Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (48) (История на България в три тома. Том І)

§ 2. От узурпация към легитимизъм (1256–1280 г.)

Събитията от края на лятото-началото на есента на 1256 г. се оказали паметни за България. Първите кълнове на легитимизма, проявили своето действие в 1241 г. и отчасти през 1246 г., се оказали твърде крехки. Плавният преход (баща-син) към властта се оказал единствен и останал в миналото, тъй като бил брутално прекъснат и изместен от проявите на узурпация — първо „отвътре“, а сетне и „отвън“. Липсата на мъжки потомци и евентуални наследници открила възможността за други пътища към царското достойнство; задействало отново правото на фамилията, а не на определени нейни членове. Вертикалната структура на фамилията, първородството и непознатата доскоро титла „багренороден“ престанали да впечатляват българското общество. Както смъртта на цар Калоян (1207 г.) отприщила действието на сили, които дотогава били латентни, мълчаливи, така и в 1256 г., половин столетие по-късно, царската корона станала обект на жестоки междуособици. С една малка, но твърде важна разлика: в 1207 г. те започнали след смъртта на Калоян, а в 1256 г. смъртта, или по-точно убийството на Михаил II Асен било сигнал за тяхното начало.

Калиман II^[1] се оказал преходна фигура, създала условията, в които се развихрила битката за властта. За него се знае твърде малко — той е познат на Акрополит и напълно неизвестен на по-късните Пахимер и Григора. Но няма съмнение, че неговите действия се основавали на принципите на фамилното право. Той е бил първи братовчед (πρωτεξάδελφος) на Михаил II Асен или, според една арменска приписка, „син на неговия [на Михаил] чичо“^[2], т.е. Калиман е бил син на севастократор Александър^[3]. Очевидно освен на права върху престола узурпаторът е разчитал и на подкрепа — убийството на царя и овладяването на властта били сторени със „знанието на някои жители на Търново“^[4]. Ключовата дума при тези действия била σφετερῖσθαι (σφετερίζω), т.е. „присвоявам си“, или, казано по друг начин, ако според Калиман, поради принадлежността му към фамилията-династия, той е имал някакви права върху престола, то според Акрополит той не е имал никакви законни основания (при жив легитимен владетел!) да посяга към короната. Вероятно самият Калиман е бил наясно с положението си и побързал да вземе жената на своя предходник^[5]. Но въпреки всичко положението му било не само неустойчиво, но и неудържимо. Докато към Търново се придвижвал Ростислав Михаилович (съпругата на Михаил II Асен и сетне на Калиман била негова дъщеря) с не съвсем ясни намерения, узурпаторът бил убит при неясни обстоятелства^[6].

Бързото отстраняване на Калиман II не довело до приключване на кризата. Напротив, то поставило нейното истинско начало. Така се появила личността, наречена Мицо (Μύτζης)^[7]. За съжаление изворите не позволяват да се установи съществуването на връзка между отстраняването на Калиман II и възшествието на новия претендент, т.е. дали убийството е дело на поддръжници на Мицо или той е заел вече освободеното пространство. Неяснотата се дължи на една причина: Акрополит не познава (?) Мицо — едно мълчание на никейския историк, което е твърде подозрително — и определя като приемник на Калиман Константин Тих^[8], докато по-късните историци Пахимер и Григора^[9] са тези, благодарение на които Мицо се появява в разгара на гражданската война в България. Нещо, което не дава никакво основание за съмнения в реалното съществуване на тази личност. И така, кой е Мицо и как стигнал до царското достойнство? Пахимер, очевидно тръгвайки от презумпцията, че Мицо е достатъчно известен, пише, че след смъртта на Михаил Асен той взел властта като „българин над българите“. Но след като е отбелязал едно важно обстоятелство: Мицо е „зет (γαμβρός) по дъщеря на [Иван II] Асен“ и по този начин баджанак (σύγγαμβρος) на император Теодор II Ласкарис^[10]. Григора, макар и писал половин столетие по-късно, е значително по-точен или по-добре аргументира действията на Мицо и неговата позиция. Михаил Асен (както и Пахимер, Григора също не отбелязва причината за неговата смърт) нямал син, който да го наследи, и затова трябвало да се използва втората възможност за получаване на царската корона: Мицо бил „ἐπὶ ἀδελφῇ γαμβρόν“ на Михаил, т.е. „зет по сестра“ (оттук зет по дъщеря на Иван II Асен, както е у Пахимер)^[11]. Както се вижда, и двамата византийски историци използват и наблягат на една и съща ключова дума: γαμβρός — зет, т.е. съответното лице par alliance става член на фамилията и управляваща в момента династия и придобива права, в определени обстоятелства — липса на мъжки наследник, — макар и по женска линия, върху престола.

Мицо наистина е бил зет на Иван II Асен (по сестра на Михаил II Асен) — той е бил женен за една от двете дъщери на царя от третия му брак, вероятно Мария^[12]. За разлика от другия зет на Иван II Асен и негов баджанак, севастократор Петър, до 1256 г. Мицо отсъствал от активния държавен живот^[13]. Неговото време дошло след цареубийството на Михаил II и особено след отстраняването на Калиман. Дали той е имал участие в тези трагични събития или само се е възползвал от обстоятелствата, не се знае, но в последните месеци на 1256 г., опирайки се на родството си с Асеневата фамилия, той се обявил или бил обявен, без пречки, за цар на българите. Позицията му се подчертава не само от византийските автори, но и от монетите, които той не закъснял да отсече.^[14] Но тя скоро била оспорена, и то не „отвътре“ (възможният претендент и конкурент на Мицо, севастократор Петър, не се споменава в изворите), а „отвън“, т.е. появил се узурпатор в истинския смисъл на понятието.

Този узурпатор бил Константин Тих. Родословието на новия кандидат за българския престол не може да бъде възстановено изцяло и сигурно, и все пак за него се знае, като изключение, немалко. Според византийските автори той е „Константин, син на Тих“, един от видните (знатни) българи, половин сърбин по род, а според самия него — внук на св. Симеон Неман^[15]. Всички данни сочат, че той бил нов човек за политическия живот в Търново, но потеклото му — вероятно произхождал от почитан български род от Скопие (по женска линия бил потомък на Неманичите, по-скоро на Стефан Първовенчани, отколкото на Стефан Неман или св. Симеон)^[16] — го извело на върховете. Как е станало това? Според Акрополит (вече бе отбелязано, че той не познава Мицо) след смъртта на Михаил Асен и гибелта на неговия убиец Калиман липсвал κληρονόμου γνησίου, т.е. законен наследник и българските първенци (οἱπρούχοντες) решили да приемат да ги управлява Константин Тих^[17]. Този израз на византийския историк позволява да се мисли за избор на цар^[18], но и за амбиции на скопския болярин, които били подкрепени от онази част от българското болярство, настроено отрицателно към Асеневите потомци. По-късните Пахимер и Григора са категорични: по род нямал право на властта (ἀρχή) над българите, тъй като не бил роднина (προσήκων) на Иван II Асен и бил незаконен (νόθος) владетел^[19]. При това положение позициите на Мицо били по-сигурни (той едва ли си е спечелил противници, понеже бил ленив и изнежен, както пише Григора^[20]). Но тъкмо те подсказали решението на проблема: Константин Тих се оженил за Ирина Ласкарина, една от дъщерите на Елена Асенина и Теодор II Ласкарис и внучка на Иван II Асен^[21]. Този брак осигурил на Константин същите права върху престола както на Мицо^[22] и направил така, „че да изглежда, че царува според наследственото право“ (ἀπὸ κλιρονομίας κρατεῖν^[23]). Константин веднага приел фамилното име Асен и узурпаторът се превърнал в легитимен владетел. Разбира се, всичко това едва ли е станало толкова бързо — Мицо не се отказал толкова лесно от борбата за престола, било необходимо време за разговорите с Никея и осъществяването на самия брак^[24] и Константин пуснал първата си монетна емисия без името Асен^[25]. Едва след това междуособицата приключила в полза на Константин Тих Асен, който се установил като неоспорван владетел в Търново. Но и това не станало лесно. Наистина Мицо се оттеглил във владенията си в Месемврия и притеснил Константин Асен, който, притиснат в Станимака, успял да се спаси благодарение на ромейски войски^[26]. Но, както пише Пахимер, съдбата се обърнала и Мицо влязъл в преговори с Михаил VIII Палеолог, предложил да предаде Месемврия срещу владения в Мала Азия в областта на река Скамандър и обещания за женитба на първородния му син с дъщерята на императора^[27]. Така бил сложен край, поне за известно време, на гражданската война в България.

Тържеството на легитимизма (зет — дъщеря/сестра с наследствени права върху престола) в лицето на царстващия в Търново Константин Тих Асен сложило край на четиригодишния период на цареубийства и ожесточени битки за царското достойнство. Но само по себе си, въпреки възстановената сигурност в страната, то не било в състояние да реши проблемите на държавата, или поне да бъде средство за тяхното решаване. А те не били малко. Десетилетието 1246–1256 г. донесло големи териториални загуби за България: отпаднала Македония^[28], нейната българска принадлежност постепенно ставала спомен, въпреки че тамошни български книжовници не преставали да идентифицират своите земи с България, споменавайки в приписките си българските царе; загубена била голяма част от Тракия с Родопите въпреки българската етническа принадлежност на местното население; най-после далечният Български северозапад (Браничево — Белград) бил под непрекъсната заплаха и неговото откъсване било въпрос на време. Никейците отдавна били стъпили здраво на Балканите, а съвсем наскоро след прекратяването на гражданската война в България (25 юли 1261 г.) ромеите най-сетне си върнали Константинопол и някогашната византийска империя била възстановена. А Михаил VIII Палеолог „обновил византийската мощ“ (Г. Острогорски). Унгария още дълго време щяла да упражнява своя военен натиск на юг и продължавала да бъде фактор в международния живот на Балканите. А Сърбия във времето на Урош I, особено в края на властването му († 1276 г.) вече подсказвала, че ще играе забележима роля във Византийския свят.

Тази обстановка изисквала много качества от Константин Асен: държавническа мъдрост и политическа гъвкавост, човешка храброст и войнска доблест, умение бързо да се ориентира в сложните политически комбинации и още по-бързо да взема важни, понякога съдбовни решения. В същото време изворите сякаш поставят под съмнение неговите способности или поне част от тях: политиката му към Византия — безспорно най-важната страна от международния живот на България през цялото Средновековие — се определяла твърде емоционално, под въздействие на царските съпруги Ирина Ласкарина и сетне Мария Палеологина Кантакузина^[29] (след 1268–1269 г.); първата ненавиждала узурпатора Михаил VIII Палеолог, който лишил от императорско достойнство нейния брат Йоан IV Ласкарис, а след това наредил и да го ослепят; втората била свързана с опозиционните среди в Империята и преди всичко с действията на нейната майка Евлогия, противопоставяща се на юнионистката политика на своя брат Михаил VІІІ^[30]. Наистина след 1272–1273 г. „националната“ политика съвпадала с основния стремеж на Мария — да запази царския престол за своя син Михаил Асен^[31], но това не оправдало твърдите и понякога неразумни действия във външната политика.

Константин Асен едва ли е имал време да се ориентира в сложната международна обстановка, а и все още имал грижи с Мицо, когато събитията го връхлетели. И то може би не оттам, откъдето той ги очаквал: от северозапад. През август 1259 г. унгарски войски, предвождани от магистър Чака, нахлули в отвъддунавските земи^[32]. Българският отговор дошъл през следната 1260 г., когато войските, изпратени от Константин Асен, се появили в Северински Банат, но били разбити от магистър Лаврентий^[33]. Това поражение сякаш подсказвало как ще се развиват в бъдеще отношенията между двете страни. И наистина твърде скоро, през 1261 г., унгарците отново се появили в българските земи, вече отсам Дунав, и дори успели да овладеят временно Видин^[34].

Сблъсъците с Унгария, чиято стойност едва ли би трябвало да бъде подценявана, не могли да изместят Византия от външната политика на България. В началото на 1260 г. в Търново бил великият логотет Георги Акрополит. Изворът за тази безспорно важна дипломатическа мисия е историческата творба на самия Акрополит. За съжаление историкът е бил по-дискретен от дипломата: „като изпълних дадените ми нареждания“^[35]! Така лаконично са характеризирани двустранните разговори, които и в България, и във Византия са имали интерес да проведат. Съдържанието им обаче остава неизвестно. Все пак и двамата владетели са имали нужда от утвърждаване на своята власт и уреждането на двустранните противоречия само би спомогнало за това. А в основата на българо-византийските недоразумения през тези години е бил Мицо. От една страна, в Никея се съгласили на брак между новия български цар и Ирина Ласкарина, но от друга, Михаил VIII Палеолог (от 1 януари 1259 г. той бил съимператор на невръстния Йоан IV Ласкарис) не пропуснал да подкрепи основния конкурент за престола на Константин Асен. Очевидно мисията на Георги Акрополит е била свързана с положението на Мицо, който в края на 1260 г. или в 1261 г. предал на ромеите Месемврия и се настанил в полученото в замяна имение край река Скамандър, в Троада^[36].

Мисията на Акрополит в Търново не довела до сигурни и трайни мирни отношения между България и Византия. Дали действията на Константин Асен трябва да се оправдаят с омразата, която неговата съпруга изпитвала към Михаил VIII Палеолог, или пък със загубата на Месемврия и околните земи, но през 1263 г. българските войски били навлезли дълбоко в Югоизточна Тракия и достигнали до Виза, разграбвайки околностите^[37]. Но това нахлуване не довело до нищо по-сериозно, тъй като те скоро били възпрени от ромеите, предвождани от Михаил Дука Тарханиот Глава^[38]. Единственият извор за тези събития е поемата „За военните подвизи на известния чутовен протостратор“^[39]. Авторът на тази сравнително обстойна творба (337 стиха) Мануил Фил, от една страна, е твърде разточителен в похвалите си за своя герой, а от друга, стараейки се да опише колкото се може по-пълно неговите подвизи, набързо е изброил многобройните му победи и завоевания без ясно разграничаване във времето. По време на тази кампания бъдещият протостратор (тогава около двадесет и пет годишен и само куропалат^[40]) овладял Черноморското крайбрежие, достигайки до Анхиало и Месемврия^[41]. По време на тази кампания, ако вярваме на Мануил Фил, или ако поетът е бил добре осведомен, Михаил Глава разбил два пъти Константин Асен — първия път при Агатопол^[42], а втория — при Месемврия^[43]. Вероятно през същата 1263 г. Михаил Глава през Македония достигнал до Българския северозапад, където отскоро се наложила личността на „българския деспот“ Яков Светослав^[44].

Не може да се каже, че Константин Асен изчаквал събитията. Напротив, той се стараел да ги изпреварва или дори да ги създава. Но нерядко правел твърде странни ходове. Съвсем скоро след като Михаил Глава провел своя победоносен поход срещу българите, била създадена странна коалиция между татарския хан Берке и българския цар. Целта на тази коалиция била да освободи от ромейски плен селджукския владетел Изз-ад-Дин Кайкаус^[45]. И ако за татарите тази експедиция е сравнително лесно обяснима (върху Берке оказали въздействие братът на Изз-ад-Дин и египетският султан)^[46], то за българите тя оставала встрани от всякакво логично обяснение. Дали Константин Асен не бил притиснат от самите татари, или пък бил подтикван от съпругата си Ирина, е трудно да се каже (или двете обстоятелства заедно?). Защото той, поне в началото, едва ли се е ръководел от по-амбициозни цели. През 1265 г. съюзниците нахлули в Тракия (татарите естествено преминали през България и оставили трайни следи по своя път) и след като не могли да сторят нещо по-съществено срещу войските, предвождани лично от Михаил VІІІ Палеолог, достигнали до град Енос (при устието на река Марица), където бил задържан Изз-ад-Дин. Обсадата, ръководена от българския цар, довела единствено до освобождаването на селджукския вожд; жителите на града се договорили да предадат високопоставения си пленник при едно условие: обсаждащите да се оттеглят без каквито и да било други последици за града. Това условие било прието. Изз-ад-Дин бил освободен и заедно с татарите напуснал земите на юг от Дунав^[47]. А Константин Асен останал само с тази военна демонстрация, и то във време, когато в противоположната посока, на северозапад в Северински Банат станал поредният военен сблъсък с унгарците, които този път воювали не с българите, а с деспот Яков Светослав, влиятелната личност в тези земи^[48]. През следващата 1266 г. обстановката се променила, и то не в полза на България. Унгарците превзели не само Видин, но и нахлули дълбоко в централните области на Българското царство, като завладели последователно Оряхово и след това Плевен^[49]. Макар че това било само едно грабителско нашествие и унгарците едва ли имали сили за нещо повече, събитията от 1266 г. били симптоматични: те не само подсказвали бъдещата съдба на Българския северозапад, но и безпомощността на българския цар.

Втората половина на 60-те години сякаш се оказала по-добра за Константин Асен и неговата външна политика. Тъкмо по това време българите възстановили своето господство над част от Западна Македония. Трудно е да се каже дали то е имало някаква връзка със събитията в Тракия (освобождаването на Изз-ад-Дин Кайкаус), както допускат някои изследвачи, но български войски овладели Скопие и една област от 25–30 км на юг от града^[50]. Към 1268 г.^[51] починала царица Ирина Ласкарина и още през същата година или най-късно в началото на 1269 г. българският цар се оженил за трети път — за Мария Палеологина Кантакузина, племенница на Михаил VIII Палеолог. Този брак е бил една политическа сделка. Константин Асен не само възстановил мира с Византия, но и получил обещанието на императора, на България да бъдат върнати Анхиало и Месемврия като зестра на новата българска царица^[52].

За съжаление това било твърде хубаво, за да продължи много дълго. България отново загубила Скопие^[53], а Михаил VIII Палеолог не изпълнил своята част от договора: той отложил връщането на двата важни черноморски града за времето, когато царица Мария щяла да роди наследник на българския престол. Но когато и това станало преди 1272–1273 г. (тогава малкият Михаил Асен бил приобщен към върховната власт и провъзгласен за съцар на баща си^[54]), — ромейският василевс отново не изпълнил задължението си. Нещо повече, Михаил VIII сполучил да спечели на своя страна два от потенциалните противници на Българското царство — Унгария и татарите на Ногай^[55], които във веки момент можели да му нанесат удари или да го възпрат от действия, които били някаква заплаха за Византия. Но византийският император не се задоволил и с това. През 1272 г. той издал грамота в полза на Българската охридска архиепископия, с която поставял под съмнение правомерността на Търновската патриаршия и на Сръбската архиепископия^[56]. Това било опит за удар не само срещу Българската национална църква, но и усилия да се неутрализират възможните противници на бъдещия юнионистки църковен събор^[57].

Какъв е бил отговорът на Константин Асен? Изборът му не бил особено голям. Антивизантийските сили сами дошли да го намерят. Шарл I Анжу (от 1266 г. крал на Сицилия и Неапол), един от най-ожесточените противници на Михаил VIII Палеолог (особено след сключването на договора във Витербо на 27 май 1267 г.^[58]), положил много усилия да организира коалиция срещу Византия. Българско пратеничество посетило Неапол, а пратеници на Шарл I — България^[59]. Но усилията на неаполския крал не дали резултат: изпреварващите действия на византийския император прекъснали или поне на първо време отложили войнствените амбиции на Шарл I. На 6 юли 1274 г. в рамките на Лионския събор бил подписан акт, който обединявал двете църкви. Подписите на ромейските представители означавали не само обединение, но и признаване на върховенството на папата от ромеите, както и на римската вяра^[60]. В замяна Михаил VIII получил важна отстъпка в политическата област. Шарл I Анжу бил принуден да се откаже от завоевателните си намерения до 1 май 1276 г., което дало възможност на ромеите да заличат усилията за формирането на желаната от неаполитанците коалиция^[61].

Константин Асен се оказал сам срещу Византия и срещу трудностите вътре в страната. Към 1273 г. централната власт се пропукала и Северозападът бил обхванат от сепаратистични тенденции: двамата братя Дърман и Куделин създали в областта на Браничево самостоятелно владение^[62], което било преход към окончателното загубване на тези земи. През същата 1273 г. България била обект на разорително нашествие от страна на татарите на Ногай^[63]. След тази дата татарите станали чести гости на Балканския полуостров и притиснали все пак тежко българската държава^[64]. Константин Асен бил безпомощен и не реагирал. За това му положение имало чисто лична физическа причина: при неизвестни обстоятелства той си бил счупил единия крак и останал инвалид (Пахимер отбелязва, че се придвижвал в колесница^[65]). Така държавните дела постепенно преминали в ръцете на царица Мария. А нейните амбиции не отивали по-далеч от възможността да запази царското достойнство за малкия си син Михаил Асен. Още съвсем невръстен, през 1272–1273 г. на Михаил била дадена титлата (съ)цар и по този начин бил приобщен към върховната власт^[66]. Но амбициозната царица майка не се задоволила само с това възшествие, тя ловко и, когато трябвало, много твърдо бранела правата на детето цар (като лъвица, която защитавала своето лъвче^[67]) от апетитите на възможните претенденти. Най-известният бил Яков Светослав, който се титулува „български деспот“ (внушението е „деспот на българите“), а сетне и „imperator Bulgarorum“. Но Мария се справила с руския авантюрист по един завиден начин: тя първо го осиновила (към 1275 г.), а по-късно не се поколебала да го отрови^[68], като по този начин го отстранила ефикасно и завинаги.

При формалното присъствие на царствения си съпруг инвалид Мария не само се борела за интересите на своя син, но и се опитвала да направлява външната политика на страната. За съжаление единственият й известен опит бил тласкан от нейното пристрастие към вътрешните проблеми на Византия, изострили се особено много след сключването на Лионската уния. Мария подкрепяла усилията на майка си Евлогия, която била сред най-изявените противници на своя брат Михаил VIII и на неговата идея за обединението на църквите. Тази подкрепа се изразявала преди всичко в опити за организиране на антивизантийска коалиция. За един такъв амбициозен проект разказва Георги Пахимер: тя проводила някой си Йосиф Катар в Йерусалим, който трябвало да убеди тамошния патриарх в организирането на съюз срещу Михаил VIII Палеолог. Към този съюз трябвало да бъдат приобщени и останалите двама източни патриарси, антиохийският и александрийският, а основна сила (наред с България) да бъде египетският мамелюкски султан. Идеята, разбира се, пропаднала, пропаднали и усилията на българската царица^[69].

Царуването на Константин Асен, независимо от трудностите и сякаш противно на предходните години, продължавало вече двадесетина години (само Иван II Асен царувал повече време). То не само било дълго, но и много неща подсказвали, че не било особено успешно. Наистина България успяла да преодолее кризата във властта, но не сполучила да възстанови поне отчасти някогашната си международна позиция; не само не си върнала земите, загубени през десетилетието 1246–1256 г., но и понесла нови загуби; не само че не успяла да се противопостави на традиционния си противник Византия, възстановила някогашното си единство и управлявана от един от най-известните си василевси, но и била подложена на натиск от страна на унгарците и на грабежи и опустошения от татарите на Ногай, чиито нашествия на юг от Дунава, особено през 70-те години, започнали да се превръщат в трайна тенденция. А новите прояви на сепаратизъм били сигнал за дълбока криза в централизираната власт. Съдбата не била благосклонна лично към Константин Асен, като го превърнала в инвалид и му попречила да изпълнява пълноценно своите царски функции. Това физическо състояние на царя открило широко пространство за амбициите на царица Мария и управлението на страната все по-често започнало да попада в ръцете на една жена. Тази нерадостна картина не само не удовлетворявала българското общество, но и стимулирала апетитите към върховната власт. Необходим бил само един знак и тежката атмосфера отново щяла да избухне в гражданска война. И този знак се явил на българското небе през 1277 г.

Размириците, които бързо придобили облика на узурпация, по традиция се наричат от българската историопис „въстание на Ивайло“^[70]. Както и в много други случаи, така и на това важно събитие от историята на България гледаме с очите на външните наблюдатели, на византийските историци. А тези погледи разкриват, ако не неадекватно, то поне непълно картината на събитията. Кой е бил водачът на наченалата през 1277 г. гражданска война в България? Според основния свидетел Георги Пахимер той се наричал Κορδοκούβας, което на гръцки може да бъде сближено с Λάχανον, т.е. „зеленчук“^[71] (Никифор Григора употребява само второто име^[72]). Това сведение даде основание на някои учени да видят в Κορδοκούβας деформираното Βορδοκούβας, което според тях е гръцки надпис на българското „бръдоква — бърдоква“^[73] — понятие, означаващо „маруля“, „салата“^[74]. Тази етимология, макар и правилна, едва ли би могла да удовлетвори историческата наука, когато става дума за истинското име на узурпатора. К. Иречек^[75] бе този, който направи връзка между писаното от Пахимер и една кратка, но изключително важна приписка, станала известна за пръв път през 1866 г.^[76] Ето тази част от текста, която ни интересува тук: „В името на Отца и Сина и Светия Дух. Аз раб Божи/ Костадин четец, наричан Войсил/ граматик, написах тази книга/ за презвитер Георги, наричан поп/ Радослав в град Свърлиг в/ дните на цар Ивайло и при епископа Ниша/ вски Никодим в годината 6787 (= 1278/79)/ индикт 7, когато гърците се намираха под/ град Търново…“^[77]. Чешкият учен с голямо основание отъждестви споменатия тук „цар Ивайло“ с Кордокува (= Бърдоква) и Лахана от византийските извори, и така узурпаторът от 1277 г. получи своето истинско име (?). Макар че това отъждествяване има своите противници и днес^[78], то се наложи трайно в съвременната историческа наука.

Двамата византийски историци — Георги Пахимер и Никифор Григора — създават два модела на зараждането и началните действия на узурпацията, които имат само една допирна точка помежду си. Както би трябвало да се очаква, съвременникът Пахимер е много по-обстоен и разказът му е пълен с интересни подробности. Кордокува (= Бърдоква) или Лахана, т.е. Ивайло е „селянин“ (ἀγρότης), „който пасеше свинете срещу заплащане“ (μισθοῦ βοσκῶν χοίρους); той водел много беден живот — хранел се с хляб и с диви зеленчуци (ἀγγίοις λαχάνοις). Постепенно той започнал да си въобразява за себе си големи неща (περὶ ἑαυτοῦ φανταζόμενος) и мечтаел за власт; започвали да му се явяват светци, които го подбуждали да вземе властта над народа. Не закъснял и сигналът за действие, който поставил началото на пропаганда из страната: тогава негови привърженици започнали да разгласяват името му и да твърдят — идва най-важното, — че е получил знак от Бога, за да управлява страната. След пропагандата, която подготвила почвата, настъпил моментът за истинските действия. Ивайло и сподвижниците му се въоръжили и започнали похода към властта^[79]. Едва ли е необходимо дълго да се взираме в този текст, за да открием неговия код. Няма никакво съмнение, че разказът на Пахимер не може да бъде разглеждан извън познатите идеологически модели на времето, а неговите елементи са част от системата на Θεοσημεῖαι (Διοσιμῖαι). Идеята „императорът — Божи избраник“ била един от основните елементи на византийската политическа доктрина. Императорът действително бил Божи избраник, но той царувал толкова време, колкото Бог му позволил. Защото Бог можел да се разкае за решението си и да насочи своя избор към по-достоен кандидат. Така се появявал узурпаторът. А ако той не успеел, това означавало, че Провидението все още подкрепяло първия си избраник. В противен случай, т.е. при успех на метежника претендент, То оттегляло подкрепата си от властващия василевс. Ето този добре познат и разпространен идеологически модел е използвал Пахимер, за да представи началото на гражданската война в България. Очевидно Провидението вече било готово да прекрати своето покровителство върху Константин Асен. Появил се и претендентът узурпатор, на когото Бог не закъснял да прати своя знак: дошло времето за смяната на властта; старият цар, който не управлявал добре, трябвало да си отиде и властта над народа да бъде поета от Лахана (Ивайло). Този Божи знак бил разпространен из страната и узурпацията започнала. Дали събитията се развили по този начин или Пахимер, обучен в основните идеи на византийската политическа доктрина, така си ги е представял, няма никакво значение. Защото и в двата случая се натъкваме на една и съща идеологическа завеса, която прикрива умело реалния живот и изтласква напред въображението.

Моделът, който ни предлага Никифор Григора, е различен и, би могло да се каже без колебание, подвластен на малко по-различна философия. По произход Лахана бил овчар (βοσκηματώδης) — допирната точка с Пахимер, много хитър и коварен по мисъл и способен да извърши преврат. Водел „разбойнически живот“ (ληστρικὸν), като трупал богатства и събирал войска. Едва след много и настоятелни нападения (καταδρομὰς) и грабежи (ζημίας) се стигнало до решителния сблъсък между метежника и Константин Асен^[80]. Очевидно истината за произхода на узурпатора, наричан от ромеите Лахана^[81], а от българската приписка Ивайло^[82], и мотивацията за неговите действия трябва да се търсят другаде. Образът му, изграден до голяма степен с трафаретни черти^[83], е отдалечен от действителния.

Различието между Пахимер и Григора не е само в описанието на личността Ивайло; то е и в представянето на първите стъпки на узурпатора. Ако Григора е убеден, че Константин Асен тръгнал срещу него едва когато му омръзнали разбойническите действия (въпреки че преди това говори, макар и имплицитно, за способностите на Ивайло да извърши преврат)^[84], то Пахимер е не само по-обстоятелствен, като съвременник, но и пише за междинно звено или, казано по друг начин, преди да се стигне до решителния сблъсък между законен владетел и претендент, той разполага с други събития: на няколко пъти Ивайло с войска, която вече бил събрал, разбил няколко татарски групи, които безпрепятствено кръстосвали България и грабели безнаказано. В резултат на тези победи, малко изненадващо, областите (χῶραι) се присъединявали към него, тъй като били убедени, че ще бъдат по-добре под неговата власт^[85]! Едва след това дошъл неизбежният сблъсък между царските войски, предвождани от инвалида Константин Асен (Пахимер не пропуска да отбележи, че той се возел на колесница) и метежниците начело с техния вожд Ивайло. И двамата византийски автори не се колебаят, когато съобщават резултата от сражението: царската войска (онези, които останали верни на царя, били малко) била напълно разбита. Ивайло „заклал като жертвено животно Константин Асен“ (Пахимер)^[86], който загубил не само царството, но и жена си (Григора)^[87].

Това сражение имало решително значение не само за хода на метежа, но и за разказите на двамата историци. Оттук нататък почти изчезват трафаретите, знаците и символите и описанията стават значително по-реалистични и по-конкретни; особено на Пахимер, тъй като Григора е съвсем кратък. Това не ги прави веднага по-достоверни, но във всички случаи ги приближава до действителните събития. На първо място това се изразило в интернационализирането на такъв вътрешен проблем, какъвто била гражданската война в България. Докато Търново живеело в страх, слухът за метежа достигнал до Константинопол, и то още преди смъртта на Константин Асен. Михаил VIII Палеолог не можел да пропусне такъв удобен случай и дори се отправил към Адрианопол тъкмо когато там пристигнало известието за трагичната кончина на българския цар. Византийският василевс, виждайки с основание в личността на Ивайло бъдещия владетел на България, решил да се сроди с него^[88], но бързо се отказал от тази идея и решил да потърси друго средство, за да влияе в България (Григора, вероятно за да оправдае действията му, пише, че Ивайло имал намерение да нападне ромейските села и градове^[89]). А то било да „противопостави на Лахана сина на Мицо — Йоан“^[90]. Михаил VIII Палеолог си спомнил за споразумението, постигнато с Мицо в 1261 г., част от което уреждало брак между Йоан и една от императорските дъщери. Идеята синът на Мицо да стане императорски зет и след това да бъде провъзгласен за цар на българите допаднала на императорското обкръжение, което решило, че Ивайло ще бъде победен от ромейските войски, а населението на Търново ще предаде Мария и нейния син^[91]. По нареждане на Михаил VIII Палеолог Йоан бил доведен от Троя в Адрианопол (вероятно в началото на 1278 г.^[92]). Императорът „го нарече свой зет и цар на българите“ и му дал „името на неговия дядо Асен“ (Иван Асен)^[93]. Сватбата на Йоан или вече на Йоан III Асен с Ирина Палеологина била тържествено отпразнувана в Константинопол. Синът на Мицо поел задължението, ако влезе в Търново с помощта на ромейските войски и стане български цар, да бъде съюзник на Империята; в противен случай щял да бъде почитан като деспот^[94].

Тържественото провъзгласяване на Иван III Асен за български цар, разбира се, не означавало, че той поел реалната власт над Българското царство. Оставало по-трудното: практическото осъществяване на намеренията. Но действията на Михаил VIII в тази посока не закъснели. Той призовавал българите да се присъединят към Иван III Асен, уверявал ги, че при него те ще бъдат по-добре^[95]. В същото време в Търново пристигнало ромейско пратеничество, което трябвало да убеди българите да предадат Мария и нейния син и да приемат новата царска двойка^[96]. Намесата на Византия (след дипломацията идвали войските) поставила в много тежко положение българската царица. Срещу нея се били изправили два противника: един по-близък и друг по-далечен, Ивайло и Иван III Асен, зад когото стояла Византия. Мария решила да направи опит да се споразумее с вуйчо си, но Михаил VIII Палеолог вече бил отишъл твърде далеч в осъществяването на своите планове, за да се откаже от тях. Тогава на Мария останала другата възможност: да се спогоди с Ивайло. Преговорите, които в началото се натъкнали на пречки (така поне пише Пахимер), все пак завършили с разбирателство между двете страни. Вратите на българската престолнина били отворени, Мария се омъжила за Ивайло и „поеха заедно знаците на царската власт“^[97]. Това вероятно станало през пролетта на 1278 г.

С влизането си в Търново и особено с получаването на царското достойнство Ивайло осъществил, и то без големи трудности, така желаната цел. Но той много добре разбирал, че едно е да постигнеш целта си, съвсем друго — да я съхраниш трайно и сигурно. Тъкмо това, а не фактът, че му били омръзнали ласките на жена му (Пахимер), го накарали да действа. Противниците на България били пак двама: татарите и ромеите. Трудно е да се каже каква цел преследвали татарите, нахлувайки в българските предели, но намеренията на ромеите били ясни и категорични: да поставят Иван III Асен на българския престол. При всичките безчинства, които вършели татарските орди, Ивайло е разбирал кой е по-опасният му противник. И сраженията му с ромеите, предвождани навярно от Михаил Глава^[98], не закъснели. Дори умелите фрази на Пахимер не са в състояние да прикрият истината за тези сражения: надмощието на българите и ужаса, който Ивайло всявал сред враговете си^[99]. Промяната в съотношението на силите настъпила едва тогава, когато Ивайло бил принуден да насочи голяма част от силите си срещу татарите. Дори свободата за действие, която се разкрила пред ромеите, била свързана преди всичко с разнеслия се слух за поражение на Ивайло от татарите^[100].

Едва сега ромеите без особени усилия могли да овладеят част от Източна България^[101] и да изпълнят целта, която преследвали. „Търновци“ (Τερνοβίταις) — вероятно аристокрацията или поне онази част от нея, която мразела царицата — намерили удобен момент да предадат Мария и сина й на ромеите и „приеха деспот Асен“, защото управлението на българите отдавна му принадлежало^[102]. Мария (тя била бременна „с плода на варварина“, т.е. Ивайло) и невръстният Михаил Асен били отведени при Михаил VIII Палеолог (той бил в Адрианопол, за да следи отблизо събитията в България), а Иван III Асен и Ирина (не заедно, а един след друг, както пише Георги Пахимер) влезли необезпокоявани от никого в Търново и били „приветствани като царе“ (… βασιλεῖς ἐφημίζοντο^[103]) вероятно през пролетта на 1279 г.^[104] Тези събития, които едва ли били изненадващи, рязко изменили политическата обстановка в България и преди всичко положението на Ивайло. Не че той би могъл да разчита на Търново, на местното болярство, което го приело по принуда, но все пак срещу него вече били престолният град и цялата територия, овладяна от ромейските войски. Независимо от това Ивайло, който се чувствал български цар, справяйки се с татарите, се обърнал с лице към новия си противник, вече цар — Иван III Асен или по-точно към ромеите, благодарение на които той пребивавал в Търново. Ивайло, вероятно в началото на лятото на 1279 г., обсадил българската столица^[105], която изпаднала в критично положение и спасението й могло да дойде само с ромейска подкрепа. И Михаил VIII не закъснял да осигури тази подкрепа, но Ивайло разбил изпратените на помощ ромейски войски. Той нанесъл голямо поражение на ромеите, предвождани от протовестиария Мурин, край Диавена (Διάβαίνα — дѣвина) на 17 юли 1279 г.^[106], а след това и на 5000-ната войска, предводителствана от протовестиария Априн (15 август 1279 г.)^[107].

Пораженията на ромеите подсказали на Иван III Асен, че той трудно може да разчита на подкрепа отвън, тъй като Ивайло бил сериозна преграда между него и евентуалната ромейска помощ. Но и положението в самата столица не било добро. Първоначалният ентусиазъм бил отшумял и започнали да се прокрадват враждебни настроения и действия срещу новия цар. За голяма част от търновското болярство Иван III Асен бил не потомък на Асеневци, а византийски поставеник. Достатъчно било да се появи личност, която да стане изразителка на тези настроения и да обедини недоволните, и междуособиците щели да пламнат отново. Тази личност не закъсняла да се появи: сред търновската аристокрация изпъкнал Георги Тертер, който правел впечатление е личните си качества. На първо време Иван III Асен (Пахимер недвусмислено пише, че всичко това било извършено от името на император Михаил VIII) се опитал да отстрани тази заплаха, като почти насила оженил Георги Тертер за сестра си Мария^[108] и го почел с титлата деспот^[109]. За целта Георги Тертер трябвало да се разведе с жена си, която заедно със сина му Теодор Светослав била отведена в Никея^[110]. Но това не ликвидирало намеренията на амбициозния българо-куманин и не неутрализирало неговите действия. Той продължил да плете своя заговор и вече не тайно, както твърди Пахимер, а вероятно съвсем явно се домогвал до царската власт^[111]. Всичко това принудило Иван III Асен, който „съзирал бунта“ на Георги Тертер, да устрои „бягството си под благопристоен предлог и с изгода за себе си“. Той сполучил да обсеби съкровищата на българските царе и да се добере до Месемврия и оттам с кораб се отправил към Константинопол. Иван Асен и съпругата му Ирина се установили в манастира „Св. Архангел Михаил“ в Анапъл (край византийската столица^[112]), където изчакали да отмине гневът на Михаил VIII^[113]. Това станало в началото на 1280 г.^[114] А в Търново Георги Тертер, по желанието на българите, завзел изоставената от Иван III Асен царска власт и бил провъзгласен за цар^[115].

Но до края на драмата на гражданската война имало още време. Ивайло, останал без подкрепа, се отправил да търси помощ от своите доскорошни противници — татарите. В лагера на Ногай пристигнал и другият неуспял цар — Иван Асен (вероятно през пролетта на 1280 г.). Но нито един от двамата не сполучил да постигне целта си. Нещо повече, Ивайло бил убит по заповед на Ногай, а Иван Асен избягнал тази съдба благодарение на застъпничеството на Ефросина, извънбрачна дъщеря на Михаил VIII Палеолог и съпруга на татарския вожд^[116].