Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (46) (История на България в три тома. Том І)

§ 3. С Никея срещу Константинопол

Тържествата в Калиопол и деловата дейност на църковните дейци в Лампсак отшумели; императрица Ирина Ласкарина заедно с малолетната новобрачна двойка заминала за Никея (Акрополит отбелязва, че бракът бил формален и деветгодишната Елена^[1] предстояло да бъде възпитана от императрицата), а току-що интронизираният български патриарх се завърнал в Търново. Но за Иван II Асен и Йоан III Дука Ватаци действията тепърва предстояли. Новите съюзници започнали съвместни военни действия срещу Латинската империя. Техните войски оплячкосали Източна Тракия и дори достигнали до Константинопол, а „крал Йоан“, т.е. император Йоан дьо Бриен, стоял на стените и ги гледал отгоре! Кампанията приключила чак с настъпването на зимата. Според Акрополит никейците получили целия Галиполски полуостров, планината Ганос, а на запад владенията им достигали до Кисос, т.е. Кешан, като границата (очевидно с българите) минавала по река Марица. Акрополит е по-пестелив, когато описва териториалните придобивки на българите: те получили земите, които били „нагоре“ (ὑπεράνω) и „на север“ (πρὸς βορρᾶν) от никейските владения^[2]. Това не особено ясно посочване даде основание на В. Н. Златарски^[3] да твърди, че никейският владетел признал завоеванията на Иван II Асен след битката при Клокотница, което би означавало, че Адрианопол останал в пределите на България. Военните действия на съюзниците били подновени през следващата 1236 г. Описанието им не е много ясно, за да може да се установи реалното участие на всеки един от тях. Очевидно основната военна операция този път била по море. Никейците с флота от триста кораба (това число се дава от двамата автори, описали събитията) се опитали да блокират Константинопол и евентуално да го атакуват. Латинците били спасени от това критично положение благодарение на флотата на морейския княз Жофроа I дьо Вилардуен, която, макар и по-малобройна, успяла да отблъсне никейците^[4]. Участието на българите е неясно^[5]. Може би изненадващото куманско нашествие (те бягали от татарите), което Акрополит отнася към това време (?), е попречило на Иван II Асен да подкрепи по суша своя съюзник^[6].

Неучастието на Иван II Асен в кампанията от 1236 г. едва ли би могло да се обясни само с куманското нахлуване (ако то я е предхождало) или пък с липсата на българска флота. Би могло да се очаква българските войски да нахлуят по познатите по Калояново време пътища към Източна Тракия и да се появят, както предната година, край стените на Константинопол. Но това очевидно не станало. Вероятно Иван II Асен вече се е колебаел. Въпросът е, какво го е накарало да се усъмни в правотата на действията си. Едва ли заплахите на папа Григорий IX са били толкова сериозни и, което е по-важно, биха подействали толкова бързо: с писмо от 12 декември 1235 г. римският първосвещеник поискал от унгарския крал Бела IV да подпомогне Латинската империя срещу „схизматиците Ватаци и Асен“ („… Vatacius et Assanus schismatici…“^[7]), а наскоро след това написал писмо до българския цар, с което изисквал той да се откаже от съюза си с Никея (в противен случай го заплашвал с отлъчване от църквата)^[8]. Наистина още през 1232–1233 г. унгарците нахлували в българските земи^[9], но все пак техните действия не биха могли да затруднят сериозно българския цар. Няма съмнение, че основната причина била другаде: Иван II Асен прозрял безполезността на съюза си с Никея (той получил каквото искал — Патриаршията, а едва ли е вярвал искрено, че при този съюз би могъл да влезе като победител в Константинопол) и постепенно се оттеглял от активни действия. Едно важно събитие от пролетта на 1237 г. ускорило неговото решение: през март починал Жан дьо Бриен.^[10] Смъртта на екскраля на Йерусалим и настоящ латински константинополски император не може да не е събудила някакви надежди у Иван II Асен. И той прекъснал отношенията си с Йоан Ватаци (Акрополит драматично описва как българският цар взел дъщеря си Елена от Никея и я отвел в Търново^[11]) и се обърнал към папата^[12]. Едновременно с преговорите с апостолическия престол в лицето на епископа на Перуджа, който имал всички пълномощия да разговаря за „положението на империята и град Константинопол“ („… ad tractandum cum ea de statu imperii et civitatis Constantinopolitane“)^[13], Иван Асен сключил мир с латинците^[14]. Дали тази обстановка е събудила отново надеждите на българския цар? Трудно е да се даде категоричен отговор, но наскоро новите съюзници, подпомогнати и от куманите, започнали военни действия срещу никейците, които били обсадили Цурулум (Чорлу)^[15]. Тези съвместни усилия не само не донесли очаквания успех, но и скоро били прекратени. Този път оттеглянето на Иван II Асен имало по-сериозна причина: в лагера на българския цар пристигнало известие от Търново, че неочаквано починали царицата, едно от царските деца и патриархът. Иван Асен изоставил обсадата и се завърнал в престолния град. Възприемайки постигналото го нещастие като Божие наказание за нарушените клетви (така поне обяснява събитията Акрополит), той възобновил съюза си с Йоан Ватаци^[16]. Това неочаквано решение, приключило с колебанията на Иван Асен, едва ли би могло да бъде обяснено само с намесата на Провидението. Като че ли непостоянството на българския цар би трябвало да се обясни, поне в този случай, с безрезултатността на преговорите му с папския престол^[17]. Наистина българският цар разбрал, че Западът няма да склони на никакъв компромис и няма да му предложи доброволно Константинопол.

Последното решение на Иван II Асен, което възстановило българо-никейския съюз от 1235 г. (Елена била върната в Никея), предизвикало яростта на Григорий IX. Папата побързал да напише серия писма: до Бела IV, до император Бодуен, до епископа на Перуджа, до унгарските епископи и т.н.^[18], с цел да бъде организиран кръстоносен поход и експедиция на унгарския крал срещу България. Но Иван Асен успял да отстрани заплахата от кръстоносците, като ги пропуснал да преминат безпрепятствено през българските земи^[19], а Бела IV не сполучил да организира поход към България.

Последните години от живота на Иван II Асен преминали спокойно. Той бил в мирни отношения със Сърбия, където властвал зет му крал Стефан Владислав, подкрепил тъста си Теодор Комнин Ангел (към края на 1237 г. Иван Асен се оженил за дъщеря му Ирина)^[20], или както сполучливо се изразява Д. Никъл, дал му carte blanche за действия в Солун^[21], с Никея бил в съюз, а срещу Константинопол вече не предприемал нищо. Само един не съвсем сигурен извор говори за сражение на Иван Асен срещу новата заплаха срещу Източна Европа — татарите^[22]. Според Обри дьо Троа Фонтен Иван II Асен „Circa festum Sancti Johannis Assanus rex mortuus est“, т.е. „Около празника на Св. Йоан (24 юни 1241 г.) се поминал цар [Иван] Асен“^[23].