Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (52) (История на България в три тома. Том І)

§ 2. Опит за „реконкиста“: войната между България и Сърбия (1330 г.)

Събитията от пролетта-лятото на 1328 г. (окончателната победа на Андроник III и последвалите безрезултатни сблъсъци между българи и ромеи), недвусмислено подсказали на Михаил Асен, че е необходимо да направи равносметка на изминалите пет години. Равносметката се налагала не толкова от времето — то било твърде кратко — колкото от интензивността на действията и преди всичко от техните резултати. В изворите (преди всичко Кантакузин и Григора) добре прозират амбициозните намерения на българския цар. Едно столетие след Иван II Асен, български цар отново отправял поглед към Константинопол. Идеята да се използват междуособиците във Византия, за да се постигне нещо значимо, нещо, което да увенчае действията на някои български царе, да доведе до сполучлив завършек основните измерения на българската политическа идеология, в общи линии била правилна. Но за съжаление тя не могла да бъде осъществена и царството „от Византион (Константинопол) до Истър (Дунав)“ отново било само блян. Михаил Асен не оценил достатъчно точно обстановката в Империята и преди всичко не прозрял най-важното: колкото и да изглеждали непримирими противоречията между двете групи, нито едната, нито другата би допуснала дори мисълта в града край Босфора, „сърцето на родината“, да проникнат български войски, дори и като съюзници на едната от тях^[1]. И отрядът на Иван Русина видял само стените на града и то отвън. Неуспехът разочаровал Михаил Асен, но не го отчаял. Защото веднага след това го виждаме да иска, ако не цялата империя, то поне част от нея като κληρονομία (наследство) на своята съпруга. Но в отговор дошло само предложение да стане васал на своя шурей и в замяна да получи от него като сюзерен няколко града (едва ли трябва да се приеме безрезервно искреността на това изявление). Неуспехът на тази политика бил очевиден. Не само че Константинопол бил една красива, но неосъществима мечта, но и традицията, която карала българите да воюват едва ли не постоянно срещу ромеите на един фронт — Тракия, не носела нищо на България. Тези гранични стълкновения твърде често приличали на грабителски рейдове и водели до постоянна размяна на част от тамошните градове и крепости. И Михаил Асен проявил достатъчно разум, за да прекрати безсмислените походи, да съхрани съществуващото положение (след като си върнал загубеното в 1323 г.) и като си осигурил подкрепата на Андроник III да обърне погледа си на запад. Към Сърбия.

Имал ли е причини Михаил Асен да се готви за война със Сърбия или неговите намерения са били естествена последица от безрезултатната „византийска“ политика? Десетилетия, дори вече столетие, българските владетели „загърбвали“ българския (а и балканския) запад. Докато на северозапад полунезависими владетели (Шишман, Дърман и Куделин^[2]) все пак бранели българските интереси, то на югозапад (Македония) българската държавна власт отдавна се била изтеглила и дори не проявявала видим интерес към съдбата на тези изконни български земи^[3]. Западна Македония, попаднала под византийска власт през 40-те години на XIII век^[4], от началото на 80-те години била обект на сръбската експанзия. На няколко вълни^[5] войските на Стефан Урош II Милутин завладели Полог, Скопие^[6], Овче поле, Пианец, Злетово, Дебър, Кичево, Порече… Сръбското настъпление на юг (а дори и югоизток по оста Струмица-Сяр-Христуполис-Света гора), макар и спряно със сръбско-византийския договор от 1299 г.^[7], продължило през двадесетте години на XIV в. Стефан Урош III Дечански не пропуснал да се възползва от възможностите, които създавала гражданската война във Византия, особено нейната втора и последна фаза. Докато Андроник III, след като сложил ръка на Солун, бил насочил своя поглед към столицата, а българите изразходвали напразно сили в Тракия, кралят следвал основната посока на сръбската политика, определена от Милутин — на юг, към Македония. Стефан Урош III Дечански бил съюзник на стария император, подпомогнал го с войска, командвана от Хрельо, но и внимателно наблюдавал развитието на военните действия в Източна Македония. А те били в негова полза. Основните привърженици на Андроник II — деспот Димитър Палеолог, протовестарий Андроник Палеолог и Михаил Асен^[8] се били укрепили в Сяр. Оставайки в тила на Андроник III, те потърсили убежище при сръбския крал, който им предложил няколко изхода: да ги изпрати в Константинопол през България, да предпочетат морския път през Венеция или да останат в овладените от тях крепости и там да дочакат края на войната. Така Михаил Асен станал господар на Просек. Но неговото самостоятелно владение в тази твърдина било твърде кратко. Според Кантакузин: „А трибалите [сърбите] с измама завзеха Просек от Михаил Асен“. Никифор Григора е по-обстоен (а може би разкрива и другата страна на събитията?). След като отбелязва, че Михаил Асен завзел града, прогонил жителите му (привърженици на Андроник III?) и го превърнал в свое убежище, той продължава: „Не след дълго време той [Михаил Асен] заподозрял предателство срещу себе си, поискал охрана от краля на Сърбия, на когото предал градчето, а той самият отишъл при него [краля]…“^[9] Известно време след овладяването на Просек, сърбите нападнали Охрид (1329 г.), а в тяхна власт се оказал и Прилеп (без точна дата)^[10].

Тези събития не може да не са обезпокоили допълнително Михаил III Асен и да не са му подсказали трайната тенденция в сръбската политика към Македония. И ако няколко години, преди военните сблъсъци в Тракия, той отлагал решителните действия срещу Сърбия, през 1329 г. обстановката вече била такава, че изисквала бърза и категорична реакция. Намеренията на българския цар са засвидетелствани в изворите по един категоричен начин. И то в две посоки. Първата е неутрализиране на Византия, а в по-добрия вариант, съвместни военни действия срещу Сърбия. Защото ромеите също имали основание да гледат с напрежение и безпокойство сръбското настъпление в Западна Македония^[11]. Решителната стъпка била сторена с подписване на договора от 13 май 1327 г.^[12], който вероятно в частта му за Сърбия бил подновен в края на 1328 или началото на 1329 г.^[13] От другата посока идват сведенията за враждебни настроения, които преобладават в отношенията между България и Сърбия, особено през втората половина на 30-те години… „Кралят на Сърбия не ще се успокои, докато не накаже Михаил за поруганието и за неправдата по отношение на сестра му…“^[14]. Това твърдение на Григора, освен че не изчерпва причините за напрежение между двете страни и би могло да бъде само повод за военни действия, отрежда пасивна роля на българския цар. А това едва ли е било така. Кантакузин се различава от своя съвременник (или пък представя другата страна, която по стечение на обстоятелствата е познавал по-добре?): „А Михаил, царят на мизите, настроен враждебно срещу краля, владетеля на трибалите [сърбите], поради някакви недоразумения, се подготвяше да воюва срещу него“^[15]. Най-категоричен по отношение на намеренията на българския цар е Григорий Цамблак. Наистина той е писал десетилетия след събитията и то житие на Стефан Дечански, почитан отдавна като светец^[16]. А и като игумен на Дечанския манастир^[17], известният български писател не би могъл да се предпази от проява на пристрастие към своя герой. Въпреки това сведенията на Цамблак не могат да бъдат пропуснати. „И друг неочакван подвиг посрещна царя — докато българският цар Михаил, възгордял се от многото успехи и царска слава, се вдигна срещу сръбското царство и се стремеше да го подчини под своя власт“^[18]. По-нататък Цамблак влага в устата на своя герой следните думи: „Бъди доволен от своето… а не пожелавай чуждото“^[19].

През 1330 г. двете страни били готови за предстоящата война, която повече не можела да бъде отлагана. Михаил Асен отдавна си бил осигурил подкрепата на Андроник III, но това не го задоволило. Той привлякъл на своя страна влашкия воевода Иванко Бесараб, молдовци и черните татари^[20] (според Цамблак, който отново, следвайки принципите на жанра, е деконкретизиращ, българската войска се състояла „от различни народи, освен това и от готите, живеещи от другата страна на Дунава…“^[21]). Стефан Урош III Дечански също се готвел: през лятото на 1328 г. приключила (или била прекратена) едногодишната война с Дубровник^[22], а малко по-късно сръбският крал забранил на венециански и дубровнишки търговци да преминават през Сърбия на път за България^[23]. Оставал проблемът съюзници. Според Кантакузин сред сърбите били 300 тежковъоръжени „аламани“^[24], докато Григора говори за 1000 „келти“, които се отъждествяват с испанци и каталанци^[25]. Изворите са непълни или противоречиви, когато говорят за числеността на двете войски. Най-пестелив е Кантакузин. За Михаил Асен той пише, че потеглил с „цялата си войска“ (πανστρατιᾷ), а за сърбите отбелязва само, че кралят бил придружен от триста тежковъоръжени „аламани“ (може би не всичките наемници, а част от тях, които участвали в разгара на битката?)^[26]. Никифор Григора, макар и по-отдалечен от събитията, отбелязва, че българският цар имал общо 15 000 войници — 12 000 българи и 3000 „скити“, докато за Стефан Дечански казва, че разполагал със „силна войска“^[27] и 1000 келтски наемника. Славянските извори или по-точно сръбските (или близки до сръбската действителност) използват точни числа, но една ли трябва да се съмняваме, че те са преувеличени. „Законникът“ на Стефан Душан говори за 80 000 българи и 15 000 сърби^[28]. Григорий Цамблак, който безспорно се опира на сръбската традиция, дава още по-невероятно съотношение на силите: „нашите бяха твърде малко, както би рекъл някой — пет на хиляда“^[29]. От тези разноречиви и твърде често разминаващи се сведения е трудно да се изгради задоволителна представа за числеността на двете войски. Може би най-близо до действителността е числото 15 000, което Григора дава за българите и което твърде често се използва за изчисления на ангажираните в конфликта военни сили^[30].

В началото на лятото на 1330 г. всичко било готово и военните действия започнали. Андроник ІІІ, изпълнявайки своите задължения според договора с българския цар, се отправил към Западна Македония (вероятно през Солун-Верея-Воден), за да осигури нападението на Сърбия от две страни^[31]. И през Пелагония (Битоля) — тук византийските автори са единодушни — навлязъл в областта на Прилеп, където без особени затруднения завзел пет крепости — Вучим^[32], Деврица^[33], Добрун^[34], Каваларион^[35] и Сидерокастрон^[36]. След това той се установил на лагер в последната крепост, изчаквайки да научи в каква посока ще бъде главният удар на българите, за да реши как да продължи своето настъпление^[37]. На 19 юли^[38] или след слънчевото затъмнение на 16 юли, както отбелязва Григора^[39], Михаил Асен също потеглил на запад, срещу Стефан Дечански. Сведенията за пътя, който следвала българската войска, са противоречиви. Григора е твърде общ^[40], а Кантакузин твърди, че Михаил през Пеония^[41] достигнал до Велбъжд. Няма съмнение, че той тръгнал от Търново, преминал през Видин (?) — вероятно, за да се съедини с власите, молдовците и с брат си Белаур (?) и след това достигайки до София, следвал долината на Струма до Велбъжд^[42]. Сръбският крал бил осведомен за действията на съюзниците и като преценил, че не може да воюва срещу двамата, решил да се срази с Михаил Асен^[43]. Няма съмнение, че изборът му зависел и бил направен според опасността, идваща с всеки един от двамата му врагове. Докато действията на Андроник III общо взето се вписвали в традиционните сръбско-византийски отношения на територията на Западна Македония, то враждебната политика на Михаил Асен и последвалото настъпление, били нещо ново, би могло да се каже изненадващо за сръбската външна политика. Тази опасност не би трябвало да бъде подценявана и Стефан Урош III съвсем правилно решил, че позицията на Андроник III до голяма степен зависи от българо-сръбския сблъсък. Сръбската войска се събрала на „полето, наречено Добрич: то е красиво и голямо и се намира там, където Топлица се влива в Морава“^[44]. Очевидно намерението на сръбския крал било да защитава пътя към Косово^[45], т.е. към вътрешността на сръбската държава. Появата на българския цар край Земен^[46] принудила Стефан Дечански да промени своите намерения („надявал се да воюва с българския цар“ на Добричкото поле^[47]). Минавайки край манастира „Св. Георги“ (Старо Нагоричино) той се помолил на гроба на св. Йоаким Сарандапорски и достигнал до реката Каменча^[48].

Поведението на двамата владетели преди решителната битка се представя различно в различните извори. Според Кантакузин Михаил Асен и Стефан Урош III водили преговори, но след като не могли да постигнат съгласие, приемливо и за двете страни, решили да воюват. И вероятно, за да се подготвят, сключили примирие за един ден, а следващият ден бил денят на битката^[49]. Григора, който вероятно отстъпва по осведоменост на Кантакузин, представя картина, която е съвсем различна или пък несъзнателно го допълва: в продължение на четири дни българите опустошавали безнаказано „страната“ (τὴν γῆν) (вероятно областта между Велбъжд и Земен?), изсичали дърветата (?) и грабели. На петия ден, още на разсъмване, пристигнал сръбският крал (това наблюдение на византийския историк е много близо до истината, тъй като сърбите трябвало да догонват българите) и почти веднага започнала битката^[50]. На агиографските текстове едва ли би могло да се има доверие, тъй като те следват добре познатата схема и разказите са пълни с топоси. Все пак Цамблак също говори за преговори преди сражението, въпреки че позицията му поставя под съмнение и този детайл от войната. Разбира се предложението за мир дошло от страна на Стефан Дечански (съвпадение между поведението на героя, представен според традицията на жанра и факта, познат от Кантакузин?) и то е изпълнено с християнско смирение, библейски цитати и някои странни внушения^[51]. Показателен е отговорът на българския цар: „Ако не дойде [Стефан Дечански] до сутринта, когато слънцето от изток се появи, и не падне пред мене, та да стъпя на врата му с крака на нашата непобедима държава, ще изпратя да го доведат позорно свързан и след много други и големи мъки на най-жестока смърт ще го предам“^[52]. Този писмовен разговор ни потапя в атмосферата на житийната книжнина и ни изправя пред богатото въображение на един талантлив писател, но с нищо не ни приближава до действителните настроения в двата лагера непосредствено преди битката.

Може би най-близо до истината е Кантакузин. Разбира се остава питането защо Михаил Асен се съгласил на това еднодневно примирие, което би било от полза преди всичко на сърбите — да си отпочинат след дългия преход (те едва ли биха се хвърлили веднага след пристигането си срещу противника — така, както твърди Григора — освен ако не са били принудени)^[53]. Но това ще си остане тайна. Факт е, че на 28 юли 1330 г.^[54], някъде между Велбъжд и Земен^[55], изненаданите и вероятно малобройни българи^[56], претърпели тежко поражение: една част от тях били избити, а другата пленени. Същата съдба имали и онези българи, които се били пръснали из околностите. Разправата с тях вече не била трудна^[57]. Такъв бил изненадващият край на тази иначе добре замислена и добре организирана военна кампания, която трябвало да увенчае с успех поне част от замислената политическа програма на българския цар. Той не само не могъл да доведе до сполучлив завършек своите замисли, но и загубил живота си.

Изворите дават противоречиви сведения за съдбата на Михаил ІІІ Шишман Асен. Те са единодушни в едно — сражението донесло гибелта на българския цар, но се разминават значително, когато става дума за времето и обстоятелствата на смъртта. Византийските автори почти не се различават (вероятно тяхната информация възхожда към един източник, и то от втора ръка?): и Кантакузин^[58] и Григора^[59] твърдят, че българският цар бил ранен в битката, заловен все още жив и отведен в сръбския лагер, където починал скоро след това (Кантакузин) или на четвъртия ден (Григора), „понеже не могъл да понесе смъртоносните рани“. Според архиепископ Данило Михаил бил съборен от коня си и убит от сръбски войници, тялото му било закарано при Стефан Урош III Дечански и след това погребано в манастирската църква „Св. Георги“ (Старо Нагоричино Кумановнско)^[60]. Григорий Цамблак предлага друга версия: „Българският цар беше заловен от сръбските войници и заведен при царевия син Стефан [Душан], проявил тогава в битката много храброст, и там беше лишен безславно от живот“^[61]. В някои извори от сръбски произход твърде много се настоява на факта, че Михаил бил лишен от живот лично от сръбския крал. Но докато повтарящото се сведение в летописите: „уби крал [Стефан] Дечански царя български при Велбъжд“^[62], не бива да се тълкува буквално, то в своя „Законник“ Стефан Душан заявява горделиво: „… и на Михаил, царя български, с меч отсякох главата“^[63]. Този факт, намерил отражение в сръбските и турските легенди^[64], е възприет от някои съвременни учени^[65]. В пълно противоречие с тези извори, по-точно с времето, когато настъпила смъртта на Михаил Асен (почти веднага след злополучната за българите битка), са надписите по стените на църквата „Св. Георги“ в с. Старо Нагоричино. И. Иванов показа недвусмислено, въпреки трудността при разчитането им, че там се намира гробът на българския цар^[66]. Едно по-късно разчитане доведе до изненадващи резултати: в един от надписите се говори категорично, че цар Михаил Асен е починал на 16 април^[67]. А това би могло да бъде най-рано през следващата 1331 г. (sic!). Очевидно подобно обяснение, което противоречи на всички останали извори и се разминава с логическия ход на последвалите битката при Велбъжд събития, не може да бъде прието^[68]. Все пак каква е истината за смъртта на Михаил Асен? Без съмнение гибелта на българския цар, свързана по един или друг начин с една кръвопролитна битка направила голямо впечатление на съвременниците и намерила отражение в различни по произход и характер извори. Тъкмо това, заедно с нееднаквата информираност на отделните автори, довело до различията, а на места и до противоречията, за които стана дума. Могат ли по някакъв начин тези сведения да бъдат примирени и дори съгласувани? Ако се допусне, че изявлението на Стефан Душан е обикновено хвалебствие — такъв тон лъха от целия предговор на „Законника“ — може да се приеме, че Михаил Асен бил тежко ранен в самата битка, заловен и отведен в сръбския лагер, където починал от нараняванията си или в краен случай умъртвен по нареждане на Стефан Душан^[69].

Положението на България след злощастната битка на 28 юли — така, както е представено от византийските автори — не било радостно: Михаил Асен бил убит, част от войниците също избити, друга — пленени (по-късно те били освободени^[70]), а някои успели да се спасят с бягство. Разбира се загубите не били такива, че да поставят под заплаха съдбата на страната. Още повече, вероятно част от силите, които Михаил Асен събрал, не пристигнали край Велбъжд^[71]. Последвалите събития потвърждават това. Според сръбските извори, които би трябвало да бъдат осведомени сравнително добре, няколко дни след сражението (1 или 2 август?)^[72] при Стефан Урош III Дечански, който вече настъпвал, дошли пратеници от Михаиловия брат Белаур^[73] и на останалите български велможи^[74]. Водените преговори съдържат много неясни моменти: от една страна българските аристократи, без да се замислят, предложили на сръбския крал цяла България, а от друга Урош III с лекота се отказал от нея, след като вече бил тръгнал на поход. Тази картина, която представя в ласкава светлина сръбския крал и унижава българските боляри, безспорно е плод на творческата фантазия на нейния автор или по-точно част от агиографската схема, която той следвал^[75]. Няма съмнение, че в началото на конфликта Урош III се готвел за отбранителна война, но не и за голямо настъпление дълбоко в българските земи. При това положение той с готовност приел предложението на българските боляри за мир, защото в случая нямаме основание да се съмняваме, че българите са направили първата стъпка. Резултатът от тези преговори трябвало да разреши политическата криза, в която изпаднала България след смъртта на Михаил. Изходът е известен: Стефан Урош III Дечански се задоволил с промяната на престола в Търново, който получил неговият племенник Иван Стефан^[76]. А това не било никак малко, тъй като му осигурявало голямо влияние в България. Така битката при Велбъжд, донесла нещастие за цяла България, била щастлива за Иван Стефан. По един странен начин тя поправила горчивата му съдба — след 1323 г. съвладетел на баща си, но веднага след втория брак на Михаил (1324 г.) — лишен от престолонаследие и отстранен от Търново^[77].

Властването на Иван Стефан било твърде краткотрайно. То продължило само седем-осем месеца. Но и тези месеци преминали под знака на външнополитически и военни несполуки и борби вътре в страната. Изненадващата смърт на цар Михаил Асен показала за сетен път колко нетрайно било българо-византийското сътрудничество и какво представлявал всъщност сключеният в края на 1328 или началото на 1329 г. „здрав и вечен мир и съюз“^[78]. Щом научил за гибелта на българския цар, Андроник III бързо напуснал Македония (след неговото оттегляне сърбите завладели Велес и вероятно петте крепости, окупирани през юли 1330 г.)^[79] и решил да се възползва от създадените обстоятелства (Кантакузин пише, че той искал да отмъсти за прогонването на сестра си Теодора от Търново^[80]). Завръщайки се в Тракия, той потеглил на поход срещу българите и без много усилия завзел Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол^[81].

Тази болезнена териториална загуба влошила и без това тежкото положение в страната и направило царуването на Иван Стефан още по-несигурно. В Търново още от самото начало се сблъсквали интересите на две групировки сред българското болярство: едната не без основание би могла да бъде наречена „сръбска“ или „просръбска“, начело на която стояли Ана-Неда и Белаур (първата съпруга и братът на покойния Михаил Асен) и привържениците на Асеневата династия, ръководени, макар и не открито, от деспот Иван Александър^[82]. Сърбия успяла да осигури престола на своето протеже Иван Стефан, но не била в състояние да му помогне да го задържи^[83]. Антисръбските наторения били достатъчно силни (или пък били използвани много умело), за да доведат до открити действия срещу формално легитимната власт. През пролетта на 1331 г., както съобщава Кантакузин, протовестиарият Раксин^[84] и логотетът Филип^[85] повели на борба онази част от българското болярство, която била недоволна от господството на просръбската партия. Царицата майка Ана (Неда) и Иван Стефан били принудени да напуснат страната и да се приютят в Сърбия^[86]. След това двамата много лесно убедили останалите „динати“ да изберат за цар Иван Александър^[87]. Така представя събитията Йоан Кантакузин. Той е един от основните автори, от които черпим сведения за Иван-Александровото царуване и трудно би могъл да бъде пренебрегнат или пък да не му се окаже доверие. И все пак неговият разказ буди съмнение в една точка: пасивната роля на Иван Александър. Дали Кантакузин не е бил достатъчно осведомен за онова, което ставало в Търново (или е забелязал само събитията на повърхността?) или пък съзнателно премълчава някои неща? Това едва ли е най-важното в случая. Напълно възможно е да се допусне малко по-друг ход на събитията в българската столица през пролетта на 1331 г.: Иван Александър бил човекът, който много ловко организирал свалянето от престола на братовчед си Иван Стефан и прогонването на просръбските елементи от страната, но през цялото време му се отдало да остане в сянка, като изтласкал напред поменатите вече боляри Филип и Раксин^[88].