Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (41) (История на България в три тома. Том І)

§ 2. Външната политика: в руслото на традицията

Възшествието на Борил в Търново едва ли е било лесно. Наистина той успял да се наложи над всичките си съперници, но това вероятно станало с цената на много усилия и време. Все пак най-късно през пролетта на 1208 г. той вече нямал сериозни противници за царската корона в по-голямата част от царството. Противниците били извън пределите на България, но това не ги правело по-малко опасни. Наистина, за да оспорят властта му в Търново Стрез и Алексий Слав имали нужда от подкрепа. Първият вече я бил осигурил в лицето на великия жупан Стефан Неман, а вторият всеки момент можел да се обърне към някой от неприятелите на България, Константинопол или Солун (както и направил малко по-късно). Борил можел да стори две неща: да изчака действията на противниците си — сънародници или не — или да пристъпи към действия. Борил избрал втория път, пътя на действието. Но въпросът бил къде и как да се действа? Царят намерил най-лесното решение: да продължи политиката на покойния Калоян. Но дали това решение било най-правилното? На пръв поглед, да! Но само на пръв поглед. Защото България от пролетта на 1208 г. не била България от септември 1207 г. А и нейните противници, макар и същите от политическа и пространствена гледна точка, били в различно състояние: положението на император Анри укрепвало все повече, а ломбардските барони в Солун се били сплотили след трагичната смърт на маркиз Бонифас дьо Монфера, солунския крал. Дали Борил е отчел настъпилите промени, трудно може да се каже, но той тръгнал по стъпките на Калоян от 1205–1207 г.

Към края на април или самото начало на май 1208 г., с традиционната войска, съставена от българи^[1] и кумани, Борил се появил в Тракия, постоянното поле на сражения между българи и латинци. Българите се установили (?) в областта на Берое, за която Валансиен твърди, че е „sa tierre“, т.е. неговата, на Анри земя^[2], но това твърдение едва ли е убедително и основателно. Наистина след като Анри научил за появата на Борил (това станало на Петдесетница, 25 май^[3]), събрал войските си през Силиврия и Адрианопол, пристигнал в Берое и се настанил там^[4]. Това сякаш трябва да ни подскаже, че императорът се намирал на територията на Империята, но и противното, т.е., че Анри е навлязъл необезпокояван в българските предели, не е незащитимо схващане^[5]. Още на другия ден след пристигането на Анри, при изгрев-слънце българите нападнали латинците. За съжаление разказът на Валансиен дава представа само за две неща: българите прилагат нападателната тактика вече използвана при Адрианопол (1205 г.), но този път тя подмамва само един рицар, Лиенар (Леонар), който попада в смъртна опасност и император Анри, за да го спаси, се отделя от войската си. Императорът успява, но рицарите му заявяват, че ако още веднъж постъпи по такъв начин, те ще го напуснат^[6]. Мълчанието на Валансиен върху крайния изход на сражението се схваща от някои български изследователи като знак за победа на Борил^[7]. За съжаление този argumentum ех silentio не е достатъчен, за да убеди в правотата на подобно тълкуване. По-вероятно е двете войски да са се разделили, без да се обвържат в тежко сражение и без да понесат сериозни загуби.

След сражението при Берое — неговата дата е неизвестна (най-вероятно през м. юни^[8]) — латинците се оттеглили, но не в посока към Константинопол, а малко на югозапад, към Пловдив. Това движение подсказва, че за Анри кампанията не била приключила и решителната й част предстояла. И наистина българите не закъснели да ги последват. И тъкмо тук, край Пловдив^[9], двете войски отново се срещнали. Единственото описание на Пловдивското сражение дължим на Валансиен^[10]. За съжаление перото на Вилардуеновия продължител нито е достатъчно оригинално (обстоятелствата, които предхождат битката, преди всичко събирането на храни за хората и фураж на добитъка от латинците^[11], ни отвеждат към Адрианополското сражение), нито пък достатъчно обективно: докато Борил разполагал общо с 33 000 души, то Анри имал под свое командване само 2000 (рицари, сержанти и всякакви други?)^[12]; личният отряд на българския цар, на брой 1600 души, бил разбит от 25 рицари (sic)^[13] и т.н. Сведенията за самото сражение също не са много. Българите след като не сполучили да увлекат рицарите в лъжливо преследване и да ги въвлекат в клопка, решили да дадат открито сражение, в което били победени. В последвалото отстъпление те били преследвани известно време от латинците, а изоставеният им лагер бил разграбен^[14]. Поражението на Борил край Пловдив (31 юли 1208 г.) е факт, който е подкрепен от още един извор, въпреки че и той е от латински произход (писмо на император Анри до папа Инокентий III от септември 1208 г.)^[15].

Борил бил принуден не само да отстъпи, но и по всяка вероятност се завърнал в Търново. За него военните действия през 1208 г. били приключили. И то неуспешно. Въпреки това още в началото на следващата година неговите войски били готови да подновят войната, макар и в малко по друга посока^[16]. Но те не могли да възпрат Стрез, който, имайки зад гърба си великия жупан Стефан Неман, успял да отнеме от Борил голяма част от Западна Македония^[17]. Наистина към същото време се отнася един епизод, разказан пак от Валансиен, който свидетелства, че международният престиж на българския цар едва ли е бил сериозно увреден. Според френския историк войски на император Анри обсадили Сяр, но местните ромеи предпочели да предадат града на българите, отколкото на латинците. Тъкмо такова предложение те направили на „Бориловия баиюл“ (bailliu Burille) в Мелник^[18].

Първите несполуки вероятно са стреснали Борил и са го накарали да се вгледа по-внимателно в политическото положение на Балканите. За съжаление липсва текст, подобен на прочутото писмо на император Анри до „universis amicis“, в което се анализира положението на Империята и се характеризират нейните врагове, но възможните мисли на българския цар никак не е трудно да бъдат проследени. Да започнем с българските „отцепници“ (ἀποστάται). Алексий Слав вече бил поставил основите на едно сериозно, не малко по територия владение и претендирал поне на първо време за българската корона — амбиция, която била подхранвана и подкрепяна от неговия тъст император Анри. Стрез вече бил стъпил на крака и не без сръбска подкрепа успял да отвоюва от Борил една голяма част от Западна Македония и не можел да бъде пренебрегван в международния живот в Югоизточна Европа. Главни противници на България били Латинската империя и Солунското кралство. Очевидно времето за емоционални действия изтекло през 1208 г. Защото през 1209 г. срещу България за пръв път през изминалите двадесетина години се изправят два съюза: на юг Константинопол-Алексий Слав (Западните Родопи)-Солун, а на югозапад: Стрез и на запад: Сърбия, която, без да показва открита враждебност, не скривала подкрепата си за Стрез. Българският цар трябвало да потърси изход и да се опита да разкъса тази верига. Отново традицията и преди всичко Калояновите действия му подсказали изхода, поне за момента: Борил намерил съюзник в лицето на никейския владетел Теодор Ласкарис, който съвсем наскоро бил коронясан за византийски василевс (1208 г.). Наистина категорични известия за съюза на двамата владетели липсват, но известното писмо на император Анри (13 януари 1212 г.), адресирано към „всички приятели“, подсказва възможното сътрудничество между Търново и Никея^[19].