Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Премахнати привнесените бележки на elemagan

§ 3. С Никея срещу Константинопол

Тържествата в Калиопол и деловата дейност на църковните дейци в Лампсак отшумели; императрица Ирина Ласкарина заедно с малолетната новобрачна двойка заминала за Никея (Акрополит отбелязва, че бракът бил формален и деветгодишната Елена[1] предстояло да бъде възпитана от императрицата), а току-що интронизираният български патриарх се завърнал в Търново. Но за Иван II Асен и Йоан III Дука Ватаци действията тепърва предстояли. Новите съюзници започнали съвместни военни действия срещу Латинската империя. Техните войски оплячкосали Източна Тракия и дори достигнали до Константинопол, а „крал Йоан“, т.е. император Йоан дьо Бриен, стоял на стените и ги гледал отгоре! Кампанията приключила чак с настъпването на зимата. Според Акрополит никейците получили целия Галиполски полуостров, планината Ганос, а на запад владенията им достигали до Кисос, т.е. Кешан, като границата (очевидно с българите) минавала по река Марица. Акрополит е по-пестелив, когато описва териториалните придобивки на българите: те получили земите, които били „нагоре“ (ὑπεράνω) и „на север“ (πρὸς βορρᾶν) от никейските владения[2]. Това не особено ясно посочване даде основание на В. Н. Златарски[3] да твърди, че никейският владетел признал завоеванията на Иван II Асен след битката при Клокотница, което би означавало, че Адрианопол останал в пределите на България. Военните действия на съюзниците били подновени през следващата 1236 г. Описанието им не е много ясно, за да може да се установи реалното участие на всеки един от тях. Очевидно основната военна операция този път била по море. Никейците с флота от триста кораба (това число се дава от двамата автори, описали събитията) се опитали да блокират Константинопол и евентуално да го атакуват. Латинците били спасени от това критично положение благодарение на флотата на морейския княз Жофроа I дьо Вилардуен, която, макар и по-малобройна, успяла да отблъсне никейците[4]. Участието на българите е неясно[5]. Може би изненадващото куманско нашествие (те бягали от татарите), което Акрополит отнася към това време (?), е попречило на Иван II Асен да подкрепи по суша своя съюзник[6].

Неучастието на Иван II Асен в кампанията от 1236 г. едва ли би могло да се обясни само с куманското нахлуване (ако то я е предхождало) или пък с липсата на българска флота. Би могло да се очаква българските войски да нахлуят по познатите по Калояново време пътища към Източна Тракия и да се появят, както предната година, край стените на Константинопол. Но това очевидно не станало. Вероятно Иван II Асен вече се е колебаел. Въпросът е, какво го е накарало да се усъмни в правотата на действията си. Едва ли заплахите на папа Григорий IX са били толкова сериозни и, което е по-важно, биха подействали толкова бързо: с писмо от 12 декември 1235 г. римският първосвещеник поискал от унгарския крал Бела IV да подпомогне Латинската империя срещу „схизматиците Ватаци и Асен“ („… Vatacius et Assanus schismatici…“[7]), а наскоро след това написал писмо до българския цар, с което изисквал той да се откаже от съюза си с Никея (в противен случай го заплашвал с отлъчване от църквата)[8]. Наистина още през 1232–1233 г. унгарците нахлували в българските земи[9], но все пак техните действия не биха могли да затруднят сериозно българския цар. Няма съмнение, че основната причина била другаде: Иван II Асен прозрял безполезността на съюза си с Никея (той получил каквото искал — Патриаршията, а едва ли е вярвал искрено, че при този съюз би могъл да влезе като победител в Константинопол) и постепенно се оттеглял от активни действия. Едно важно събитие от пролетта на 1237 г. ускорило неговото решение: през март починал Жан дьо Бриен.[10] Смъртта на екскраля на Йерусалим и настоящ латински константинополски император не може да не е събудила някакви надежди у Иван II Асен. И той прекъснал отношенията си с Йоан Ватаци (Акрополит драматично описва как българският цар взел дъщеря си Елена от Никея и я отвел в Търново[11]) и се обърнал към папата[12]. Едновременно с преговорите с апостолическия престол в лицето на епископа на Перуджа, който имал всички пълномощия да разговаря за „положението на империята и град Константинопол“ („… ad tractandum cum ea de statu imperii et civitatis Constantinopolitane“)[13], Иван Асен сключил мир с латинците[14]. Дали тази обстановка е събудила отново надеждите на българския цар? Трудно е да се даде категоричен отговор, но наскоро новите съюзници, подпомогнати и от куманите, започнали военни действия срещу никейците, които били обсадили Цурулум (Чорлу)[15]. Тези съвместни усилия не само не донесли очаквания успех, но и скоро били прекратени. Този път оттеглянето на Иван II Асен имало по-сериозна причина: в лагера на българския цар пристигнало известие от Търново, че неочаквано починали царицата, едно от царските деца и патриархът. Иван Асен изоставил обсадата и се завърнал в престолния град. Възприемайки постигналото го нещастие като Божие наказание за нарушените клетви (така поне обяснява събитията Акрополит), той възобновил съюза си с Йоан Ватаци[16]. Това неочаквано решение, приключило с колебанията на Иван Асен, едва ли би могло да бъде обяснено само с намесата на Провидението. Като че ли непостоянството на българския цар би трябвало да се обясни, поне в този случай, с безрезултатността на преговорите му с папския престол[17]. Наистина българският цар разбрал, че Западът няма да склони на никакъв компромис и няма да му предложи доброволно Константинопол.

Последното решение на Иван II Асен, което възстановило българо-никейския съюз от 1235 г. (Елена била върната в Никея), предизвикало яростта на Григорий IX. Папата побързал да напише серия писма: до Бела IV, до император Бодуен, до епископа на Перуджа, до унгарските епископи и т.н.[18], с цел да бъде организиран кръстоносен поход и експедиция на унгарския крал срещу България. Но Иван Асен успял да отстрани заплахата от кръстоносците, като ги пропуснал да преминат безпрепятствено през българските земи[19], а Бела IV не сполучил да организира поход към България.

Последните години от живота на Иван II Асен преминали спокойно. Той бил в мирни отношения със Сърбия, където властвал зет му крал Стефан Владислав, подкрепил тъста си Теодор Комнин Ангел (към края на 1237 г. Иван Асен се оженил за дъщеря му Ирина)[20], или както сполучливо се изразява Д. Никъл, дал му carte blanche за действия в Солун[21], с Никея бил в съюз, а срещу Константинопол вече не предприемал нищо. Само един не съвсем сигурен извор говори за сражение на Иван Асен срещу новата заплаха срещу Източна Европа — татарите[22]. Според Обри дьо Троа Фонтен Иван II Асен „Circa festum Sancti Johannis Assanus rex mortuus est“, т.е. „Около празника на Св. Йоан (24 юни 1241 г.) се поминал цар [Иван] Асен“[23].

Бележки

[1] За нея: Божилов. Асеневци, С, №14.

[2] Acropolita. Historia, 51-52; Theod. Scutariota, 478-479; Златарски. История, III, 387-394; Гюзелев. Българската държава и Никея, с. 17; Данчева-Василева. България и Латинската империя, с. 139.

[3] Златарски. История, III, с. 389.

[4] Alberici Monachi. Chronica, p. 939; Philippe Mouskés, vv. 29238–29247, p. 620 (превод у Гюзелев. Самият Търновград, с. 37); Longnon. L’empire latin, p. 173. Няколко десетилетия по-късно френският учен отнесе смъртта на Жофроа I дьо Вилардуен към времето между 1225 и 1227 г., като постави под съмнение ролята на морейския княз в събитията от 1236 г. Вж. Longnon. Les compagnons de Villehardouin, p. 41.

[5] Филип Мускес (op. cit., vv. 29080–29087) говори за „елино-влашка“ войска, която действала по суша и по море, едновременно с 300 кораба, но може би той е смесил двете кампании — от 1235 и 1236 г.

[6] Acropolita. Historia, p. 53.

[7] A. Theiner. Vetera, n° CCXLIX, p. 140; Les Registers de Grégore IX. Recueil des Bulles de pape, publiées ou analisées d’après les manuscrits originaux du Vatican par L. Auvray. T. 2. Texte: Années IX à XII (1235–1239). Paris, 1907, n° 2872, col. 217 (по-нататък: Les Registres).

[8] Acta Honorii III et Gregorii IX, n° 214, p. 290; Les Registers, n° 3115, col. 391.

[9] Златарски. История, III, с. 369; П. Ников. Съдбата на северозападните български земи през средните векове — БИБ, III, (1930), 1, 129–130.

[10] Различните документи дават три дати за смъртта на Жан дьо Бриен: 19, 21 или 23 март. Вж. Longnon. L’empire latin, p. 174, n. 2.

[11] Акрополит (Historia, p. 52) набляга на идеята на Иван II Асен да омъжи дъщеря си за друг, тъй като „той се боеше много от благоприятния обрат за тях [ромеите]“.

[12] Сведения за писмото на българския цар се намират в отговора на папата: Acta Honorii III et Gregorii IX, n° 226, 302-303; Les Registres, n° 3694, col. 660.

[13] Acta Honorii III et Gregorii IX, n° 226, p. 303.

[14] Acropolita. Historia, p. 55; Theod. Scutariota, p, 480.

[15] Acropolita. Historia, 55-56; Theod. Scutariota, p. 481.

[16] Acropolita. Historia, 56-57; Theod. Scutariota, 481–482.

[17] Гюзелев. Българската държава и Никея, с. 18.

[18] Acta Honorii III et Gregorii IX, n° 229, 248, 249. pp. 308–309, 325–326, 328; Les Registres, n° 4056, 4057, 4058, 4059, 4482, 4523, coll. 875, 1108, 1131–1132. Подробно у Златарски. История, III, 403-404; П. Ников. Църковната политика на Иван Асен II, 104-111; В. Гюзелев. Българската държава и Никея, с. 20; Das Papstum und Bulgarien im Mittelalter (9–14 Jh.). — BHR, 1977, 1, 49; Данчева-Василева. България и Латинската империя, 142–143.

[19] Acropolita. Historia, p. 58; Theod. Scutariota, p. 482; Philipe Mouskés, vv. 29855–29949 (p. 642–645), 30405–30490 (p. 661–664), 30547–30502 (p. 666–667); Дуйчев. Приноси, 310-313; В. Гюзелев. Българската държава и Никея, с. 20; Данчева-Василева. България и Латинската империя, с. 148.

[20] Божилов. Асеневци, с. 87.

[21] Acropolita. Historia, 60-61; Theod. Scutariota, p. 484; Златарски. История, III, 405-407; Nicol. Epiros, p. 134; Setton. The Papacy, I, p. 60.

[22] Philipe Mouskés, vv. 30959–30962, p. 681; G. Cankova-Petkova. Griechisch-Bulgarische Bündnisse in den Jahren 1235 und 1246. — Byz. Bulg. III (1969), p. 62.

[23] Alberici Monachi. Chronica, p. 950.