Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (1) (История на България в три тома. Том І)

Предговор

В.н.нт.р.’ите [българите] били многобройни — така многобройни, както пясъкът в морето…

Йосиф, хазарски хаган (X в.)

Том първи от „История на България“ в три тома, която публикува авторитетното издателство „Анубис“, обхваща повече от десет столетия — от средата на IV до края на XIV в. Тази хронология веднага подсказва подхода на авторите й: това е подходът на един от най-големите български историци, Васил Златарски (1866–1935), използван в неговата останала незавършена „История на българската държава през средните векове“. А именно: изложението има за изходна точка първото сигурно споменаване на българите в писмените извори и завършва със залеза на българската държавност. Тези граници на книгата са ясни и убедителни. И все пак те може би трябва да бъдат защитени. Особено за обикновения читател непрофесионалист. Възможното присъствие на българи — под други наименования — в извори, и разбира се, в събития отпреди четвърти век след Христа — е привличало вниманието на изследователите (китаисти, монголисти, тюрколози), но все още е сторено малко за неговата убедителна научна защита. Ето защо авторите, без да остават в плен на европоцентризма, начеват своето изложение оттам, откъдето българите (с наименованието, с което ще станат известни в историята) влизат в писмените извори, и разбира се, в ранната история на средновековна Европа.

Книгата завършва с края на четиринадесетото столетие. Защо, след като и двамата автори са убедени и са защитавали неведнъж тази своя убеденост, че залезът на балканското Средновековие, а и на българското, настъпва в средата на XV в., по-точно с падането на Константинопол в 1453 г. (впрочем, така както то започва с раждането на Константинопол в 324–330 г.)? Няма съмнение, че в последните години на четиринадесети век българските държавни структури и институции са унищожени. И както ще видим, за дълги столетия. Остава споменът за тях, остава идеята, която постепенно се преобразува в историческа памет на българите. Усилията за практическото възкресяване на царството, твърде често характеризирани като „въстания за освобождаване от турска власт“, вече са в друга историческа епоха. Дори и първите опити в самото начало на XV в. или угасването на последните надежди в средата на столетието. Това е необходимият компромис при всеки колективен труд. Защото тъкмо тези събития са представени в том втори.

В изложението предимство е дадено на политическата история на българите и на българската държава. Но веднага трябва да се каже, че не липсват страници, посветени на историята на Българската църква, на българската култура, а по-рядко на институциите или структурата на българското общество. Това е направено дотолкова, доколкото явленията и процесите трудно биха могли да бъдат изолирани в чист вид и представени независимо едни от други. Защото историята не го позволява. А такива случаи не са малко: Кръщението на българите с всичките му сетнини; Симеоновата епоха, когато може би за първи и за последен път в Българското средновековие има почти пълно равновесие на отделните проявления на българското общество, Държава и Църква; отшелници и еретици в средата на X в.; появата и историята на Българската (Охридска) архиепископия, на която балканската политическа атмосфера е отредила твърде противоречива роля; възстановяването на Българската патриаршия — акт, с който моделът на Българското царство бил възобновен окончателно; най-сетне антитезата „политическо безсилие и културен блясък“ през XIV в.

Книгата не е обобщение в обичайния смисъл на понятието, не е обикновен синтез на вече познати факти, събития и промени, както би могло да се очаква. Тя е написана след внимателно проучване на достигналите до нас писмени и веществени извори. За първи път са въведени в научно обръщение редица неизползвани или необнародвани извори, които са издирени и анализирани от авторите. Доколкото това е възможно и на места целесъобразно, се отдава предпочитание на българските извори като носители на най-достоверна и правдива информация. Това е направено, защото авторите са се стремили да погледнат на историята на средновековна България „отвътре“, а не да следват постоянно погледа на чужденеца.

При написването на книгата са използвани обобщаващи и конкретноисторически изследвания на български и чуждестранни учени, които се отнасят както до българската, така и до византийската и западноевропейската средновековна история. Не са взети под внимание онези публикации, български или чужди, които са написани непрофесионално, с очевиден стремеж за изопачаване на българската средновековна история или за създаване на нови митове и легенди за отдалеченото ни минало. За съжаление през последните години подобни опити заливат не само медиите, но и започват да навлизат в строгата академична наука благодарение на размиването на границите между професионализъм и любителство или пък на хора, които по един или друг начин присъстват в историческата колегия.

На читателите веднага ще направи впечатление, че в страниците, посветени на първите столетия от средновековната ни история, употребяваме понятието българи вместо наложилото се през последните десетилетия пра–, прото– или първобългари. Обяснението, което дължим, е следното. На всички познавачи на ранната история на българите и сетне на българската държава е добре известно, че изворите предлагат едно-единствено име и то е българи (на гръцки, латински или други езици, понякога с различни деформации, разбира се). Добре е известно и още нещо — понятието пра/прото–, първо–/българи има научен произход. То се появява преди Втората световна война, но се налага категорично веднага след нея от марксистката историография с идеята, че така се разграничават българите от формиралата се по-късно българска народност. Подобен подход, освен че противоречи на нашите извори, е и ненаучен. Това, че името винаги е едно и също (българи), а съдържанието му търпи известно изменение, не е никакво основание за посегателство от страна на съвременната наука. Ако в периода IV-началото на IX в. името българи се употребява за обозначаване на туранските българи, от първата половина на деветото столетие с него започват да се назовават всички поданици на българския владетел, сред които са както славяните, така и някои по-малки етнически групи, живеещи на територията на Българското царство. По този начин България не прави изключение от една важна закономерност, присъща на ранносредновековните варварски държави: раждането на българската държава предхожда и до голяма степен определя появата на средновековната българска народност, така както това става и при другите европейски народи.

Защо започваме нашето изложение с историята на българите? Книгата съдържа неголям брой страници, посветени на Великото преселение на народите и преди всичко на варварските нашествия в земите на юг от Дунав, сред които най-важно място е отделено на славянските нападения и настаняването на славяните на територията на Източната Римска империя, или Византия. Но това е само за да се представи държавнополитическата, етническата и историко-географската рамка, в която се вписва ранната българска държава. И така, защо започваме с българите? Или ако трябва да обърнем питането: защо не започваме с праисторическите култури и с класическите цивилизации, засвидетелствани в една или друга степен, и особено с историята на траките? Още повече, че това е традиция в нашата историопис, чието начало възхожда към Константин Иречек и бе утвърдена от т.нар. „Многотомна история на България“. Започваме с българите, защото нашата концепция е друга. Историята на България е история на българите (каквото и съдържание да се влага в това понятие). Всичко останало е история на земите, които от края на VII в. постепенно стават част от Българското ханство и по-късно царство. И е обект на други изследвания и обобщения.

Защо История на средновековна България, а не например История на българите (К. Иречек) или История на българския народ (Петър Мутафчиев)? Защото не пишем история на всички българи — например на волжките българи или на българите на Батбаян, останали в Хазарския хаганат — на онези, които по-късно, в едно или друго време са останали извън пределите на Отечеството; защото пишем — и това го налага особеният исторически път на българите — история и на другите, обвързани по някакъв начин с нас. Тогава защо не История на българската държава (В. Златарски)? Защото пишем история на българите и на тяхната страна в продължение на столетия, когато не е имало българска държава; защото по тази причина пишем история и на други държави. И така, История на България (понятие, използвано още в 681 г. от византийски писател) е не само най-подходящото, но и единственото възможно в случая наименование.

Авторите са се стремили да пишат историята на България така, „както е било в действителност“. С риск да бъдат обявени за привърженици на позитивизма. Те с удоволствие ще изслушат и други мнения по някои спорни въпроси от българското минало или по такива, които изглеждат спорни; но мнения, които са изразени от истински професионалисти и, което е не по-малко важно, защитени професионално. Историографията на средновековна България не започва и, разбира се, не завършва с тази книга. „История на средновековна България“, която читателят ще разлисти, е естествено и логично продължение на стореното през последните 125 години (от К. Иречек насам) и тя се е ползвала от най-доброто, постигнато през тези години. В същото време тя е антитеза на всичко онова, което е извън истинската научна история, проявявано по едни или други причини (идеологически или поради липса на професионализъм) както в по-далечното ни минало, така и през последните десетилетия. Непредубеденият читател ще установи и едното, и другото. В същото време, убедени сме в това, книгата ще бъде отправна точка както за конкретноисторически изследвания, така и за бъдещи обобщения.