Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (56) (История на България в три тома. Том І)

§ 4. Краят на едно дълго царуване

Прогонването на маджарите и възстановяването на Видинското царство бил най-големият външнополитически успех на Иван Александър през последните десетилетия (може би съпоставими с него били само действията му през 1331 г.); успех, постигнат в сложна международна обстановка, в която по един или друг начин участвали всички основни сили в Югоизточна Европа (без Сърбия, чиито интереси били другаде). Но успехът си имал своята цена. И ако спрямо влашкия воевода тя се измервала в пари, то другите двама участници в развързваното на възела, наречен „Видинско царство“ — Добротица и Йоан V Палеолог (те също били на авансцената, докато Зеленият граф и турците били в нейното дъно), чиято заслуга била само изоставянето на съюза с Унгария, трябвало да получат това, което според тях им се полагало. Така България загубила окончателно Черноморието. Наистина то било обречено след настъплението на Амедей VI, който достигнал чак Варна и от претенциите на добруджанския владетел, но все пак за Търново не било никак лесно да се прости с достъпа до морето (договорът с Венеция се обезсилвал) и да се затвори във вътрешността на полуострова. Разбира се оставал Дунава, поне тази част от крайбрежието, където бил разположен Никопол (при положение, че Дръстър бил отстъпен на Добротица).

Усилията около тези събития, продължили няколко години, вероятно изтощили и без това стария вече Иван Александър. Силите му били на свършване и той едва ли би могъл да стори нещо, освен да наблюдава света, който го заобикалял. Впрочем можел да направи равносметка на дългото си царуване. Основният съсед и противник на България бил познат от столетия — Византия. Царят не могъл да се освободи от този комплекс или пък да си изработи друго поведение към Империята (и това е неговото оправдание — собствено и на историята). Ромеите продължавали да бъдат икуменическа сила — политическа и религиозна. Вече само на теория. Защото идеологията била непокътната. Българският владетел бил „цар и самодържец на всички българи и гърци“. Пак по теория и според традицията, която отвеждала към началото на десетото столетие. Иначе и двете държави (все още една Империя и едно царство!) водели дребните си войни в Източна Тракия, дебнели се взаимно и проспали раждането на едно Трето царство — Сърбия. България дори съдействала за това. Иван Александър едва ли е отишъл лично на коронацията на Стефан Душан (1346 г.), както са склонни да допуснат някои съвременни изследователи, но е сигурно, че изпратил в Скопие търновския патриарх. Но това бил краят на една политика, чието начало било поставено петнадесет години по-рано. Тогава, забравил за политиката на своя вуйчо Михаил III Шишман Асен, Иван Александър омъжил сестра си Елена за младия сръбски крал и обърнал гръб на Запада. Трайно, дори завинаги. Така срещу статуквото — а то не било в полза на България — българският цар дал на своя зет свобода на действие. Ако е имало сфери на влияние, то за България останала Тракия (територията, без която Империята не можела да съществува), а за Сърбия — всичко останало! Това разпределение — устно или записано на хартия (?) — било по-добро от конкретна помощ в определен момент. И Стефан Душан не закъснял да се възползва. Резултатът е познат. Още преди Йоан Кантакузин — човекът, който възпламенил всебалканския конфликт — да влезе в Константинопол, Стефан Душан се провъзгласил за „цар на всички сърби и гърци“ и не се поколебал да добави „и на българските земи…“^[1]

Срещу унгарското настъпление на югоизток Иван Александър проявил учудваща изобретателност, като изградил своеобразна буферна зона. Тя запазила Търново от евентуална заплаха, но не запазила България, тъй като тази зона, която поела върху себе си настъплението на Лайош I и безчовечните действия на последвалите го „просещи братя минорити“, т.е. францисканците, била изконна българска земя: Видинското царство. И българският цар трябвало да впрегне всичките си политически умения, за да организира коалицията, която отхвърлила и прогонила окупаторите. Иван Александър не отишъл на Запад (така както сторил по-младият му съвременник и сват Йоан V Палеолог), защото Западът идвал при него — както венецианците и генуезците, които се интересували предимно от търговия, така и редките писма от Светия престол^[2]. Иван Александър бил очевидец на появата на един нов, непознат дотогава (поне за него) партньор и преди всичко противник, който за да стъпи на Балканите, трябвало да преплува Проливите. Това били османските турци. Той очевидно не съзрял цялата опасност, която се криела в този на пръв поглед случаен акт. Поне през първите години. И не знаел какво да прави, за да противодейства на тази опасност. А и сам не би могъл. Затова следвал поведението на своите съседи ромеите: мъчил се да отклони грабителските набези от своите предели или пък използван турците като наемници срещу Византия, какъвто бил случаят с войната от 1364 г. А това било само първото действие на трагедията, подготвена отдавна^[3].

Утеха за Иван Александър била България. Ако не била загубата на Черноморието (съдбата на някои тамошни градове остава неясна^[4]) и засилващата се вътрешна дезинтеграция, би могло да се каже, че той щял да остави Българското царство такова, каквото заварил в 1331 г. Наистина България вече не била първостепенен фактор в балканската политика, но и не можело без нея. Но може би истинското успокоение било пак навън. Защото двата му съседа не били в по-добро състояние. Византия, след очевидния неуспех да привлече папата, а заедно с него целия Запад (въпреки „личната уния“ на Йоан V Палеолог^[5]), проявявала все по-голяма безпомощност и очертаваща се зависимост от посоката и силата на турското нашествие. Сърбия, въпреки краткотрайния сблъсък след смъртта на Стефан Душан (декември 1355 г.), навлязла в период, който подсказвал за „края на сръбското царство“^[6]. И наистина, само за петнадесет години тя се сгромолясала, децентрализирала се и загубила не само царското, но и кралското достойнство на своите владетели. Но трудното тепърва предстояло. Падането на Адрианопол (1369 г.) и изграждането му в турски център на Балканите, подсказвали навлизането в нов период на отношенията между балканските народи и турците. Нито балканците можели да продължават да се държат така: да не забелязват турците сякаш ги нямало; нито пък турците можели да продължат да действат така, както през първите двадесетина години: да овладяват град след град, срещайки само изолирана съпротива. Идвало времето на големия сблъсък. Но Иван Александър се стараел да не мисли за него.

Във вътрешен план на Иван Александър не му било лесно. Защото той виждал как властта му намалявала, въпреки че още бил „цар и самодържец на всички българи“. Единната и централизирана държава все повече се превръщала в спомен. Видин, в резултат на династическите разпри, се превръщал в столица на самостоятелно царство. Стараело се да скъса пъпната връв с Търново, дори с цената на обвързване с Константинопол (в църковен план). В резултат на продължителен, траен, макар и бавен процес от България се откъснала Добруджа. Свързани васално с Търново в началото, владетелите на Карвуна и сетне на Калиакра търсели все по-голяма самостоятелност, фиксирали интересите си в Черноморието и се стремели към участие в голямата политическа игра.

Не носело очакваната радост и семейството на Иван Александър. След като царят направил неразумният ход да лиши от търновския престол най-големия си жив син Иван Срацимир, който бил роден от първия му брак, и облагодетелствал Иван Шишман, рожба на една късна любов и втори брак, той едва ли би могъл да очаква друго. Наистина изворите, които и без това са оскъдни, не ни поднасят никаква информация, но в царския дом едва ли е царяло съгласие. Може би семейната атмосфера се изменила, след като Иван Срацимир се настанил трайно във Видин, но едва ли последните години на стария цар са били обгърнати от радост и щастие. Иван Александър се споминал на 17 февруари 1371 г.^[7], като оставил на синовете си една неспокойна и разтерзана България, на поданиците си един противоречив спомен, а на бъдните поколения — образа на строг и величествен цар, който гледа от страниците на Четириевангелието от 1355/56 г.