Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (30) (История на България в три тома. Том І)

§ 1. Депортиране и разселване, етнически и демографски промени

Войната, която Василий II водил срещу Самуилова България в продължение на почти половин столетие, била съпроводена с насилствено преселване на българи от техните родни места в различните краища на Византийската империя. Тези действия не били случайно хрумване, а изява на традиционната за Империята етно-демографска политика. Целта е била ясна: от една страна, обезбългаряване на определени български области, от друга — използване на тези българи (войници или понякога като работна ръка) в някои от най-далечните византийски провинции. Първият известен случай от тези действия на Василий II е свързан със съдбата на Сервия. През 1001 г. градът бил завладян от ромейска войска, след което василевсът „изселил оттам българите и оставил ромеи да [го] охраняват“. Къде са били настанени българите, които били принудени да напуснат града, византийският автор не съобщава^[1]. Веднага след това или най-късно през следващата година, Василий II превзел онези крепости в Тесалия, които се владеели от Самуил, и „преселил българите в така наречения Волерон“, т.е. в областта, разположена на изток от Места и южно от Родопите^[2]. Подобна съдба имал и град Воден: „Тъй като жителите на този град не се предали доброволно, [василевсът] го превзел чрез обсада. И тях той изселил във Волерон“^[3]. През 1015 г. при поредната си военна кампания срещу България Василий II бил принуден пак да се заеме с Воден, тъй като жителите му „изменили на верността си към василевса и вдигнали оръжие срещу ромеите“. Жителите на Воден и този път се предали, „като получили гаранции“. Какви са били дадените от Василий II обещания, Скилица не съобщава, но не пропуска да отбележи: „тях изселил пак (πάλιν) във Волерон“^[4]. Една интерполация в един от ръкописите на Скилицовата творба (Vindob. Hist. gr. 74) представя малко по-подробно и, което е по-важно, по-различно тези събития: градът бил превзет с пристъп в деня на Великата събота. След като преселил жителите на Воден във Волерон, василевсът заселил на тяхно място в града ромеи, наречени копиеносци, „хора диви, убийци, жестоки и разбойници“^[5]. Този епизод най-добре илюстрира намеренията на Василий II спрямо покоряваните от него български земи или поне част от тях. През същата година бил превзет град Мъглен и всички негови жители, годни да носят оръжие, били изпратени „в Аспракания“, тоест във Васпуракан (византийска тема, намираща се край най-горните граници на Армения, създадена тъкмо по това време)^[6]. За още по-масово депортиране на българи на изток съобщава арменският автор Аристакес Ластивертци. След като описва накратко и с известна неточност войните на Василий II със „западните страни“ и постепенното овладяване на „страната на българите“, арменският автор продължава: След като се разпоредил със съдбините на синовете на господаря на българите (той бил починал), василевсът с измама събрал „българската войска“ и вместо да надари войниците, той наредил да ги опишат всички и ги изпратил на изток, „откъдето няма връщане“. По всяка вероятност тези български войници (едва ли цялата българска войска) били настанени като погранично население (акрити) или били включени в тагиите, разположени в тази област^[7].

Депортирането на българи имало и други форми — индивидуално, популярно по време на войната и особено в нейния край (1018 г.). Василий II постъпвал така с командирите на крепостите, които неговите войски превземали или пък те доброволно се предавали. Първият случай отново ни отвежда към Сервия (1001 г.), чийто военен управител Николица^[8] бил отведен в Константинопол, сетне бягал и отново бивал залавян, докато в 1018 г. окончателно бил изпратен в Солун. Подобна съдба в едно или друго време имали неговият син, младият Николица^[9], Драгшан (управител на Воден)^[10], Добромир^[11] и синът му, младият Добромир^[12], Илица (управител на Мъглен)^[13], който вероятно бил изпратен във Васпуракан (1015 г.), Елемаг^[14] и редица други изтъкнати велможи и войскови командири, за които ще стане дума по-нататък. Особено внимание заслужават някои големи български фамилии: потомците на комитопулите, Нестонги и Гуделис — най-изявените български фамилии сред византийската аристокрация през XI-XII в. (за това по-долу).

Изселването на българи, масово и индивидуално, било съпроводено и с обратен процес: заемане на освободеното пространство от други етнически или национални групи. На първо време от ромеите. Този процес — безспорно по-силен в първите години след покоряването на България и с по-слаба активност през следващите десетилетия — имал две страни: демографска и етническа. За съжаление пълна картина на неговото действие не може да се възстанови поради традиционната причина: липсата на извори. Особено трудно е да се установи дори някакъв приблизителен брой на ромеите, установили се в българските земи, т.е. дали те са запълнили вакуума, оставен от изселените българи. Все пак пътищата, по които византийците са проникнали в изконните български земи, са ясни. На първо място това е висшата провинциална (включително съдебна и данъчна) и военна администрация, както и чиновническият апарат и всички командири в по-малките средища на трите теми (България, Паристрион — Парадунавон и Срем)^[15]; на второ място трябва да бъде поставена църковната администрация — всички служби и съответните служители при архиепископа в Охрид, както и всички тридесетина епископства, влизащи в състава на Българската църква, както и на онези (като Дръстър например, част от черноморските епархии), които били пряко подчинени на Константинополската патриаршия^[16]. От количествена гледна точка най-важен е третият случай: установяването на византийски гарнизони в най-важните градове и крепости в българските земи. Случаят с Воден подсказва как е ставало това в процеса на военните действия: след като Василий II овладявал някоя българска крепост, веднага настанявал византийска военна част, която трябвало да поеме нейната охрана. Нещата се променили може би само в една посока след 1018 г.: гарнизоните били настанени в основните средища на провинциалната администрация. И все пак количествените измерения остават неразкрити. Наистина един специфичен документ, какъвто е оловният печат, разкрива функционирането на едно военноадминистративно средище отчасти, защото го представя пасивно, т.е. като получател на документи и писма, за което свидетелстват откриваните там печати, без да дава пълноценна картина на обратната връзка. И което е по-важно, малко са тези средища, в които се откриват голям брой печати. Едното от тях е добре познато: Велики Преслав, който в последната четвърт на X в. е един от центровете на византийската администрация в Североизточна България, а през единадесетото столетие — стратегия от тема Паристрион — Парадунавон, — където функционира един много добре организиран чиновнически апарат. Свидетелско за това са стотиците оловни печати, открити там^[17]. Другият център е останат незабелязан от византийските автори и не е попаднал в актовия материал. В същото време печатите разкриват съвсем друга картина. Този център или по-точно град или крепост, тъй като никакъв документ не го представя като средище на византийската администрация, е Перник. По време на войната между България и Византия той е сочен от Йоан Скилица като много важна българска твърдина, а нейният управител Кракра е сред най-видните български военачалници до края на българското царство^[18]. След това нищо. Но печатите показват друго: сред тях са печати на Никифор III Вотаниат, на личности, добре известни в Константинопол, като Михаил Аристенос (логотет на дрома), Константин Умбертопул, нобелисим, сетне севаст и дук, Георги Палеолог, Ирина Синадина, севаста^[19]. А това вече говори за силно византийско присъствие в Перник — независимо дали писмата, които са пристигнали в крепостта, са служебни или лични.

Промяната в етно-демографската картина на българските земи, освен като следствие от войната, завършила в 1018 г., била в зависимост от интензивното действие на още един дълготраен процес: нашествията на „варварски“ народи, идващи от областите, разположени на север-североизток от Долни Дунав. Покоряването на България и последвалото бързо отпадане на отвъддунавските земи от обхвата на византийската провинциална администрация превърнали голямата река в граница на Империята. Тази граница, колкото и да била охранявана от войските на тема Паристрион, била твърде уязвима и често преодолявана^[20]. А това правело балканските провинции на Византия и на първо място българските земи обект на безмилостни, разорителни нападения. Първата вълна нашественици или по-точно серия от вълни били дело на печенезите. До 1018 г. по традиция, установена още от цар Симеон, българската държава се стараела да поддържа мирни, дори съюзни отношения с печенезите, въпреки че част от тях се настанили в българските земи между Днепър, Днестър и Прут^[21]. Положението се променило след 1018 г. и печенезите, без да срещнат особена съпротива на дунавския бряг, нахлували в Паристрион и оттам се разпилявали из различните византийски провинции. Механизмът на тези нападения бил почти един и същ: разрушения, грабежи, понякога отвличания на хора и след това завръщане в севернодунавските области. Печенезите, пак през първите десетилетия, не проявявали добре изразен стремеж към настаняване, и то трайно, в земите, подвластни на Византия. Подобни намерения започнали да се забелязват през втората половина на XI в. Първото печенежко нападение било извършено през 1027 г.^[22], когато нашествениците започнали да опознават местните условия и положението в южнодунавските земи. След това те зачестили: 1032–1036 г.^[23], особено плачевни били събитията от 1048–1049 г.^[24], когато в резултат на междуособици неизброими печенежки тълпи се настанили по десния бряг на Дунав. Следствието от тези събития — от една страна, сблъсък между две печенежки групировки, и от друга — постоянните печенежко-визаитийски военни сблъсъци не само се чувствали през следващите години — 1050–1051, 1053–1054, 1059^[25], — но и продължили до окончателното унищожаване на печенежката опасност след катастрофалното поражение и масово избиване на печенези, станало на 29 април 1091 г.^[26]

Печенезите не са били единствените нашественици и грабители из българските земи. Около 1064–1065 г., тъкмо тогава, когато печенезите се въздържали да нахлуват във Византия, воини от друго тюркско племе — узите, преминали река Дунав и залели Паристрион. Наистина броят им, който дава Йоан Скилица — 600 000^[27], — е твърде преувеличен. Но няма съмнение, че става дума за голямо множество — бойци, жени, деца с цялата покъщнина, използвайки ладии и надуваеми мехове, стъпили на десния бряг. Узите разбили съединените войски на двете теми Паристрион и България, командвани от Василий Апокап и Никифор Вотаниат^[28], след което нахлули на юг от Стара планина и опустошили „целия Илирик до Солун и до самата Елада“. Но последвалата тежка зима и нейните сетнини довели „до пълната гибел на този народ“. На учудения василевс не останало нищо друго освен да се завърне в столицата, която отслужвала тържествен молебен за спасение^[29]. Това нападение на узите било инцидентно. Основни продължители на печенежките грабителски походи били куманите^[30]. Те не само изтласкали печенезите от техните местоживелища и сами ги заели, но и се превърнали в основен противник на Империята, нахлуващ от североизточните области на Балканите. Куманите започнали своите нашествия още през 70-те-80-те години на XI век, съдействали за разгрома на печенезите през 1091 г. и продължили да застрашават Византия и преди всичко българските земи до 1122–1123 г.^[31]

Тези грабителски походи, продължили с малки прекъсвания почти едно столетие, също оказали въздействие, в една или друга степен, върху демографската картина на българските земи. Въздействието се чувствало поне в три посоки. Първият резултат безспорно бил унищожаване на местното българско население. Количествени измерения, разбира се, липсват, но няма никакво съмнение, че избиване на местните жители е било част от действията на нашествениците. От друга страна, пряко следствие от всяко едно нашествие е било отвличането на хора, които след това трябвало да бъдат продадени или обратно изкупени от византийските власти, или напускане на родните места и търсене на по-сигурни земи, които поне на първо време стоели настрани от пътя на нахлуващите на юг от Дунав „варвари“. Всички тези последици от грабителските походи, както и неизбежните сблъсъци с византийските войски водели към намаляването на броя на изконното българско население както в Паристрион, така и на юг от Стара планина. Този процес имал и обратна страна: заселване на чужди етнически групи в българската етническа територия. Заселването ставало по два начина: по желание на самите заселници или с решителната намеса на византийските власти. Обект на първия тип заселване били най-близките земи по пътя на нашествениците, преди всичко десният бряг на Дунав и особено Добруджа. В продължение на няколко десетилетия там се настанявали печенези (а вероятно и узи и кумани), които постепенно внесли сериозни изменения в етническия облик на част от тези земи; дотам, че византийските автори започнали да пишат за „миксоварвари“, съсредоточени около Дръстър и други територии по течението на Дунав^[32]. Вторият тип заселване бил постоянен елемент от политиката на Византийската империя. Още в 1048–1049 г. имперските власти дали разрешение на хиляди печенези да преминат Дунав и да се настанят на територията на Византия^[33]. Но истинското заселване или разселване дошло тогава, когато на грабителските действия бил сложен край. Спасените от унищожение били заселвани трайно в избрани области. Така в Мъгленско след 1091 г. се появили печенези^[34], в „Македонската област“^[35] — узи, а по-късно пак в Мъгленско — кумани^[36].