Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (54) (История на България в три тома. Том І)

§ 2. Предпазливите стъпки в полето на външната политика (1341–1371 г.)

Изминало едно десетилетие, чиято монотонност и спокойствие не били прекъсвани нито от вътрешни противоречия и сблъсъци, нито от външни конфликти. А това не било никак малко за тези тревожни времена. Българите се радвали на добър цар — ако се доверим на монаха Симон — а пък царят бил щастлив да има такива поданици (ако трябва да допълним Симон). И все пак краят на първите десет години от възшествието на Иван Александър дошъл. Заедно с него дошла и промяната. На пръв поглед тя не носела опасности. Напротив, сякаш разкривала възможности за външни успехи, които щели да подобрят още повече вътрешното състояние на страната. Но всъщност открила един период на големи трудности и на неприятни изненади. Сигналът за промяната, както и в много други случаи, дошъл отвън, от Византия. Тези сигнали, най-често били отзвук от династични проблеми. През пролетта на 1341 г. Андроник III Палеолог, който не се отличавал с крепко здраве, пък и натрупаната умора не била малка, се разболял за пореден път. Сега твърде тежко. Болестта наченала от далака, но превзела цялата коремна кухина. Не помогнали многото лекари (дори и турски!), които не били в състояние да предотвратят най-страшното. Императорът не могъл да дочака резултата от астрологическите наблюдения на Никифор Григора и рано сутринта на 15 юни 1341 г. починал. Известният полихистор вместо да изготви хороскоп, написал надгробно слово. С това една страница от византийската история била затворена^[1]. Откриването на новата не било никак лесно, тъй като наследникът на престола Йоан V Палеолог, четири дни след смъртта на баща си навършил едва девет години^[2]. Очевидно управлението на Империята трябвало да премине в ръцете на регенти. Дали самият Андроник III определил Йоан Кантакузин — велик доместик и негов пръв сподвижник в продължение на две десетилетия — за регент на невръстния Йоан V Палеолог? По този въпрос все още има какво да се дискутира^[3]. Факт е, че всички дела на Империята били поети от великия доместик: както съборът от юли 1341 г., на който надделели исихастите^[4], така и в сената; както във вътрешната, така и във външната политика^[5]. И това предизвикало съпротивата на определена група хора, сред които изпъквали императрицата майка Анна Савойска, патриарх Йоан XIV Калека (той минавал за основен защитник на интересите на малолетния Йоан V) и невероятно амбициозният Алексий Апокавк^[6]. Тази съпротива — може би подценена в началото от великия доместик^[7] — щяла да определи по-нататъшния ход на събитията.

Промяната в отношенията между България и Византия била функция от промяната във върховете на властта в Константинопол. И това било нещо естествено. Но този път се случило и нещо друго. Случайно или не, но тъкмо по това време във византийската столица се появил Шишман^[8], един от синовете на цар Михаил III Шишман Асен. Този епизод ни е познат благодарение на Йоан Кантакузин и в случая сме принудени да му се доверим напълно. И така, след преврата в Търново през пролетта на 1331 г., довел на престола Иван Александър, Шишман за разлика от по-големия си брат Иван Стефан и майка си Ана-Неда^[9], избягал при скитите (татарите)^[10]. Той живял там десет години и едва през лятото на 1341 г. (след 15 юни)^[11] се появил в Константинопол. Трудно е да се обясни това действие на Шишман. Дали пристигането му в столицата било резултат от инициативата на византийската дипломация^[12]? Или пък самият той смятал, че смъртта на Андроник III Палеолог щяла да сложи край на съюзните отношения между България и Византия, установени с мира в Русокастро (юли 1331 г.) и потвърдени с династическата сватба през 1338 или 1339 г., и че той можел да се възползва от това положение? Трудно е да се предпочете едното или другото обяснение (а може би двете обстоятелства са свързани помежду си?), но едно нещо е сигурно: пристигането на Шишман в Константинопол, а вероятно и намеренията му не останали в тайна от Иван Александър. Българският цар побързал да проводи пратеници в престолния град на ромеите (края на юни-юли?)^[13], които поискали от името на своя господар да им бъде предаден Шишман, тъй като бил „неговият най-голям враг“ (ὡς πολεμιότατον αὐτῷ)^[14]. Иван Александър припомнял договора с Андроник III и предложил на ромеите да изберат едно от двете възможни решения: или да му предадат Шишман, или да се готвят за война^[15].

Последвалите събития са разказани с големи подробности от Кантакузин. Тъй като въпросът бил от изключително голяма държавна важност, за неговото решаване бил свикан синклитът, който заседавал под председателството на патриарх Йоан XIV Калека. Първото заседание не могло да намери изход от създалото се неудобно и трудно положение, тъй като сред присъстващите се получило разногласие — едни били съгласни Шишман да бъде предаден на българския цар, а други против. От своя страна патриархът предложил имигрантът да намери убежище в „Света София“^[16]. Намесата на Кантакузин в споровете довела до прекратяване на заседанието^[17]. На следващото заседание на синклита били поканени и българските пратеници, които отново изложили искането на своя цар, като се държали надменно и високомерно (според великия доместик)^[18]. По нареждане на императрица Анна Савойска отговорът бил даден от Йоан Кантакузин — в качеството му на велик доместик и на регент. В произнесената пред синклита реч Кантакузин наблегнал на два основни момента: отказ на Иван-Александровото искане, който бил мотивиран по следния начин — не подобавало на ромейските василевси да предават на неприятелите им онези, които са потърсили убежище при тях. Напротив, всички, които пристигали като молители, получавали покровителство, подкрепа или някакво друго внимание. Но Кантакузин не се задоволил с отказа. В замяна на ултиматума, поставен от Иван Александър, той също предявил пред българското посолство ултимативни искания, а именно: или българският цар да се откаже от искането си и мирът между двете страни да бъде запазен, или, ако той започне пръв война, каквато била заплахата, ромеите щели да му отговорят достойно — щели да закарат с кораби Шишман и войска до Видин и да предизвикат гражданска война (καὶ πόλεμον ἐμφύλιον ἀνάψαντες ὑμῖν), която щяла да доведе до прогонването на Иван Александър или ще му нанесе големи вреди^[19]. Ако това не станело, той самият щял да потегли на поход срещу България, разчитайки на Шишман, чиято поява щяла да внесе разцепление сред българите^[20]. Наред с това Кантакузин заплашил българските пратеници, че срещу тяхната страна щял да бъде изпратен и Умур паша, емирът на Айдън (Мала Азия)^[21]. В заключение Кантакузин съобщил на Иван-Александровото посолство, че Шишман нямало да бъде предаден, освен това в срок от двадесет дни българският цар трябвало да избира — война или мир^[22]. Пратениците приели всичко, но помолили за по-голям срок, поне тридесет дни, тъй като се страхували, че можело да не намерят своя владетел в Търново^[23]. След заминаването на българското пратеничество от Константинопол, Йоан Кантакузин (вероятно с цел да покаже, че щял да изпълни заплахата си) започнал да се подготвя за война^[24] и изпратил Умур паша с неговата флота към устието на Дунав^[25].

Действията на Иван Александър, които били отговор на византийския ултиматум, са познати само по разказа на Кантакузин, който едва ли е изцяло достоверен. Българският цар наистина се отправил на поход, но не нахлул в ромейските предели, а се установил на лагер край Стилбно (Сливен), който се намирал на границата между двете страни (тя била установена в 1331 г.). Кантакузин (той безспорно искал да уреди българо-византийския конфликт, преди да започне гражданската война в Империята?) проводил пратеници в българския лагер, за да научи отговора на поставения преди месец ултиматум. Иван Александър, след като се убедил, че трудно ще сплаши ромеите — така поне твърди Кантакузин (или все пак бил разтревожен от действията на Умур, които криели потенциална заплаха), се съгласил на споразумение, подновил договора, сключен преди години с Андроник III Палеолог и се завърнал в Търново^[26]. Така България не спечелила нищо: не получила нито нови земи, нито пък Шишман. На пръв поглед победители от този дипломатически двубой и от тази игра на нерви били ромеите. Защото запазили при себе си потенциалния претендент за българския престол. Но задаващите се важни събития скоро ги лишили от това предимство, което трябвало да докаже на практика теорията за политическите бегълци, изложена така убедително от Кантакузин^[27]. А самият Шишман потънал нейде из Константинопол и византийските автори повече не му обърнали внимание^[28].

Няма никакво съмнение, че Кантакузин не е имал сериозни намерения да воюва с България, поне не в този момент. Почти по същото време и Стефан Душан проявил своите враждебни намерения към Империята, но за разлика от Иван Александър не се спрял на границата, а се отправил към Солун^[29]. Това още повече принуждавало регента, чието внимание било насочено към много и различни дела, да уреди отношенията си със съседните държави. Хронологията на тези събития не е много ясна. Известно е, че в самото начало на септември 1341 г. Йоан Кантакузин се завърнал в столицата^[30]. По това време атмосферата в Константинопол, а и в цялата страна, била тежка и напрегната. Любопитният „Диалог между богати и бедни“, съставен в началото на 40-те години, разкрива част от противоречията във византийското общество^[31], назрявало движението на зилотите в Солун, а враговете на великия доместик се обединявали. В самия край на септември Кантакузин отново напуснал Константинопол и се отправил за Димотика. В негово отсъствие триумвиратът Анна Савойска, патриарх Йоан XIV Калека и Алексий Апокавк извършили „своеобразен пуч“^[32], който затворил обратния път към столицата и лишил регента от неговите права. Трудно е да се каже изненадан ли бил Кантакузин или пък подозирал замислите на своите противници. Но той без да се бави много се решил на една постъпка, която променила не само неговата съдба, но и съдбата на Империята, вкарвайки я в продължителна гражданска война, довела до сериозни и тежки сетнини. На Димитров ден, 26 октомври 1341 г., великият доместик и дотогавашен регент се провъзгласил за василевс^[33]. Отговорът на неговите противници не закъснял: на 19 ноември деветгодишният Йоан V Палеолог бил коронясан тържествено в „Св. София“, патриарх Йоан XIV Калека съставил специално похвално слово, а най-амбициозният член на регентството Алексий Апокавк бил провъзгласен за велик дук^[34]. Така двата лагера били окончателно оформени.

Какво ставало по това време в Търново? Там едва ли са пропуснали да проследят внимателно важните събития във Византия през септември-ноември 1341 г. (това едва ли е било трудно, тъй като техният отглас бил голям). Дори повърхностният им анализ подсказвал, че била започнала политическа драма, на която българите не можели да бъдат зрители. Напротив, те трябвало да бъдат много активни участници, ако искали накрая да се наредят сред печелившите актьори. На първо време Иван Александър заел изчаквателна позиция. Безспорно тя била оправдана, тъй като българският цар искал да си изясни актьорския състав и неговите намерения, да открие слабите места в ролите и едва тогава да излезе на сцената. Вероятно до Търново достигнал слухът, че сред разкъсваното от противоречия византийско общество, изправено отново пред гражданска война и принудено да прави избор, имало и такава група, която била склонна „да мине на страната на Александър, царя на мизите“, макар и варварин, отколкото да служи на претендента Кантакузин^[35]. Вероятно съблазнен от мълвата за подобни настроения сред някои среди на византийската аристокрация, а след това повикан от „народа на Адрианопол“ (Ὀ ἐν Ἀδριανουπόλει δῆμος) на помощ срещу намиращия се наблизо Кантакузин (местните „динати“, привърженици на претендента, били оковани във вериги и изпратени в столицата), Иван Александър решил, че е дошъл моментът да премине границата на Империята и да овладее част от византийска Тракия, обект на толкова двустранни конфликти и войни. Но за съжаление слуховете за „българското пристрастие“ на част от ромеите били едно, а действителността нещо съвсем различно. Българският цар, макар и „поканен“, решил, че няма да бъде излишно, ако се опита да подкупи „архонтите“ на града и така да ги убеди да минат на негова страна. Напразно, защото получил отговор, че са го повикали като съюзник, но не и за господар („σύμμαχον ἔφασαν, οὐ δεσπότην κεκληκέναι“)^[36]. Иван Александър решил да заличи тази несполука, като се отправил на югозапад към Димотика и се настанил на лагер, без да преминава Марица, т.е. останал на десния бряг на реката, вероятно за по-голяма сигурност. Очевидно той не е имал намерение да обсажда града, защото голямата част от войската му била пратена да „опустошава градовете в Тракия“. Краят на тази първа българска военна кампания (късната есен на 1341 г.?) от началото на гражданската война във Византия е описан подробно от Кантакузин. Разпръснати, българите станали лесна плячка: част от тях били разбити от ромеи, командвани от пинкерния Ангел, а друга — избити и пленени от „персийска войска“ (турци), която се намирала по крайбрежието на Тракия, търсейки лесна плячка^[37]. Инициативата за мирни преговори, пак според Кантакузин, дошла от Иван Александър. Българският цар се оказал между два противника — голяма Кантакузинова войска в Димотика и турците, които идвали от юг, от егейското тракийско крайбрежие. Кантакузин също бил склонен на разговори — въпреки че най-разпалените му привърженици искали сражение — защото неговата основна цел и този път не били българите, а враговете му във Византион. Така мирният договор бил сключен и то от посредници, тъй като Иван Александър и Йоан Кантакузин не могли да се срещнат поради настъпилата тежка зима (вероятно края на 1341 г. или самото начало на 1342 г.)^[38]. Така без да постигне нищо — освен ненужен за него мир с претендента — българският цар се завърнал в Търново.

Тези първи действия на Иван Александър били сторени по схема, която щяла да стане характерна за цялостната му политика спрямо Византия по време на гражданската война: пасивност, изчакване, което твърде много приличало на нерешителност, колебание, сетне недобре преценена военна кампания и накрая оттегляне без особени резултати, а твърде често и с големи загуби. Всичко това, подсказано още от първите стъпки, говори недвусмислено за липса на цялостен и което е по-важно, правилен подход към политическата картина на Балканския полуостров. И наистина последвалите събития подкрепят по убедителен начин това твърдение. Съвсем скоро след сключването на мира Иван Александър отново станал обект на интереси, идващи от един от двата лагера в Империята: Йоан Кантакузин адресирал до българския цар (както и до Стефан Душан) писмо, което вероятно съдържало определени предложения. Но то не стигнало до адресата, тъй като било заловено от Кантакузиновите противници, които зорко охранявали „цялата околност по суша и море“^[39]. Кантакузин не повторил опита си да се свърже с Търново, а изворите не подсказват никакви намерения на Иван Александър да се намеси в разгарящата се междуособица, която създавала великолепни условия за активни действия на съседите. Зимата на 1341–1342 г. била много тежка за претендента, който губел голяма част от позициите си в Тракия, т.е. територията близо до столицата, без която титлата му василевс оставала без покритие. Ето защо той отправил своя поглед и своите надежди към западните предели на Византия. Намеренията му са били очевидни: да овладее Солун и оттам да упражнява по-силен контрол поне върху част от Империята. През месец март 1342 г., след като оставил съпругата си Ирина в Димотика, чийто гарнизон бил командван от нейния брат и негов шурей Мануил Асен^[40], Йоан Кантакузин напуснал Тракия и се отправил към Солун, придружаван от синовете си Матей и Мануил и другия си шурей Йоан Асен^[41]. Намеренията за овладяване на втория град в Империята останали неосъществени, обстановката ставала все по-тежка^[42] и узурпаторът решил да потърси помощ на север, в Сърбия. Стефан Душан бил готов да даде тази помощ, защото гражданската война във Византия откривала пътя към големи териториални придобивки във византийския Запад (Македония, Епир, Тесалия) — политика, чиито основи били положени от Стефан Урош II Милутин още през 80-те години на XIII в.^[43] — и преди всичко към осъществяване на идеята му за създаване на ново царство — идея заимствана от българските царе Симеон и Иван II Асен^[44]. Срещата между крал Стефан Душан, който вече гледал към царската титла, и Йоан Кантакузин, който бил узурпирал титлата василевс, но трябвало да я защити, станала през месец юли 1342 г. в Пауми, край Прищина (Косово). След радушното посрещане, двамата се споразумели всеки да задържи градовете, които щял да завладее в борбата срещу регентството в Константинопол^[45]. След като първородният син на Кантакузин Матей останал в Сърбия в качеството на заложник, двамата съюзници започнали своите съвместни действия, като нападнали Сяр, но неуспешно^[46].

Какво правел Иван Александър през първата половина на 1342 г.? За съжаление няма никакви сведения за негови действия, както срещу претендента, така и срещу регентството. Разбира се, той не можел да си позволи да не наблюдава, макар и отдалече, какво ставало на полуострова. Особено връзките между Стефан Душан и Йоан Кантакузин. Нещо повече, той бил много добре осведомен за тях: в Търново пристигнала неговата сестра Елена^[47]. Сръбската кралица едва ли дошла само да види брат си. Очевидно тя трябвало да убеждава Иван Александър да съгласува плановете си със своя зет и неговия съюзник. Но Кантакузин не казал нищо за водените в българската столица разговори. Факт е, че известно време след посещението на Елена българският цар продължавал да бъде пасивен наблюдател на това, което ставало на Балканите. Едва през зимата на 1342–1343 г. Иван Александър решил да се намеси отново в междуособиците. Сигналът за действие дошъл от Димотика. Както вече бе посочено, Кантакузин оставил в Димотика съпругата си Ирина Асенина Кантакузина, трите си дъщери Мария, Теодора и Елена, както и годеникът на най-голямата му дъщеря Никифор Дука (по-късно деспот и владетел на Епир). Те трябвало да бъдат охранявани от 1000 конници и осем „архонти“, всеки с по 1000 стрелци. Техен главнокомандващ (στρατηγὸς ἐπὶ πᾶσι) бил братът на Ирина Мануил Асен^[48]. Най-сериозният опит за овладяването на града бил отхвърлен (август-септември 1342 г.)^[49], но неуспехите на Кантакузин, който в края на 1342 г. отново се оттеглил в Сърбия само с 500 души^[50], влошили положението на Димотика. Ето защо Ирина се обърнала за помощ към Иван Александър (двамата били далечни братовчеди). Пратениците, които вероятно намерили българския цар в Търново, му предложили договор, според който българите трябвало да защитят Димотика от регентството в Константинопол. Както съобщава Кантакузин, и двете страни, сключвайки споразумението, не били съвсем искрени; ромеите искали с българска помощ да отстранят опасността, която идвала от законната власт в Константинопол, а българският цар желаел да се възползва от създаденото положение, за да завладее Димотика^[51]. Иван Александър веднага пристъпил към изпълнението на това си намерение. Преди всичко той искал с помощта на сръбския крал да задържи Йоан Кантакузин далеч от Димотика и по този начин да принуди Ирина да му предаде града, спазвайки сключения договор. Ромеите обаче не се поддали на този натиск, а Иван Александър не сторил нищо повече, за да превземе Димотика със сила. Въпреки това опасността оставала и Ирина решила да потърси подкрепа от Умур паша. Написаното от нея писмо (от името на василевса-узурпатор!) било занесено в Смирна от „текфур Асен“, както пише Енвери^[52], т.е. Мануил Асен^[53]. По-нататък събитията разказани от турския хронист, могат да бъдат съпоставени с писаното от Йоан Кантакузин (той премълчава пратеничеството, ръководено от Мануил Асен^[54]): мисията на Мануил била резултатна и турците, предвождани лично от Умур (380 кораба и 29 хиляди бойци^[55]) дебаркирали в Тракия, което принудило българите да се оттеглят^[56]. Така Иван Александър отново се завърнал в Търново, без да е постигнал някакъв успех.

Ходовете, които Иван Александър предприел през първите две години на гражданската война не криели никаква изненада, повтаряли се и били лесни за разгадаване. Той бил оставил целия Запад (както се изразяват византийските автори) на своя зет (и Стефан Душан не пропуснал да се възползва от тази свобода) и на неговия съюзник Кантакузин. Загърбвайки Македония, на Иван Александър оставала само Тракия, където най-силно се сблъсквали интересите на узурпатора и регентството. И естествено неговите действия били обречени на неуспех. Особено когато българския цар се колебаел в избора си: с кого против кого? Това колебание правело от Иван Александър зрител, който понякога се опитвал да изскочи на сцената, но без да успее да се включи пълноценно в играта. Той отново се завръщал сред зрителите, докато останалите актьори действали пълноценно в тази сложна и многопланова пиеса. През зимата на 1342–1343 г. се появили първите признаци за раздор между двамата съюзници, Стефан Душан и Йоан Кантакузин. И те постепенно започнали да действат всеки за своя сметка. През 1343 г. узурпаторът успял да се наложи в Тесалия, която го признала за василевс и той изпратил там за свой наместник Йоан Ангел. През април 1343 г. Кантакузин бил във Верея, а през втората половина на същата година — началото на 1344 г. той вече бил овладял голяма част от Тракия. И тогава най-сетне дошъл часът на Иван Александър, тъй като успехите на претендента вече заплашвали подстъпите към Константинопол. Тази явна опасност принудила императрицата майка Анна Савойска да се обърне за помощ към българския цар. Иван Александър съзрял в тази молба възможността да спечели нещо за сметка на губещата страна в гражданската война и поискал градовете край Станимака и Цепена, общо девет: Цепена, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник^[57]. В Константинопол се съгласили на драго сърце с това искане, тъй като въпросните градове всеки момент можели да минат под властта на Йоан Кантакузин, който вече бил господар на Тракия. Освен това приближените на императрицата смятали, че българският цар лесно можел да бъде убеден да воюва на тяхна страна, тъй като турците, съюзници на Йоан Кантакузин, вече опустошавали и българските предели^[58]. Така споразумението било сключено. При тази обстановка трудно можело да се прецени доколко българите можели да задържат получените градове или част от тях (освен че изворите не съобщават дали те били заети от български войски), но Иван Александър бил длъжен да стори тази крачка, която щяло да го противопостави на Кантакузин, бъдещият господар на Константинопол. Постигнал своето, а и верен на политиката си, Иван Александър не бързал да изпълни поетото задължение. Той побързал да уведоми регентството, че щял да се намеси в конфликта едва след като турците напуснели Балканския полуостров. И наистина малко по-късно българските войски се появили край Стилбно (Сливен)^[59], но този поход по-скоро бил демонстрация на желание, отколкото сериозна военна кампания.

През цялата 1344 г. Иван Александър продължавал да бъде пасивен (и да чака събитията да идват при него, а не той при тях); пасивност, която граничела, ако не била и идентична с бездействието, основаващо се на лоша преценка на обстановката — както на Балканите, най-общо, така и в Тракия, в частност. И то тъкмо тогава, когато в трудната битка за Тракия се намесил един българин. Момчил, чиито действия отдавна били го поставили извън закона — първо в родината му, а сетне във Византия^[60] — към края на 1343 г. или началото на 1344 г. се появил в Тракия, по-точно в Родопската област, начело на няколко хиляди души. Едва ли бихме могли сериозно да го наречем кондотиер, какъвто стремеж се появи напоследък^[61], но че той е искал да продаде изгодно своята военна сила, поне на първо време, няма съмнение. И сполучил. Установил връзки с Кантакузин, той бил назначен за управител на Меропа (Западните и Средни Родопи) от претендента, тъй като бил ὁμόφιλον на тамошното население^[62]. Така представя нещата самият Кантакузин. За разлика от него турският поет и историк Енвери твърди, че Момчил станал „съюзник“, „наемник“ или дори „васал“ на пашата, тоест на Умур. Двете твърдения сякаш се разминават. Но всъщност могат да бъдат примирени. Момчил безспорно се е преклонил пред силата на Смирненския паша (съюзник на Кантакузин), уважил неговото могъщество, приел да воюва под върховното му командване, но управлението на Меропа той получил от Йоан Кантакузин — настоящ, а и бъдещ господар не само на Родопите, но и на цялата Империя. Няма съмнение, че Момчил дошъл при претендента с цел да му предложи услугите си (своите и на четирихилядния си отряд) в замяна на определени привилегии. И получил управлението („игемон“) на Меропа, която току-що била минала доброволно на страната на Кантакузин^[63]. Вероятно още от самото начало Момчил не бил примерен съюзник или васал и гледал повече към независимост, стремейки се сам да си бъде господар. Тези му стремления сигурно били забелязани (или пък той е бил подтикнат към тях?) от притесненото регентство в Константинопол: Анна Савойска и Алексий Апокавк предложили на доскорошния разбойник най-високата дворцова титла в Империята — деспот^[64]. Кантакузин, макар и изпреварен в ухажването, решил да не изостава повече и удостоил Момчил със севастократорско достойнство^[65]! Ето как Момчил, който разполагал със солидна военна сила, получил за кратко време двете най-високи достойнства във Византия и това окончателно открило пътя му към независим владетел на част от Родопите и Беломорието^[66]. И наистина твърде бързо той успял да създаде едно почти независимо „княжество“, защото Константинопол, чието върховенство приел, бил далече.

Действията на Момчил, силното му присъствие в Родопската област, променили неочаквано тамошната политическа и военна обстановка. И което е по-важно, създавали условия за още по-сериозни и преди всичко по-трайни изменения. Това можело да стане не без някои трудности, разбира се, при наличието на политическа мъдрост и добра военна стратегия у българския цар Иван Александър. Всички останали условия били налице. След споразумението с регентството в Константинопол Иван Александър получил една територия, чиито граници се очертавали от Пловдив-Перущица-Цепина (югозапад) и от там през Беаднос към Косник (на югоизток); от другата страна границата на новополучената област се определяла от Пловдив-Станимака и оттук на юг-югозапад към Косник. Тази област не била чужда, тя тепърва трябвало да бъде усвоявана и приобщавана, тъй като нейното население в по-голямата си част било българско; факт, който византийските автори не пропускат да отбелязват^[67]. От друга страна, земите, където Момчил градял своето „княжество“ също били населени с българи: Кантакузин го назначил за „игемон“, тъй като бил техен „сънародник“^[68]. Разстоянието между двете области, едната от които през 1344 г. вече била част от Българското царство, а другата по същото време давала основата за независимо българско владение, по права линия не е повече от 50–75 км (до Ксанти-Перитеорион-Абдера или Полистилон). А то едва ли щяло да бъде пречка при по-сериозни намерения.

От Иван Александър се изисквало да оцени тази обстановка в Родопите, да огледа силните и слабите страни на евентуалната кампания (първите били безспорно повече) и, което е най-важно, да пристъпи към осъществяването на тези планове. На първо време да влезе във връзка с Момчил. След като за българина се „карали“ претендентът и представителите на законния василевс, българският цар можел да стори една крачка повече от тях, за да постигне и нещо повече. Иван Александър бил длъжен да стори тази крачка, защото нямал право не само на грешки, но и на бездействие. Разбира се и Момчил е трябвало да извърви своята част от трудния, но важен път. Идеята за независимост била много привлекателна, но едва ли имала сериозно бъдеще. Момчил се свързвал с губещата страна — регентството, олицетворявано от императрицата майка Анна Савойска и непопулярния Алексий Апокавк; в същото време, дори и да бил продължил своите връзки с Кантакузин, Момчил нямал никакви шансове след победата на претендента, която всички обстоятелства вече подсказвали. Българската история вече познавала такова сътрудничество между български цар и българин — византийски отцепник^[69]. През 1344 г. нито царят, нито отцепникът били на необходимата висота. За съжаление Иван Александър и този път изиграл удобната, но затова пък губеща роля на зрител. А зрелища имало. Деспотското достойнство направило от Момчил верен съюзник на регентството. А инстинктът му за самосъхранение, а може би амбиции, го накарали да воюва без колебание срещу по-силните от него врагове. Той успял да нанесе сериозно поражение на турците на Умур край Абдера, а след това едва не пленил самия Кантакузин в едно сражение край Месина^[70]. Момчил успял да овладее Ксанти и както пише Кантакузин „владееше всички крепости в Меропа и достигна чак до Мора“^[71]. Но времето не било в негова полза. През пролетта на 1345 г. Кантакузин и Умур решили да се справят с Момчил, който единствен пречел на узурпатора да наложи своята власт над Родопите. След грижлива подготовка съюзните сили дали решително сражение на непокорния българин край Перитеорион. Българите били притиснати от многократно превъзхождащия ги противник, а жителите на града затворили портите и не ги допуснали вътре. Така Момчил и голямата част от неговата войска били унищожени. Спасили се само братовчед му Райко^[72] с петдесетина войници, които пресметливите граждани на Перитеорион предвидливо приютили^[73]. Така на 7 юли 1345 г.^[74] независимото „княжество“ на Момчил било унищожено, а самият той убит^[75]. И Кантакузин, и Енвери не пропуснали да изразят своята възхита от подвизите на Момчил — подвизи, които го направили герой на народния епос на балканските народи^[76].

Смъртта на Момчил била важен епизод от настъплението на Кантакузин срещу Константинопол. Само четири дни по-късно, на 11 юли 1345 г.^[77] бил убит великият дук Алексий Апокавк — най-яростният противник на узурпатора. Властта в столицата преминала в ръцете на Исаак Асен (един от синовете на бившия български цар Иван III Асен^[78]), мистика Кинам и патриарха. В същото време големи успехи в западната част на Балканите постигнали сърбите. Действията на Стефан Душан били значително улеснени както от Йоан Кантакузин, който след раздора си със сръбския крал и след като наложил своята власт в Тесалия, се обърнал към Тракия, така и от Иван Александър, който наблюдавал с мълчаливо одобрение завоеванията на своя зет^[79]. През 1343 г. Стефан Душан бил вече завладял голяма част от Албания с Берат, Канина и Кроя (само Драч останал извън неговите владения); на юг в Македония сърбите стигнали до Воден, Костур и Лерин и вече гледали към земите на изток от Вардар. Първо бил овладян Мелник, сетне Зихна (Зъхна) и накрая на 25 септември 1345 г. Стефан Душан влязъл тържествено в Сяр^[80]. В края на 1345 г. той вече приел царската титла (през януари 1346 г. вече се подписвал „благоверен цар“ и „василевс и автократор на Сърбия и Рашка“^[81]), а официалната коронация била извършена на 16 април 1346 г. в Скопие. На нея присъствал търновският и всебългарски патриарх Симеон, а според някои съвременни изследователи и българският цар Иван Александър^[82].

Следващата 1346 г. — последна за гражданската война във Византия — не донесла нищо ново за България, освен още една пропусната възможност. След като Иван Александър не изпълнил своята част от договора с регентството (а може би не заел всичките девет града и крепости, които му били отстъпени по този договор), Анна Савойска, която разчитала само на стените на Константинопол, се обърнала за помощ към „някой си Балик, архонт (владетел) на Карвуна“^[83]. Балик (Μπαλίκ?) и двамата му по-малки братя Тодор и Добротица, вероятно били свързани чрез своя баща (Тертер?) с династията на Тертеровци и като близки роднини получили във владение част от черноморското добруджанско крайбрежие^[84]. Незабележими през първите години, без участие във важни събития, те не привличали вниманието на съвременните им автори. Техният час настъпил тогава, когато Анна Савойска вече не виждала никаква друга възможност освен да потърси съдействието на тримата братя от Карвуна^[85]. Това обръщение разбира се подсказва, че те не били неизвестни, но тяхната роля дотогава, свързана с българското царство или не, едва ли е надхвърляла границата на владяната от тях област. Този призив за помощ, отправен от една византийска императрица по всяка вероятност ги поласкал. И не би могло да бъде друго. Те не закъснели да предложат своята скромна помощ на голямата столица. Балик, след като приел с радост византийското пратеничество, изпратил „в помощ на императрицата“ двамата си братя Тодор и Добротица, които предвождали хиляда подбрани добри войници (στρατιώτας ἄγοντας^[86]). Какво било отношението на Търново към участието на братята от Карвуна в последната фаза на гражданската война в Империята? Логично е да се допусне, че Иван Александър не е бил осведомен за пристигането на ромеите в Карвуна (те по всяка вероятност дошли с кораб от Константинопол), но едва ли решението на братята да се отправят към византийската столица е останало в тайна. Кантакузин е категоричен: те преминали през градовете по Черноморското крайбрежие^[87], т.е. движели се по пътя Варна-Анхиало (Поморие)-Созопол (те били част от Българското царство) и след това през Ахтопол и Мидия — към Константинопол^[88]. Това не би могло да стане без позволението (колкото по-независими били тримата братя, толкова по-голяма била необходимостта от разрешение; от друга страна, по-голямата зависимост от Търново, също не ги освобождавала от нуждата да осведомят Иван Александър). Тогава какво било отношението на българския цар към този поход на Тодор и Добротица? Кантакузин е недвусмислен: никой не е направил опит да ги възпре. Но няма и никакви сведения, че някой ги е подпомогнал. Или казано по друг начин, Иван Александър и този път останал неутрален. Той навярно проследил пътя на малкия отряд и толкова. Не се е решил да се намеси. Защо? Трудно е да се намери задоволително обяснение или да се предпочете някое от възможните: следване на едно традиционно поведение в продължаващата вече пет години гражданска война, но отдавна интернационализирана, или пък съзирайки, че каузата на регентството вече е загубена, Иван Александър не виждал смисъл от активна намеса в събитията във Византия? Българският цар не можел да стори това, което можели да си позволят братята от Карвуна.

Как завършила тази авантюра, защото действията на Тодор и Добротица по-скоро наподобяват приключение, отколкото сериозна военна кампания? Принудени сме да следваме разказа на Кантакузин. Двамата братя пристигнали в Константинопол, след като убедили крайбрежните градчета да се отметнат от Кантакузин и да се присъединят към регентството (?). В столицата те били приети радушно от Анна Савойска. Тя омъжила дъщерята на великия дук Алексий Апокавк за Добротица, когото назначила за стратег на ромейската войска^[89]. Наскоро след това с обединените сили на българи и ромеи Добротица нападнал Силиврия, която била подчинена на Кантакузин. За съжаление той не се проявил като добър командир (все пак той имал оправдание, не познавал местността и изпратил конницата си към „ровове, теснини и лозя“) и бил напълно разбит. Едва не бил пленен, но успял да избяга и се завърнал в Константинопол посрамен. След това поражение, с което безславно приключил походът в помощ на регентството, Тодор се завърнал у дома с останалите живи и свободни българи, а Добротица останал в ромейската столица^[90]. И което е по-интересно, независимо от провала, неговата кариера продължила. Наистина трудно е да се тълкуват думите на Кантакузин „радваше се на голяма почит от императрицата“ в смисъл, че тъкмо тогава получил деспотското достойнство, с което бил известен по-късно^[91], но той получил нов пост в оредяващата константинополска администрация: бил назначен за архонт на черноморския град Мидия. След влизането на Кантакузин в столицата Добротица не се подчинил, запазил своеобразна самостоятелност и с „плячкаджийската си войска“ грабел и опустошавал съседните селища. Дори Кантакузин (ако трябва да вярваме безусловно на неговия разказ) се отправил на поход срещу непокорника, придружен от Йоан V Палеолог. След като се убедил, че не би могъл да издържи обсада или да се срази с техните сили, Добротица предал града. Кантакузин се отнесъл към него с „внимание и грижа и го причислил към по-знатните ромеи“^[92].

Последните събития във Византия се движели само в една посока: пълно надмощие и скорошен окончателен успех на претендента. На 2 февруари 1347 г. Йоан Кантакузин влязъл в Константинопол, от 8 февруари той поел върховната власт в империята, която споделил с Йоан V Палеолог, оженвайки го за дъщеря си Елена, а три месеца по-късно, на 21 май (празника на св. св. Константин и Елена) бил за втори път коронясан за василевс^[93]. Този път Иван Александър нямал избор и бил само наблюдател. Може да се допусне, че той се стараел да запази териториалните придобивки от 1344 г., но толкова. Докато наблюдавал спокойно последното действие на византийската драма, покрай него преминали значителни събития, които оставили трайни следи в международното положение на Балканите. Гражданската война приключила и Византия, макар и чувствително отслабнала, отново била единна държава. Макар и с двама василевси (всеки самостоятелен, а не съимператор на другия), тя била старата Империя, която запазвала, макар и на теория, универсалистичните си претенции и вдъхвала нов живот на идеята за вечната империя (aeternitas Imperii). В същото време на Балканите се родило ново царство — Сърбия. Това че Стефан Душан следвал българския модел на „славянското царство“, успореден на византийския, едва ли трябвало да бъде утеха в Търново. Не само защото „царствата“ ставали три — твърде много за вече ограничената територия на полуострова (почти цяла Мала Азия била турска), но и защото сърбите, след като с лекота овладели голяма част от Албания, част от Епир и Тесалия, и почти цяла Македония (изоставена от Византия принудително, а част от България — доброволно), се превърнали в първа сила на Балканите. И това не било изненада, за да се оправдаят с нея в Търново и в Константинопол. Но това не било всичко. Защото политическата география на полуострова имала по-сложен релеф. Турците — първо селджуки, сетне османци — от съюзници на Кантакузин в амбициозната му шестгодишна война, след 1347 г. бързо се превърнали във врагове на Византия, а и на останалите балкански държави. Унгарското кралство вече две столетия не криело своите сериозни интереси на юг, към Балканите, а Венеция и Генуа контролирали не само стопанския живот на Черноморския басейн, но от тях зависел до голяма степен и стопанският живот на Византия. Така „вътрешните“ проблеми на Балканския полуостров като никога дотогава били така „интернационализирани“, че на полуострова не се случвало нищо сериозно без „външна“ намеса.

Първата стъпка на Иван Александър, подготвена още в края на гражданската война във Византия, била сторена в изненадваща посока — Венеция, и имала за резултат излизането на България от своеобразната „балканска изолация“. Републиката на св. Марко търгувала с българските земи още в края на XIII в. И постепенно създала свои колонии във Варна, Месемврия, Анхиало, Созопол^[94]. Венецианските търговци изкупували и изнасяли от България преди всичко земеделски продукти — зърнени храни, особено жито, кожи, восък, мед. Но тяхната дейност не била регламентирана и често те търпели големи щети. Понякога това ставало дори по заповед на българския цар, какъвто случай бил отбелязан през 1343 г.^[95] Така се стигнало до договора, сключен през 1346–1347 г. и онасловен: „Клетва и договор на господин императора на Загора Александър“ („Sagramento et patto del messer limperator Alexandra del Zagora“)^[96], който уреждал дейността на венецианските търговци и преди всичко „да идват и да се връщат със своите кораби и стоки през цялото ми царство здрави и сигурни“. Договорът бил потвърден с писмо на българския цар до венецианския дож Андреа Дандоло (1352 г.) подписано собственоръчно: „Йоан Александър цар на всички българи и гърци“^[97]. Тези връзки между България и Венеция продължили почти до края на Иван-Александровото царуване, но не надхвърлили сферата на търговията и по-точно на венецианския износ от земите на българското царство. Републиката на св. Марко нямала политически интереси в България или ако имала, не ги изявявала открито. Регламентираните условия, при които нейните граждани купували така необходимото жито я задоволявали напълно. България, дори и да имала нужда от венецианското съдействие, очевидно не успяла да го получи. Почти по същото време, когато се уреждал договорът с Венеция, България установила, макар и не на същото равнище, отношения с Генуа. През май 1352 г. двама пратеници на Паганино Дория, командващ генуезката флота воювала срещу Венеция в Босфора^[98], потеглили към България^[99].

Постепенно и понякога неусетно централно място в българската външна политика започнала да заема нова сила, която идвала от Изток — турците. Първите относително точно датирани турски нападения, засегнали някои български земи, се отнасят към първата половина на 40-те години и съвпадали с разгара на гражданската война във Византия^[100]. На първо време това били турците на Умур бег, владетеля на Смирна^[101]. Съюзници на Кантакузин, в продължение на пет години, наред с битките срещу войските на константинополското регентство те плячкосвали, грабели и отвличали пленници от южнобългарските земи. За съжаление част от сведенията за турските грабежи (приписката към Cod. Vat. Slav. 2, f. 95^r и Българската хроника^[102]) са несигурни от фактологическа и особено от хронологическа гледна точка; в сведенията на турския хронист Енвери пък липсват точни посочвания за териториите, в които били опустошаванията^[103]. А някои от най-често използваните извори са в такова състояние (Търновския надпис), че трудно биха могли да предложат приемливи сведения^[104]. По-сигурни са сведенията на Кантакузин, които се отнасят за времето след 1347 г. До това време съюзници на претендента, след неговото влизане в Константинопол турците твърде бързо се превърнали в основен враг на балканските народи. Тези нападения продължавали да имат същия грабителски характер: обикновено турците отвличали хора и добитък, които прехвърляли в Мала Азия. Така направил към лятото на 1350 г.^[105] Сюлейман, синът на султан Орхан. За съжаление Кантакузин е отбелязал само, че той преминал „през брод Марица“ и след това се отправил „да плячкосва Мизия“^[106]. Следващото нападение на турците (същата 1350 или 1351 г.?)^[107] вероятно било по-сериозно, защото Кантакузин пише: „Когато императорът се върна във Византион, научи за царя на мизите Александър, че много се огорчил от станалото внезапно нападение на варварите, които опустошили извънредно много страната му“^[108]. Тъй като българският цар заподозрял Кантакузин, че той е изпратил турците срещу България, византийският император проводил пратеничество в Търново^[109], което първо трябвало да го оправдае и след това да предложи на Иван Александър съвместни действия срещу турците. Тази коалиция зависела от поведението на Стефан Душан и от желанието на българския цар да осигури средства за поддръжката на византийската флота, която щяла да плава в Хелеспонта и да пречи на варварите да преминават в Тракия. На първо време Иван Александър приел идеята като разумна и обещал да достави необходимите пари (Кантакузин дори описва възторга на търновското население от това решение), но по-късно под въздействието на Стефан Душан, Иван Александър не изпълнил дадените на пратениците обещания. И получил упреците на Кантакузин^[110]. И най-лошите предвиждания започнали да се осъществяват само година по-късно, през 1352 г. Докато в Империята се разраствал конфликт между двамата василевси, Йоан VI Кантакузин и Йоан V Палеолог, в който по традиция се намесили Иван Александър, Стефан Душан и турците, Орхановият син Сюлейман успял да овладее малката крепост Цимпе (на Галиполския полуостров) и да стъпи здраво на Балканите^[111]. А две години по-късно след разрушителното земетресение на 1/2 март 1354 г., турците овладели и важната крепост Галиполи, която превърнали в своя постоянна база на полуострова^[112].

Трайното настаняване на турците на Балканския полуостров било сериозен сигнал, ако не за Сърбия, то поне за Византия и България. Как реагирал Иван Александър в тази нова обстановка? По вече изработения модел: в 1355 г. между българския цар и император Йоан V Палеолог (от 9–10 декември 1354 г. самостоятелен василевс и автократор, след абдикацията на Кантакузин^[113]) бил сключен мирен договор, който бил подкрепен с брак между Иван-Александровата дъщеря Кера Мария^[114] и византийския престолонаследник Андроник IV^[115]. Защо по познатия вече модел? Защото повтарял действията от 1331 г., когато Русокастренският мир бил придружен от споразумение за брак между Михаил Асен и Мария-Ирина (бракът бил осъществен през 1338–1339 г.)^[116]. Това споразумение не само че било изчерпано отдавна — все пак били минали почти двадесет и пет години — но и българският престолонаследник Михаил Асен вече бил покойник^[117], а вдовицата му през същата 1355 г. се завърнала във византийската столица^[118]. Новото брачно споразумение между Търново и Константинопол реално заменило предходното и създало здрава основа за добри отношения между двете страни в една съвсем различна политическа атмосфера, както в международен, така и във вътрешен план, особено във Византия. Присъствието на българската принцеса в града на Босфора (тя пристигнала там в края на декември 1355 г.^[119]) засилвало българското влияние във византийската столица.

Договорът в Константинопол, който следвал традиционното русло на българо-византийските отношения, сякаш не забелязвал събитията, идващи едно след друго. Наистина Йоан V Палеолог се бил успокоил след абдикацията на Йоан VI Кантакузин, но бил принуден дълго време да се бори със синовете на ексимператора. И ако в крайна сметка успял да се справи с Матей, който носел титлата съимператор, то усилията му да подчини Морея, където управлявал деспот Мануил Кантакузин, се провалили. Но тези дребни успехи и неуспехи не могли да решат най-важното: турската опасност. И Йоан V Палеолог скоро щял да тръгне на Запад и то като молител. За пръв път в ромейската история. В същото време Сърбия изведнъж се сринала: на 20 декември 1355 г. Стефан Душан починал^[120]. И веднага започнали междуособици, на първо време между Урош V (1355–1371 г.) и Душановия брат Симеон Урош Палеолог (Синиша); междуособици, в които по-късно се намесил и един крал — Вълкашин^[121]. Така следващото десетилетие-десетилетие и половина било за турците. Създали си постоянна база на Балканите (Галиполи — 1354 г.), те се почувствали още по-сигурни в Тракия и преминали от традиционната си практика — грабеж и прехвърляне на награбеното в Мала Азия — към завладяване и задържане на основни градове и крепости. Така към 1359–1361 г. те овладели Димотика^[122], а няколко години по-късно, към 1368–1369 г. в техни ръце бил и Адрианопол^[123].

Какво било отношението на България към това, което ставало, по-близо или по-далеч от нейните граници? Минава едно десетилетие, без тя да реагира на променената външнополитическа обстановка или поне изворите не подсказват такава реакция (може би вниманието на царя било заето с вътрешните проблеми на страната^[124]). Освен един конфликт в малко неочаквана посока: Константинополската патриаршия. Този сблъсък на Вселенската патриаршия с нейната търновска сестра е познат от един документ (в самия текст той носи различни наименования — паренесис, дидаскалия и апология, енграфос синодикос, но по същество е „отговор на доклад на монаси от Търново“^[125]), който напоследък се датира в 1361 г. или в краен случай срокът за неговото издаване се продължава до 1362 г.^[126] С този текст патриарх Калист (1350–1353 г.; 1355–1363 г.), от името на Синода на Константинополската патриаршия, обвинява българската църква в няколко пункта: първо, Търновският патриарх не възпоминава имената на четиримата патриарси (константинополски, александрийски, антиохийски и йерусалимски), въпреки че е задължен да го прави, тъй като не притежавал същия ранг^[127]; второ, българските свещеници не са кръщавали според каноните^[128]; в България не използвали свещено миро, приготвено във Великата църква („Света София“). Калист очаквал, че антиканоническата практика на българската църква щяла да бъде поправена и в Търново щели да получат Божието опрощение, тъй като действали от незнание. В противен случай той щял да изпълни своя дълг^[129]. Обикновено се приема, че получателят на това писмо (и съответно автор на „доклада“ дошъл от Търново) е Теодосий Търновски^[130], а самото то, както бе посочено, е написано около 1361 г. Атаката на патриарх Калист — тя е израз на вселенските претенции на Константинополската църква (особено в първия и третия пункт) и на традиционната византийска политическа идеология — едва ли получила очаквания отговор от Търново. И то не само благодарение на един argumentum ex sillentio, но и поради обстоятелствата, съпътстващи това писмо. Справедливо се отбелязва, че тази размяна на мнения между Търново и Константинопол станала „без никакво официално участие на българската [църковна] йерархия“. Очаквало се от йеромонаха и монаха (в ръкописа има празно място за имената им) да въздействат на българския епископат и свещеничество, тъй като „писмото е адресирано по непряк начин към българската църковна йерархия“^[131]. Дали този йеромонах (Теодосий Търновски?) е бил в състояние да въздейства на Българската патриаршия в очакваната от патриарх Калист посока, е трудно да се каже. Но другото е очевидно: Търновската патриаршия се чувствала достатъчно независима от Константинопол и сигурна, за да отговаря на неоснователните претенции на Калист. Писмото било оставено без отговор^[132], превръщайки се в сигнал за един от поредните безсмислени сблъсъци между двете църкви.

Няколко години по-късно обаче избухнал конфликт, който бил в друга плоскост, политическа и военна, и имал сериозни практически измерения. Това била поредната и последната българо-византийска война. През 1364 г. император Йоан V Палеолог предприел изненадващ поход към българското Черноморие^[133]. Ромеите превзели Анхиало (Поморие) и след това обсадили Месемврия (Несебър) — откъм сушата, където била построена кула и с кораби откъм морето. Действията на Иван Александър вероятно изненадали ромеите, а не би трябвало. Защото той посегнал към оръжие, което вече им било познато и въведено, преди всичко от Йоан Кантакузин: турците. Край Месемврия българският цар изпратил „собствената си войска“ и „варварите в Тракия“, които били привлечени с пари. Това решило краткотрайната война: Иван Александър компенсирал сторените от ромеите разходи (?), убедил византийския василевс да предпочете мира и Йоан V Палеолог, след като разрушил кулата, се завърнал в столицата^[134]. Това е разказът на Кантакузин. Както винаги представящ ромеите в добра светлина. Но независимо от пристрастията, той представя най-важното и не дава основание за изводи, които се правят понякога^[135].

Едва затихнала войната в югозападното Черноморие, тя избухнала в противоположна посока — българския северозапад, вече ограничен до Видин и неговата област, които формирали Видинското царство^[136]. Заслугата или в случая вината за това пренасяне на военните действия, отново не била българска. През пролетта на 1365 г. унгарската политика, която имала традиционни интереси на Балканите вече няколко столетия, тласнал унгарските войски, предвождани лично от крал Лайош I (1342–1382 г.), към Видин^[137]. Как се стигнало до този изненадващ, поне за българите, конфликт? Без колебание може да се каже: тъкмо традицията. Унгарските крале още от началото на XIII в. се титулували и rex Bulgarie. Тази им претенция — тя не е нищо изключително и е естествен елемент от средновековната политическа идеология^[138] — вече ги отвела към искането Иван Срацимир да се признае за унгарски васал^[139]. Отказът на българския цар — той едва ли е изненадал или учудил унгарския крал — е довел до войната. В края на април 1365 г. унгарските войски се събрали, на 1 май потеглили и в края на същия месец вече преминали Дунав при Оршова и навлезли в земите на Видинското царство^[140]. А на 30 май вече се били разположили край Видин^[141]. Трудно е да се каже кога Иван Срацимир разбрал за унгарското нахлуване и с какви сили разполагал, но явно само стените на Видин не могли да го спасят. Защото на 2 юни унгарците превзели столицата на малкото царство^[142]. Последвали действия, които целели овладяване на цялата територия на Иван Срацимировото владение^[143], назначаване на унгарска администрация — още в първите дни на унгарското господство за управител на Видин бил назначен Бенедикт Химфи^[144]. И след това се стигнало до най-страшното, което постигнало българите от Видинското царство: за първи път в петвековната история на християнска България поданици на български владетел били насилвани да изоставят православната си вяра и да приемат католицизма. Основният инструмент в тази престъпна процедура, особено в морален план, били францисканците, които успели да „покръстят“ около 200 000 души, които се равняват на около една трета от населението на Видинското царство^[145]. Атмосферата на унгарското господство е предадена по впечатляващ начин от братята Драган и Райко в тяхната приписка към един Апостол (днес в атонския манастир „Св. Павел“): „Написа тази книжка многогрешният и несмисленият по ум Драган, заедно с брата си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време“^[146]. Мъката не подминала Иван Срацимир и семейството му. След като били пленени, те били изведени от Видин и затворени в крепостта Хумник (дн. Босилево — Хърватия)^[147]. След това — а може би и преди да бъдат изведени от столичния град (?) — и те били принудени да приемат католическата вяра^[148].

Следващата 1366 г., първата от унгарската окупация на Видин, преминала в някои неясни действия — плод на легендарни свидетелства — за освобождението на града^[149] и преди всичко в усложнена международна обстановка, която превърнала конфликта от двустранен в конфликт на Югоизточна Европа. Още в края на предходната година византийският василевс Йоан V Палеолог, придружен от синовете си Мануил и Михаил, както и от Георги Маникаит, се отправил за Буда^[150]. В унгарската столица той пристигнал през февруари 1366 г. и останал в нея повече от шест месеца за разговори с Лайош I и преговори с папата (до Рим пътувал Георги Маникаит)^[151]. В края на лятото, след като оставил сина си Мануил в Буда, Йоан V Палеолог потеглил към родината си. Последната спирка на унгарска територия по пътя за Константинопол бил Видин. Оттук нататък императорът трябвало да премине през Българското царство, за да достигне до ромейските предели. Но тази последна част от дългото му пътуване не се състояла. Иван Александър, не без намесата на Андроник IV Палеолог (първороден син и престолонаследник), който бил зет на българския цар, не позволил на императора да продължи пътя си^[152]. Задържането на Йоан V Палеолог във Видин било не само епизод от българо-унгарската война, но и открило нова страница в нея. Почти едновременно със заминаването на Йоан V от Буда, от Венеция към Константинопол се отправил граф Амедей VI Савойски („Зеленият граф“^[153]), чиято цел била да воюва срещу турците. И наистина през месец септември 1366 г. савойците освободили Галиполи, вече дванадесет години под турско владение. Наскоро след това във византийската столица дошла вестта за принудителния престой на Йоан V Палеолог във Видин и за нежеланието на българите да го пропуснат през своите земи. Тогава Анна Савойска решила, че нейният роднина Амедей VI можел да бъде използван, за да окаже въздействие върху българския цар и савойците се отправили на поход по българското Черноморие^[154]. Така кръстоносният поход вместо антитурски, станал антибългарски. На 4 октомври 1366 г. савойците се отправили с 14 кораба към българското крайбрежие и бързо завладели Ахтопол, Созопол и Скафида; на 21 октомври в техни ръце били Анхиало и Месемврия, а на 25 октомври те обсадили Варна. И тук вече претърпели неуспех^[155]. Това принудило Амедей VI да започне сложни преговори с деспот Добротица и цар Иван Александър (междувременно савойците завладели двете крепости Емона и Козяк^[156]). Преговорите продължили два месеца и завършили окончателно към края на декември^[157]. Няма пълна яснота около всички въпроси, които били разисквани по време на преговорите в Търново. Най-ясна е съдбата на Йоан V Палеолог. „Заточението“ на византийския император най-сетне свършило. По всяка вероятност той прекарал известно време в Калиакра (края на декември-началото на януари 1367 г.), където разговарял с деспот Добротица^[158] и към 20 януари вече бил в Несебър. След срещата му с неговия роднина Амедей VI и продължителните разговори, които двамата имали, Йоан V Палеолог най-сетне се завърнал в Константинопол (след 15 март 1367 г.^[159]).

Основният проблем за България — съдбата на Видин и войната с унгарците — оставал. По всяка вероятност Иван Александър преговарял, освен с Амедей VI, и лично с Йоан V Палеолог^[160]. За съжаление разговорите между двамата владетели остават тайна. Известна светлина върху тази среща хвърля едно писмо на видинския бан Петър Химфи^[161]. С това писмо, отправено до унгарската кралица Елизабета (?), се съобщава за споразумение, което звучи странно: българският цар и византийският император били постигнали тайно съглашение. Иван Александър трябвало да плати 180 000 флорина на влашкия воевода Влайку, който пък трябвало да освободи Видин от унгарска окупация и да го върне на българите. От тази сделка — ясна за двете страни — най-печеливша била третата страна — Йоан V Палеолог трябвало да получи Анхиало, Месемврия и Варна^[162]. Споразумението, ако е имало такова, а не само слух, звучи странно, защото ролята на Йоан V да свърже българи и власи (?) била нищожна, а печалбата му значителна (вярно, по това време Анхиало и Месемврия не били български, тъй като били окупирани от Амедей VI, но Варна?^[163]). Така или иначе 1367 г., въпреки плановете за тристранна коалиция, не донесла нищо ново за Видин. Не настъпили съществени промени и през 1368 г. В центъра на събитията била войната между унгарците и влашкия воевода Владислав Влайку. Унгарските войски били разбити край Дъмбовица и това влошило позициите им в България^[164]. Действията на Иван Александър — той едва ли прекратил усилията си за освобождение на покорените от унгарците български земи — остават скрити^[165]. Но през следната 1369 г. започнали да дават резултати. Първо въстанали гражданите на Видин, които насочили своята ярост към францисканските монаси, предизвикали негодуванието им с „кръстителската“ си дейност. Но основният удар бил отправен към маджарските власти и не без помощта на местното население влашкият воевода успял да овладее Видин. Наистина след шест месеца унгарците успели да си върнат града, но краят на тяхната окупация вече идвал. През август-септември 1368 г.^[166], след активните действия на Владислав Влайку и Добротица, унгарският крал бил принуден да отстъпи и като придал доброжелателен оттенък на своето решение, наредил освобождаването на Иван Срацимир и връщането му във Видин след изтеглянето на унгарците^[167]. Това станало през есента на 1369 г. и след четири години унгарска окупация, донесла много беди и мъки на българското население, Видинското царство било възстановено. Влашкият воевода вероятно получил своите 180 000 флорина, а Добротица разширил владенията си, като към тях били присъединени Варна, Емона и Козяк, а може би и Дръстър^[168]. Българските черноморски градове от Месемврия до Ахтопол преминали под властта на Йоан V Палеолог. Този успех, макар и скъпо заплатен, била последната външнополитическа проява на Иван Александър. Българската политика отново насочила своя интерес към Тракия — там където бил основният сблъсък между балканските християнски народи и турците.