Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (47) (История на България в три тома. Том І)

§ 1. От патримониум към династическо право и легитимизъм: 1241–1256 г.

Изненадващата смърт на Иван II Асен, както всяка смърт на владетел, поставила въпроса за властта. До 1218 г. царската титла и прерогативите, произтичащи от нея, били в зависимост от патримониалния модел. Така приемствеността вървяла от брат към брат (първите три случая, независимо от мъжки наследници при Иван I Асен), и то без проблеми, и от братовчед към братовчед, този път с употребата на сила. В 1241 г. картината се променила, тъй като обстоятелствата били други. За пръв път в историята на Второто царство, едва при шестия владетел, царското достойнство преминало от баща към син. Без оспорване. Вместо севастократор Александър, както би могло да се очаква (особено при малолетието на наследниците), за цар на българите бил провъзгласен най-големият син на покойния Иван II Асен. За утвърждаваното на този основен „законен“ път към върховната власт било загатнато още в 1218 г. Макар и отвън, а не както бихме очаквали, отвътре: Георги Акрополит съобщава, че Иван II Асен „поискал обратно бащиното си наследство“ („… τὴν πατρικὴν… κληρονομίαν“)^[1]. Като описва събитията, станали двадесет и три години по-късно, византийският историк не пропуска да отбележи, че Калиман „взе бащината власт“ (τὴν πατρικὴν ἀρχήν)^[2]. Очевидно към това време българското общество е започнало да осмисля формиращата се традиция, според която синът^[3] е наследник (διαδεξάμενος), и то не какъв да е наследник, а κληρονόμος на бащиното царско достойнство и власт. И то не който и да е син, а първородният. Наистина Акрополит вместо очакваното πρωτότοκος (или πρώτιστος)^[4] пише, че „властта преминала към родения от унгарката син“, но това не променя нещата.

Няма никакво съмнение, че Калиман I е бил най-големият син на цар Иван II Асен, роден от втория му брак към 1234 г.^[5] В българската наука има колебание около името на този български цар. П. Ников^[6], позовавайки се на унгарския произход на името (?), както и на изписването му в писмото на папа Инокентий IV, настояваше на формата Коломан. Две обстоятелства налагат категорично формата Калиман, която безспорно е рожба на известно грецизиране: изписването на името в българските извори^[7], както и фактът, че тази форма на името се среща сред население с вероятен български произход както в Източна^[8], така и в Западна Македония^[9].

В 1241 г. Калиман I (1241–1246 г.) бил на седем години. Това, както видяхме, не му попречило да наследи царската власт, но същото не се отнасяло до нейното реално упражняване. Безспорно от негово име управлявало регентство. Наистина до 1241 г. институцията на регентство била непозната на българската действителност, но наличието на невръстен владетел, чиито права не били оспорвани, налагали нейното функциониране. Изворите (едва ли не само Акрополит) не предлагат никакви сведения за възможния му състав и механизмите на работа. Ето защо предположенията са излишни. Не са много и фактите, свързани с това управление, които са ни познати. Следвайки традицията в междудържавните отношения, след възшествието на малолетния цар българската държава подновила „договорите с император Йоан [Ватаци]“, т.е. с Никейската империя^[10], съществували до смъртта на цар Иван II Асен и, което било не по-малко важно, сключила двугодишно примирие с Латинската империя^[11]. Така България се осигурила откъм двата възможни противника, които били потенциална заплаха за нея. Но регентството не било в състояние да предвиди всичко. Към 1243 г. „безбожните татари“, които от години били заплаха за Източна Европа, не подминали и България^[12].

Мълчанието на изворите (или липсата на сериозни събития?) не позволява да се надникне в международното положение на Българското царство. Вероятно Йоан Ватаци започнал да крои планове срещу България (Акрополит неслучайно съобщава на няколко пъти, че българската държава била управлявана от дете!), но на първо време той бил принуден да се справи със Солун, където с българска подкрепа се появил Теодор Ангел Комнин и синът му Йоан се провъзгласил за василевс^[13]. Намеренията на латинците от Константинопол са неизвестни. Те едва ли са имали сили за нещо по-сериозно, а и вероятно са следвали действията на папа Инокентий IV, който с писмо от 21 март 1241 г. до Калиман I се опитал да призове българите да се върнат към католическата вяра^[14].

Невръстният български цар не могъл да дочака бъдните години, които не му обещавали нищо радостно. В края на август или в първите дни на септември 1246 г., когато бил само на дванадесет години, Калиман Асен изненадващо бил застигнат от смъртта. Единственият ни извор (Акрополит) първо говори за естествена смърт, но след това добавя и разнеслия се слух за отравяне на българския цар^[15]. Тази втора версия за смъртта на Калиман е интересна, но недоказана; а събитията, така както ги възстановяват някои, са любопитни, но не намират подкрепа от изворите^[16].

Ранната смърт на Калиман I Асен прекъснала крехката традиция на първородството, която осигурявала плавното предаване на царската власт по линията баща-син. Все пак правоприемник на престола станал не само роднина προσήκων (както се изразява Пахимер^[17]), но и син на покойния Иван II Асен. Така и тук, както и при Калиман, ключовата дума била κληρονόμος. Михаил Асен е син на Иван II Асен от последния му, трети брак с Ирина Комнина^[18]. Той е имал и две сестри — Мария и Анна или Теодора^[19] и може да се каже само, че се е родил между 1238 и 1241/42 г. На първо време съдбата не била благосклонна към него, тъй като първородството осигурило царската корона на брат му Калиман. Но може би човешката ръка поправила стореното от Провидението (или пък самото то решило да се намеси?) и към края на август-началото на септември 1246 г. властта на българите преминала към Михаил, тогава на не повече от осем години. Трудно е да се каже дали позицията на новия цар (може би и неговото малолетие е привличало погледа на възможните кандидати за престола?) е била оспорвана, но династичното право и легитимизмът получили своето по-нататъшно развитие. И то в неочаквана посока. За пръв път в българската история, в теорията за властта и йерархията при нейното наследяване, се появила титлата багренороден^[20] — български еквивалент на византийската порфирогенет (πορφυρογέννητος)^[21]. Защо само в теорията? Титлата се появила — в това няма съмнение — едва след като Михаил II Асен вече бил български цар, т.е. тя не била аргумент в полза на претенциите за короната (още повече, че не само Михаил бил багренороден — бракът на Иван II Асен с унгарската принцеса Анна-Мария, рожба на който бил Калиман, не би могъл да бъде оспорван — нито от Църквата, нито от Държавата), тъй като в случая тя имала обратна сила. Появила се в България благодарение на Ирина и Солунския двор (?), тя в случая имала само пропагандна цел, но безспорно била средство за династическа приемственост и легитимизъм, свидетелствала за „прогрес в династическото чувство“^[22].

Но Михаил Асен (или може би неговото обкръжение?) не се задоволил само с тази стъпка. Другата новост била представата за вертикалната структура на фамилията — династията. Имплицитно тя може да бъде открита и преди това (Калиман „взе бащината власт“ — Иван II Асен си поискал обратно „бащиното наследство“, което пък отвежда към Иван I Асен, т.е. трите поколения Асеневци са налице), но категорично и при това експлицитно тя се появила след 1246 г. Единствено свидетелство, за съжаление^[23], е Батошевският надпис, който освен това е запазен частично, но най-важният текст в случая се чете: „… великия цар Михаил Асен, син на великия цар Асен, а внук на стария Асен…“^[24]. Ето така, „хванати ръка за ръка“ (ако беше стенопис, щяха да бъдат в обратен ред), трите поколения на фамилията символизират династическото право и легитимистката доктрина.

Михаил ІΙ Асен, въведен в царската власт през 1246 г., бил малолетен и естествено не бил в състояние да я упражнява реално. От негово име ръководството на държавните дела било поето отново от регентство. И отново то е неясно. Все пак първенствуващата роля на вдовстващата царица Ирина едва ли би могла да бъде оспорвана — дискусията около сребърните монети не може да хвърли съмнение^[25] върху ролята на царицата майка, а сцената на западната външна стена на църквата „Св. Архангел Михаил“ в Кастория — Костур^[26] я подкрепя. Царствената промяна в Търново съвпаднала по време с поход на никейския василевс Йоан III Дука Ватаци на Балканския полуостров. Когато ромеите преминавали Марица, до тях достигнали вести за събитията в Търново^[27]. Случайно или не, това обстоятелство облагодетелствало никейците. Без съмнение Йоан Ватаци решил да се възползва от неочакваната смяна на владетеля в българската столица, свързана винаги с известна несигурност, от факта, че и новият цар бил дете, и не на последно място от обстоятелството, че неговата снаха Елена и синът му Теодор Ласкарис биха могли да предявят своите претенции за търновския престол^[28]. И императорът се оставил да бъде убеден от великия доместик Андроник Палеолог, че моментът е удобен за превземане ма българската крепост Сяр^[29]. Никейската войска обсадила града и скоро успяла да го овладее, улеснена от действията на българския велможа Драгота^[30]. Веднага след това паднал Мелник, или по-точно той доброволно се предал. И отново важна роля изиграл Драгота и заедно с него Никола Манглавит, потомък на филипополските ромеи, преселени в Мелник по нареждане на цар Калоян^[31]. Този бърз успех бил ключ към по-нататъшни завоевания, и то в две посоки: в Македония, където на Йоан Ватаци се подчинили Стоби, Велбъжд, Скопие, Велес, Прилеп, Овче поле, Просек^[32], и в Тракия, където под никейска власт попаднали почти без съпротива Станимака, Цепина и градовете и селата в Родопската област (река Марица станала гранична линия)^[33]. Доволен от сполуката си, Йоан Ватаци побързал да сключи мирен договор с България (или едва тогава подновил стария, каквато била традицията), с който заявявал, че ще се ограничи с тези завоевания и се задължава да не предприема нови^[34].

Успешните действия на Йоан III Дука Ватаци показали, че царицата майка и регентството (?), управляващо от името на малолетния Михаил Асен, не били в състояние да организират някакво противодействие. Ирина, която се стремяла да заздрави своето положение в Търново и се грижела повече за съдбата на Комниновата фамилия в Солун^[35], отколкото за целокупността на България, показала безпомощност, а дори и престъпно нехайство, довело както до големите териториални загуби в Тракия и Македония, така и до новото откъсване на Браничевската и Белградската област, които вероятно по това време били овладени от унгарците^[36]. Така пет години след смъртта на цар Иван II Асен, довел страната до нейното етническо и политическо обединение, само за няколко месеца, без сериозна (а защо не и никаква?) съпротива България загубила съществени части от своята територия. По този начин тя не само се лишила от първенствуващото място на Балканите, но и се превърнала във второстепенна сила, принудена да служи на чужди интереси. Нещо повече, били заплашени основите на българската държавност, за което свидетелствали събитията в Сяр и Мелник^[37]. Още през следващата 1247 г. България отново действала съвместно с Никея срещу Латинската империя. Това „сътрудничество“ (след тежките загуби и позорния мир от 1246 г.), което понякога се нарича „четвърти българо-никейски съюз“^[38], може да бъде характеризирано по-образно като „България във водите на Никея“, тъй като българските войски само подпомогнали никейците в осъществяването на тяхната цел^[39]. За пореден път Йоан III Дука Ватаци се появил на „Запад“, т.е. на Балканския полуостров, достигнал до Константинопол и след това завладял Мидия и се отправил към Виза и Деркос. През цялата кампания „с него (μετὰυτου) била войската на нашия господар великия цар господин Михаил, син на Асен, блажения и свят наш василевс, господин Йоан…“^[40]

Изминали шест-седем години и едва тогава българската държава се пробудила и проявила стремеж към по-активни външни действия. Трудно е да се каже на какво се дължало това видимо оживление в българската външна политика — дали на израстването на Михаил Асен (той вървял към своето пълнолетие), или на подмяна на хората около него, които участвали в ръководството на държавните дела (на преден план излязла личността на неговия зет севастократор Петър^[41]), но оживлението било факт. И то в малко неочаквана посока — на запад. След първите връзки с Дубровник, установени при Иван II Асен (вероятно към 1230 г. или наскоро след това^[42]), българите отново обърнали поглед към малката, покровителствана от Венеция адриатическа република. Не е лесно да се установи коя от двете страни е била по-настойчива — дубровничани са живеели под заплахата от сръбския крал Стефан Урош I (1243–1276 г.)^[43], а пък българите, както допускат някои изследвачи^[44], понесли териториални загуби от сърбите, които заедно с унгарците (?) през 1246 г. нахлули в Българския северозапад. Двадесетина години по-късно вече не ставало дума само за привилегии на дубровнишките търговци в земите на българското царство, а за нещо по-специално. На 15 юни 1253 г. между република Дубровник и Царство България бил сключен договор за съюз^[45]. Договорът се състоял от две части: политическа и търговска. Политическата имала за основа общото враждебно отношение към Сърбия и съдържала четири основни пункта. На първо място се отбелязвало, че съюзът е насочен против „злосторството на неверния крал Урош“; ако българският цар прогонел Урош от земите му, сръбският крал не можел да получи убежище в Дубровник; българският цар не трябвало да сключва мир с Урош без съгласието на Дубровник; най-сетне, ако Михаил Асен завладеел Рашката земя, Дубровник претендирал върху приморските градове и се определяла евентуалната граница между двете страни. Търговските текстове този път уреждали интересите и на Дубровник, и на България. Договорът от страна на републиката на св. Влас бил подписан от княз Георги Марсили и още деветдесет и шест нейни представители. Интересното е, че той не носи подписа не само на Михаил Асен, но и на неговия представител, севастократор Петър, споменат на няколко места в текста. Независимо от това едва ли има някакви съмнения върху истинността на договора и силата на неговото действие. Някои сведения, макар и откъслечни, показват, че още на следната 1254 г. българска войска нахлула в Сърбия, достигнала течението на река Лим и опустошила църквата „Св. св. Петър и Павел“^[46]. Но изглежда, че този поход изчерпил за дълго българо-дубровнишките политически отношения.

Този съюз с Дубровник бил все пак успешен опит България да излезе от изолацията, в която била изпаднала — почти зависима от политиката на Никея^[47], към която трябва да се добави и допълнителната обвързаност с татарите^[48]. Наистина един неясен отглас в изворите говори за опит на българите да подкрепят амбициите на Михаил Палеолог за овладяване на императорския престол в Никея, придружен с брак със сестрата на Михаил Асен Тамара^[49]. Но това едва ли е било достатъчно за възстановяване на някогашните позиции на българското царство. Но истинската промяна в българската външна политика била функция на промяната в Никея. Тя настъпила на 3 ноември 1254 г., когато починал василевсът Йоан III Дука Ватаци^[50]. Тази смърт била сигнал за действия на българите. Но тези действия, които били закъсняла последица от още по-закъсняло осмисляне на политическата обстановка на Балканите, били наложени от самите обстоятелства. Михаил Асен (или хората от обкръжението му) решили да се възползват от смяната на василевсите в Никея, от неизбежното стъписване, което настъпвало в такива случаи, и да си възвърне поне част от загубеното през 1246 г. В края на 1254 г. български войски настъпили в Родопската област и като се възползвали от това, че местното население било от български произход и доброволно приело българската власт (Акрополит специално набляга на този факт), бързо овладели Станимака, Перущица, Кричим, Цепина, областта Ахрида (без крепостта Маниак), Устра, Перперакион, Кривус, Ефраим^[51]. Но стъписването в Никея било кратко и отговорът на новия василевс Теодор II Ласкарис (1254–1258 г.) не закъснял. След като обсъдили положението на Балканите, никейците преминали Хелеспонта и достигнали до Адрианопол^[52]. Михаил Асен не се оставил да бъде изпреварен и изненадан. Той бил готов за предстоящото стълкновение и се разположил на лагер край Марица^[53]. Но до същинско сражение не се стигнало (така поне твърди Акрополит). Българите, които въпреки всичко били изненадани, напуснали лагера, а при безредното отстъпление бил ранен дори и самият цар^[54]. Теодор II Ласкарис останал господар на полесражението и на Тракия. Той се придвижил и достигнал Берое, а малко по-късно сполучил да покори освободените от българите в края на предходната година градове и крепости, с изключение на Цепина^[55].

Царуването на Михаил II Асен поставило началото на една особеност, която се превърнала в трайна черта на българската външна политика през следващото столетие и половина: постепенното загубване на загрижеността и дори на интереса към Македония. Големи области, населени с българи, създаващи етническата и политическа цялост на България, били оставени сами на себе си пред лицето на византийската власт и на нарастващите сръбски претенции. Сравнително отдалечени от Търново, те сякаш били забравени не само от царя, но и от Бога (скоро крайният Български северозапад щял да последва тяхната съдба). Опитите на местните българи да отхвърлят чуждата власт и отново да се присъединят към България не могли да доведат до успех. Чудесен пример за тази тенденция била съдбата на Мелник. През 1255 г. жителите на града, които през 1246 г. доброволно приели властта на Никея, сега под ръководството на същия Драгота, който изиграл решителна роля в предаването на Сяр и Мелник, се опитали да отхвърлят византийското господство. Но опитът им не получил никаква подкрепа от Търново и завършил без успех^[56].

Събитията от 1255 г. показали недвусмислено, че сблъсъкът между България и Никея все още не е завършил, и двете страни положили много старания, за да се подготвят за следващото действие. Това се отнася особено за Михаил Асен. Българският цар решил, че преди да настъпи отново в Тракия, трябва да уреди отношенията си с Унгария, които били открити, или по-точно враждебни още от 1246 г. И наистина двете страни постигнали споразумения, улеснени от посредническата роля на княз Ростислав Михаилович, зет на Бела IV и тъст на Михаил Асен^[57]. Едновременно с това българите прибегнали към традиционния похват на първите Асеневци: в Тракия били изпратени 40 000 кумани, които нанесли поражение на никейците и се установили на зимуване край Димотика^[58]. Тази подготовка подсказвала за сериозна военна кампания през пролетта-лятото на 1256 г. Но последвалите действия на Михаил Асен били изненадващи. Акрополит разказва, че Теодор II Ласкарис, след като прогонил куманите, се установил на лагер край река Регина (дн. Ергене)^[59] (Акрополит не е посочил точното нахождение на ромейския лагер, но той трябва да се търси на югоизток от Димотика). Неочаквано при императора пристигнало българско пратеничество, сред което главна роля играел княз Ростислав. Според В. Н. Златарски българите се били изплашили от голямата византийска войска^[60] и затова пратениците предложили от името на Михаил Асен мир. Ромеите се съгласили, но поставили редица условия, които Ростислав приел без колебание и възражение. А тези условия били твърде тежки за България: установените до този момент граници се запазвали, т.е. спорните през 1254–1255 г. земи, населени с българи, оставали византийски, а освен това българите се задължавали да предадат на империята и Цепина^[61]. Договорът бил сключен към края на юни-началото на юли 1256 г.^[62] и между България и Никея отново настъпил мир^[63]. Наистина Акрополит пише, че на 6 август Теодор II Ласкарис, който все още се намирал край Регина, получил известие за отхвърлянето на договора от страна на Михаил Асен^[64], но това известие е твърде неясно, непотвърдено от други извори и не дава възможност да се проследят действителните събития^[65]. Но едно е сигурно: позорната цена, на която бил сключен Регинският мир, се отразила на политическата атмосфера в Търново и безспорно улеснила създаването на онази обстановка, която родила поредната узурпация: Михаил II Асен (той нямал повече от осемнадесет години) бил убит от първия си братовчед Калиман^[66].