Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)
Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0


Глава трета
Българското общество (1018–1186 г.)

§ 1. Депортиране и разселване, етнически и демографски промени

Войната, която Василий II водил срещу Самуилова България в продължение на почти половин столетие, била съпроводена с насилствено преселване на българи от техните родни места в различните краища на Византийската империя. Тези действия не били случайно хрумване, а изява на традиционната за Империята етно-демографска политика. Целта е била ясна: от една страна, обезбългаряване на определени български области, от друга — използване на тези българи (войници или понякога като работна ръка) в някои от най-далечните византийски провинции. Първият известен случай от тези действия на Василий II е свързан със съдбата на Сервия. През 1001 г. градът бил завладян от ромейска войска, след което василевсът „изселил оттам българите и оставил ромеи да [го] охраняват“. Къде са били настанени българите, които били принудени да напуснат града, византийският автор не съобщава[1]. Веднага след това или най-късно през следващата година, Василий II превзел онези крепости в Тесалия, които се владеели от Самуил, и „преселил българите в така наречения Волерон“, т.е. в областта, разположена на изток от Места и южно от Родопите[2]. Подобна съдба имал и град Воден: „Тъй като жителите на този град не се предали доброволно, [василевсът] го превзел чрез обсада. И тях той изселил във Волерон“[3]. През 1015 г. при поредната си военна кампания срещу България Василий II бил принуден пак да се заеме с Воден, тъй като жителите му „изменили на верността си към василевса и вдигнали оръжие срещу ромеите“. Жителите на Воден и този път се предали, „като получили гаранции“. Какви са били дадените от Василий II обещания, Скилица не съобщава, но не пропуска да отбележи: „тях изселил пак (πάλιν) във Волерон“[4]. Една интерполация в един от ръкописите на Скилицовата творба (Vindob. Hist. gr. 74) представя малко по-подробно и, което е по-важно, по-различно тези събития: градът бил превзет с пристъп в деня на Великата събота. След като преселил жителите на Воден във Волерон, василевсът заселил на тяхно място в града ромеи, наречени копиеносци, „хора диви, убийци, жестоки и разбойници“[5]. Този епизод най-добре илюстрира намеренията на Василий II спрямо покоряваните от него български земи или поне част от тях. През същата година бил превзет град Мъглен и всички негови жители, годни да носят оръжие, били изпратени „в Аспракания“, тоест във Васпуракан (византийска тема, намираща се край най-горните граници на Армения, създадена тъкмо по това време)[6]. За още по-масово депортиране на българи на изток съобщава арменският автор Аристакес Ластивертци. След като описва накратко и с известна неточност войните на Василий II със „западните страни“ и постепенното овладяване на „страната на българите“, арменският автор продължава: След като се разпоредил със съдбините на синовете на господаря на българите (той бил починал), василевсът с измама събрал „българската войска“ и вместо да надари войниците, той наредил да ги опишат всички и ги изпратил на изток, „откъдето няма връщане“. По всяка вероятност тези български войници (едва ли цялата българска войска) били настанени като погранично население (акрити) или били включени в тагиите, разположени в тази област[7].

Депортирането на българи имало и други форми — индивидуално, популярно по време на войната и особено в нейния край (1018 г.). Василий II постъпвал така с командирите на крепостите, които неговите войски превземали или пък те доброволно се предавали. Първият случай отново ни отвежда към Сервия (1001 г.), чийто военен управител Николица[8] бил отведен в Константинопол, сетне бягал и отново бивал залавян, докато в 1018 г. окончателно бил изпратен в Солун. Подобна съдба в едно или друго време имали неговият син, младият Николица[9], Драгшан (управител на Воден)[10], Добромир[11] и синът му, младият Добромир[12], Илица (управител на Мъглен)[13], който вероятно бил изпратен във Васпуракан (1015 г.), Елемаг[14] и редица други изтъкнати велможи и войскови командири, за които ще стане дума по-нататък. Особено внимание заслужават някои големи български фамилии: потомците на комитопулите, Нестонги и Гуделис — най-изявените български фамилии сред византийската аристокрация през XI-XII в. (за това по-долу).

Изселването на българи, масово и индивидуално, било съпроводено и с обратен процес: заемане на освободеното пространство от други етнически или национални групи. На първо време от ромеите. Този процес — безспорно по-силен в първите години след покоряването на България и с по-слаба активност през следващите десетилетия — имал две страни: демографска и етническа. За съжаление пълна картина на неговото действие не може да се възстанови поради традиционната причина: липсата на извори. Особено трудно е да се установи дори някакъв приблизителен брой на ромеите, установили се в българските земи, т.е. дали те са запълнили вакуума, оставен от изселените българи. Все пак пътищата, по които византийците са проникнали в изконните български земи, са ясни. На първо място това е висшата провинциална (включително съдебна и данъчна) и военна администрация, както и чиновническият апарат и всички командири в по-малките средища на трите теми (България, Паристрион — Парадунавон и Срем)[15]; на второ място трябва да бъде поставена църковната администрация — всички служби и съответните служители при архиепископа в Охрид, както и всички тридесетина епископства, влизащи в състава на Българската църква, както и на онези (като Дръстър например, част от черноморските епархии), които били пряко подчинени на Константинополската патриаршия[16]. От количествена гледна точка най-важен е третият случай: установяването на византийски гарнизони в най-важните градове и крепости в българските земи. Случаят с Воден подсказва как е ставало това в процеса на военните действия: след като Василий II овладявал някоя българска крепост, веднага настанявал византийска военна част, която трябвало да поеме нейната охрана. Нещата се променили може би само в една посока след 1018 г.: гарнизоните били настанени в основните средища на провинциалната администрация. И все пак количествените измерения остават неразкрити. Наистина един специфичен документ, какъвто е оловният печат, разкрива функционирането на едно военноадминистративно средище отчасти, защото го представя пасивно, т.е. като получател на документи и писма, за което свидетелстват откриваните там печати, без да дава пълноценна картина на обратната връзка. И което е по-важно, малко са тези средища, в които се откриват голям брой печати. Едното от тях е добре познато: Велики Преслав, който в последната четвърт на X в. е един от центровете на византийската администрация в Североизточна България, а през единадесетото столетие — стратегия от тема Паристрион — Парадунавон, — където функционира един много добре организиран чиновнически апарат. Свидетелско за това са стотиците оловни печати, открити там[17]. Другият център е останат незабелязан от византийските автори и не е попаднал в актовия материал. В същото време печатите разкриват съвсем друга картина. Този център или по-точно град или крепост, тъй като никакъв документ не го представя като средище на византийската администрация, е Перник. По време на войната между България и Византия той е сочен от Йоан Скилица като много важна българска твърдина, а нейният управител Кракра е сред най-видните български военачалници до края на българското царство[18]. След това нищо. Но печатите показват друго: сред тях са печати на Никифор III Вотаниат, на личности, добре известни в Константинопол, като Михаил Аристенос (логотет на дрома), Константин Умбертопул, нобелисим, сетне севаст и дук, Георги Палеолог, Ирина Синадина, севаста[19]. А това вече говори за силно византийско присъствие в Перник — независимо дали писмата, които са пристигнали в крепостта, са служебни или лични.

Промяната в етно-демографската картина на българските земи, освен като следствие от войната, завършила в 1018 г., била в зависимост от интензивното действие на още един дълготраен процес: нашествията на „варварски“ народи, идващи от областите, разположени на север-североизток от Долни Дунав. Покоряването на България и последвалото бързо отпадане на отвъддунавските земи от обхвата на византийската провинциална администрация превърнали голямата река в граница на Империята. Тази граница, колкото и да била охранявана от войските на тема Паристрион, била твърде уязвима и често преодолявана[20]. А това правело балканските провинции на Византия и на първо място българските земи обект на безмилостни, разорителни нападения. Първата вълна нашественици или по-точно серия от вълни били дело на печенезите. До 1018 г. по традиция, установена още от цар Симеон, българската държава се стараела да поддържа мирни, дори съюзни отношения с печенезите, въпреки че част от тях се настанили в българските земи между Днепър, Днестър и Прут[21]. Положението се променило след 1018 г. и печенезите, без да срещнат особена съпротива на дунавския бряг, нахлували в Паристрион и оттам се разпилявали из различните византийски провинции. Механизмът на тези нападения бил почти един и същ: разрушения, грабежи, понякога отвличания на хора и след това завръщане в севернодунавските области. Печенезите, пак през първите десетилетия, не проявявали добре изразен стремеж към настаняване, и то трайно, в земите, подвластни на Византия. Подобни намерения започнали да се забелязват през втората половина на XI в. Първото печенежко нападение било извършено през 1027 г.[22], когато нашествениците започнали да опознават местните условия и положението в южнодунавските земи. След това те зачестили: 1032–1036 г.[23], особено плачевни били събитията от 1048–1049 г.[24], когато в резултат на междуособици неизброими печенежки тълпи се настанили по десния бряг на Дунав. Следствието от тези събития — от една страна, сблъсък между две печенежки групировки, и от друга — постоянните печенежко-визаитийски военни сблъсъци не само се чувствали през следващите години — 1050–1051, 1053–1054, 1059[25], — но и продължили до окончателното унищожаване на печенежката опасност след катастрофалното поражение и масово избиване на печенези, станало на 29 април 1091 г.[26]

Печенезите не са били единствените нашественици и грабители из българските земи. Около 1064–1065 г., тъкмо тогава, когато печенезите се въздържали да нахлуват във Византия, воини от друго тюркско племе — узите, преминали река Дунав и залели Паристрион. Наистина броят им, който дава Йоан Скилица — 600 000[27], — е твърде преувеличен. Но няма съмнение, че става дума за голямо множество — бойци, жени, деца с цялата покъщнина, използвайки ладии и надуваеми мехове, стъпили на десния бряг. Узите разбили съединените войски на двете теми Паристрион и България, командвани от Василий Апокап и Никифор Вотаниат[28], след което нахлули на юг от Стара планина и опустошили „целия Илирик до Солун и до самата Елада“. Но последвалата тежка зима и нейните сетнини довели „до пълната гибел на този народ“. На учудения василевс не останало нищо друго освен да се завърне в столицата, която отслужвала тържествен молебен за спасение[29]. Това нападение на узите било инцидентно. Основни продължители на печенежките грабителски походи били куманите[30]. Те не само изтласкали печенезите от техните местоживелища и сами ги заели, но и се превърнали в основен противник на Империята, нахлуващ от североизточните области на Балканите. Куманите започнали своите нашествия още през 70-те-80-те години на XI век, съдействали за разгрома на печенезите през 1091 г. и продължили да застрашават Византия и преди всичко българските земи до 1122–1123 г.[31]

Тези грабителски походи, продължили с малки прекъсвания почти едно столетие, също оказали въздействие, в една или друга степен, върху демографската картина на българските земи. Въздействието се чувствало поне в три посоки. Първият резултат безспорно бил унищожаване на местното българско население. Количествени измерения, разбира се, липсват, но няма никакво съмнение, че избиване на местните жители е било част от действията на нашествениците. От друга страна, пряко следствие от всяко едно нашествие е било отвличането на хора, които след това трябвало да бъдат продадени или обратно изкупени от византийските власти, или напускане на родните места и търсене на по-сигурни земи, които поне на първо време стоели настрани от пътя на нахлуващите на юг от Дунав „варвари“. Всички тези последици от грабителските походи, както и неизбежните сблъсъци с византийските войски водели към намаляването на броя на изконното българско население както в Паристрион, така и на юг от Стара планина. Този процес имал и обратна страна: заселване на чужди етнически групи в българската етническа територия. Заселването ставало по два начина: по желание на самите заселници или с решителната намеса на византийските власти. Обект на първия тип заселване били най-близките земи по пътя на нашествениците, преди всичко десният бряг на Дунав и особено Добруджа. В продължение на няколко десетилетия там се настанявали печенези (а вероятно и узи и кумани), които постепенно внесли сериозни изменения в етническия облик на част от тези земи; дотам, че византийските автори започнали да пишат за „миксоварвари“, съсредоточени около Дръстър и други територии по течението на Дунав[32]. Вторият тип заселване бил постоянен елемент от политиката на Византийската империя. Още в 1048–1049 г. имперските власти дали разрешение на хиляди печенези да преминат Дунав и да се настанят на територията на Византия[33]. Но истинското заселване или разселване дошло тогава, когато на грабителските действия бил сложен край. Спасените от унищожение били заселвани трайно в избрани области. Така в Мъгленско след 1091 г. се появили печенези[34], в „Македонската област“[35] — узи, а по-късно пак в Мъгленско — кумани[36].

Бележки

[1] Scylitzes, p. 344.7; Божилов. Българите, с. 19.

[2] Scylitzes, p. 344.19; Божилов. Българите, с. 19.

[3] Scylitzes, p. 345.24-25; Божилов. Българите, с. 19.

[4] Scylitzes, p. 352.13.

[5] Scylitzes, p. 352.16-21; Божилов. Българите, с. 19.

[6] Scylitzes, p. 352.35-36; Божилов. Българите, с. 26.

[7] Повествование вардапета Аристакэса Ластивертци. Перевод с древнеармянского, вступ. статья, комм. и прил. Κ. Н. Юзбашяна. М., 1968, с. 57; Arystakus de Lastivert. Récit des malheurs de la nation arménienne. Traduction française, introduction et commentaire par M. Canard et H. Berbérian. Bruxelles, 1973 (Bibliothèque de Byzantion, 5), 1/24, p. 7; Божилов. Българите, с. 26.

[8] Божилов. Българите, просопографски каталог, n° 432.

[9] Божилов. Българите, просопографски каталог, n° 433.

[10] Божилов. Българите, просопографски каталог, n° 342.

[11] Божилов. Българите, просопографски каталог, n° 338.

[12] Божилов. Българите, просопографски каталог, n° 339.

[13] Божилов. Българите, просопографски каталог, n° 366.

[14] Божилов. Българите, просопографски каталог, n° 343.

[15] Вж. тук по-горе, гл. I, § 2, 3 и 4.

[16] Тук, с. 368.

[17] Йорданов. Печатите, passim.

[18] Божилов. Българите, просопографски каталог, n° 391.

[19] Перник. Т. II. Крепостта Перник VIII-XIV в. София, 1983, 113–138.

[20] Вж. тук, гл. I, § 3.

[21] Божилов. България и печенезите, 52–60.

[22] Scylitzes, p. 373.92–95, 1-14; Zonaras, III, 571.9-572.5; Diaconu. Les Petchénègues, p. 40.

[23] Scylitzes, p. 385.56–57, 397.43–44, 399.3–6, 7-10; Zonaras, III, p. 579.15–16, 590.6-8; Diaconu. Les Petchénègues, 43–47.

[24] Scylitzes, 455.32–457.14, 457.15-473.63; Zonaras, III, 641.4-644.12; Diaconu. Les Petchénègues, 56–78.

[25] Scylitzes, 465.32, 467.10, 475.17-476.43; Zonaras, III, 643.14–644.6, 644.7–11, 13-15; Cedrinus, II, 645–646.

[26] Anne Comnène, II, 139.17-144.3; Zonaras, III, 740.8-741.5; Острогорски. Историjа Византиjе, с. 339; Diaconu. Les Petchénègues, 130–134.

[27] Cedrinus, II, p. 654.

[28] За двамата вж. тук по-горе, с. 345 и 353.

[29] Cedrinus, II, 654-657; Attaliota, 83.10-90.3; Diaconu. Les Petchénègues, 79–81.

[30] P. Diaconu. Les Coumans au Bas — Danube aux XIXIIe et XIIe siècles. Bucureçti, 1978. Книгата съдържа основните данни за куманските нападения на юг от Дунав с някои неприемливи тълкувания на отделни факти и събития.

[31] P. Diaconu. Les Coumans au Bas — Danube aux XIXIIe et XIIe siècles. Bucureçti, 1978.

[32] За μιξοβάρβαροι и γένος τι Σκιθικόν, както и за техните вождове Τατού (Χαλής), Σβσθλάβος и Σατξᾶς (Anne Comnène, 11, 81.23, 27, 28, 29; 95.7, 103.21) вж. старата, но все още добра работа на П. Мутафчиев. Етнографски промени по Долния Дунав през XI в. — В: П. Мутафчиев. Добруджа. Сборник от статии. София, 1947, 92–107. Книгата на П. Дякону (Les Petchénèques, 100–109) предлага неприемливи обяснения и изгражда до известна степен неприемлива картина на етническия характер на Българския североизток.

[33] Вж. тук бел. 24.

[34] Zonaras, III, 740.19–741.5. Дуйчев. Печенезите в Мъгленско. — В: И. Дуйчев. Проучвания, 40-43; Actes de Lavra, 1, n° 66, ред 25 (литература: Notes 342); P. Lemerle. The Agrarian History of Byzantium. Galway, 1979, p. 230.

[35] Cedrenus, II, p. 657; Attaliata, p. 87.16-19.

[36] Actes de Lavra, 1, n° 65, 66; P. Lemerle. The Agrarian History, p. 240.