни държави. Той трябва да бъде окачествен като изключително важна победа на младата българска дипломация и като продължение на Тервеловата политика, провеждана от 705 г. насетне. При оценяването на неговото значение не трябва да се отминава и пренебрегва и фактът, че това е първият договор в историята на средновековна Европа, който регламентирал и строго уреждал механизма на търговията между двете държави. Въвеждането на търговска клауза в него само по себе си едва ли е случайно. Това разкрива нарасналите възможности на скотовъдно-земеделското стопанство на българите и славяните, което било в състояние да отделя и изнася излишъци (особено храни, месо, кожи и др.), от които многолюдната византийска столица изпитвала остра нужда. Поради завземането на малоазийските области от арабите в края на VII-началото на VIII в. земите на Балканския полуостров се превръщали в селскостопански хинтерланд за Константинопол и Империята.

Междувременно през 717–718 г. арабите за втори път обсадили по суша и море Константинопол. Византийската империя изпаднала в критическо състояние^[18]. Благодарение на добре организираната отбрана на града от новия император Леон III Сириец (717–741 г.) и на военната помощ на Българското ханство, надвисналата над Империята и над целия Балкански полуостров опасност от арабско завладяване, което коренно щяло да промени съдбата им, била отблъсната. Още в началото на обсадата (август 717 г.) по силата на сключения договор и изглежда с някакво допълнително споразумение българите започнали активни военни действия срещу преминалата на европейския бряг арабска армия, предвождана от пълководеца Маслама. За да се предпази от постоянните им нападения, той заповядал целият стан, който се намирал пред Златната врата, да бъде защитен от ров. А чрез прочутия „гръцки огън“ византийците успели да унищожат голяма част от арабския флот. Суровата зима, гладът и избухналата чумна епидемия причинили още по-големи загуби не само на арабски воини, но и на използвания от тях добитък. В много отношения решаващи се оказали действията на българите в тила на обсаждащите; те избили 22 000 араби. На 15 август 718 г. арабите снели обсадата и се оттеглили. Многобройни, ала твърде противоречиви са свидетелствата за българското участие в отблъскването на втората арабска обсада на Константинопол^[19]. Сред тях особено интересно и важно е сведението във втория надпис към релефа на Мадарския конник, където има известие за потърсената от византийците помощ^[20].

С пълно основание се смята, че годината 718 е „икуменическа дата“ в историята на Европа. Тогава решителният арабски щурм се разбил не само в стените на Константинопол, но и бил прекършен чрез българската военна намеса. Не може да не се подчертае фактът, че това е едно от най-широко отразените събития в цялата средновековна българска история както в съвременните му, така и в по-късни исторически извори — арабски, византийски, латински, сирийски, славянски и др.

Пак във връзка с арабската обсада на Константинопол на историческата сцена отново се появили Куберовите българи и славяните от Македония. Заточеният и замонашен в един от манастирите в Солун бивш византийски император Анастасий II, известен повече с името Артемий, чрез съдействието на намиращите се в „земята на българите“ патриций Сисиний Рендакий (той бил изпратен от император Леон III тук, за да ги подтикне да подпомогнат обсадения Константинопол) успял да получи от тях войска и 50 кентинария злато (= 3600 номизми), за да използва създалото се положение и да си възвърне престола. Той разчитал на заговор на някои константинополски сановници, към които се обърнал с писма, заловени от императора. Скоро подир оттеглянето на арабите до Хераклея (дн. гр. Ерегли на Мраморно море) достигнала предвожданата от Артемий войска на Куберовите българи, съпътствана от флотилията на славянските лодки еднодръвки. Леон III първоначално се разправил със заговорниците в столицата, а след това се обърнал към българите с искане да предпочетат мира и да му предадат враговете. Те изпратили вързан Артемий заедно със солунския архиепископ, а на патриция Сисиний Рендакий отрязали главата, след което се завърнали на своите местоживелища на север от Солун^[21].

Събитията от първите десетилетия на VIII в. укрепили мястото и авторитета на Българското ханство на Балканския полуостров и особено сред населяващите го славянски племена. Както то, така и Куберовите българи в Македония навлезли дълбоко в живота и съдбата на Византийската империя, в нейната основна тъкан. Те се превърнали във важен фактор в историята на Балканите. Две дати (705 и 717–718 г.) с особена сила през Средновековието привличат със своята събитийност западноевропейските хронисти. Чрез присъствието си в тях хан Тервел и българите белязали триумфалното си влизане не само във византийската, но и в европейската история и традиция.