Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (28) (История на България в три тома. Том І)

§ 1. Охридската архиепископия в живота на българите

След като влязъл в Дръстър (юли 971 г.), Йоан Цимиски унищожил българската патриаршия: намиращият се там патриарх Дамиан (вероятно избягал от Велики Преслав?) бил „низведен“ (καθῃρέθη)^[1]. Този акт — той е твърде близък до детронирането на цар Борис II в Константинопол — поне в очите на ромеите завинаги лишил българите от самостойна църква. Самите българи не мислели така. Вероятно след като василевсът се отправил към Константинопол, „низведеният“ патриарх Дамиан, който едва ли е приел току-що стореното с него за законно, също напуснал Дръстър и се отправил на запад, към онези български земи, които останали извън ромейското завоевание. Той е продължил да се чувства духовен водач на своето паство и е търсел неговата близост там, където тя можела да съществува свободно и покровителствана от българската държавна власт. Движението на средището на независимата Българска църква може да бъде проследено благодарение на втората грамота на Василий II. В нея е казано, че най-висшият български архиерей пребивавал последователно, в различно време, в Триадица (Средец — София), Воден, Мъглен (тук трябва да бъде вмъкната и Преспа, посочена в Cod. Pdris. gr. 880)^[2], за да се установи постоянно в Самуиловата столица Охрид^[3]. Времетраенето на това придвижване не може да бъде установено, тъй като изворите не позволяват (Дамиан навярно се настанил в Триадица, поне в самото начало, а Герман, за когото не може да се каже категорично дали е непосредственият му приемник, светителствал в Преспа)^[4]. Но в един момент двете резиденции, царската и патриаршеската, се събрали в Охрид (оттам ръководели църквата поне двама патриарси — Филип и Давид)^[5]. Така моделът на българското царство — единението на imperium и sacerdotium — станали безспорен факт. Защото българите, както не приели лишаването на техния суверен от царска титла, така и отхвърлили всяка възможност духовният им водач да бъде лишен от патриаршеско достойнство. Краят на това единение дошъл в 1019 г. в Константинопол по време на триумфа на Василий II: пред него вървели не само всички живи представители на династията, но и τοῦ ἀρχιερέως Βουλγάρων^[6], т.е. патриарх Давид (Скилица упорито го назовава архиепископ)^[7].

Унищожаването на самостоятелната Българска църква и нейното преобразуване в автономна архиепископия са актове, които са сравнително добре документирани. Точно документирани, а не разказани от хронисти, черпили свидетелства от втора или дори трета ръка. „Много и големи са добрините, с които човеколюбивият Бог е дарявал през различни времена нашето царство [Византия] и те надхвърлят всякакъв брой; а най-голямата [добрина] от всички е, че държавата на ромеите се разшири и че заедно е нея под един ярем мина държавата на българите. Поради това ние утвърдихме преблагочестивия монах Йоан да бъде архиепископ на България и да управлява делата, отнасящи се до архиепископията“^[8]. Какво прави впечатление в този текст, с който започва първата грамота на Василий ІІ? Действията на императора спрямо Българската църква са пряко следствие от покоряването на България, от това, че двете страни са се влели в една. Но в същото време не се говори открито за преобразуването, за което всички са знаели, че е осъществено, т.е. въобще не става дума за закриване на патриаршията и за създаване на нейно място на архиепископия. Текстът е съставен много ловко, много умело — макар че част от нюансите се губят при превода — и въпреки тази игра на словата той е точен и убедителен. Но впечатлението е двойствено: от една страна, архиепископията е рожба на завоеванието; от друга, тя сякаш се прелива от едно в друго време и с това подсказва, че е съществувала отдавна. Дори действията на василевса са предизвикани от необходимостта да бъде „утвърден“ архиепископът^[9] и да се определи броят и обхватът на определените му епархии! Архиепископията като автономна институция е функционирала не само през последните петдесетина години (действията на Йоан Цимиски са премълчани!), но и много преди това. Така българската патриаршия е заличена напълно. Поне за Василий II.

Същността на извършеното от Василий II става по-ясно, когато се разкрива обхватът на архиепископията. Защото това не би могло да стане с недомлъвки, премълчавания или гъвкави слова. Необходима е точност: „… постановяваме и сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всичките български епископии, както и всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха от тогавашните архиепископи [Самуил не е титулуван, а духовният водач е архиепископ!]… Постановяваме също сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър…“^[10]. По-ясно от това не би могло да бъде казано: новата архиепископия покрива териториално старата Българска патриаршия! Интересното е, че това не е станало изведнъж. Необходима е била втора грамота, издадена през 1020 г., в която василевсът отново е категоричен: „Да владее и управлява [пресветият архиепископ] всички епископии на България, т.е. не само ония, които бяха споменати в първия сигилий, но и тези, които са били пропуснати и непосочени заедно с други и които чрез настоящите сигилии се обявяват и дават поименно“^[11]. Самият василевс обяснява така издаването на втория сигилий: включените в него епископии били заграбени от съседните им митрополити и понеже той не желаел да ги допусне дори крачка навътре в границите на българската област, възстановил справедливостта^[12]. Подобен акт бил извършен и малко по-късно (terminus ante quem; 1025 г.) с трети сигилий^[13].

Трите сигилии не определят ясно и категорично статута на новата „стара“ архиепископия. Но макар и имплицитно, това е изразено: тя има автономна позиция по отношение на патриаршията в Константинопол. Но един доста по-късен текст предлага сведенията, които отсъстват, и то логично, от документите, издадени от Василий ІІ. Това е т.нар. нотиция (Σύγγραμμα) на Нил Доксопатър, съставена в 1143 г.^[14] Ето какво се чете там: „Тя [Българската църква] остана независима (αὐτοκέφαλος) и когато чрез императорската власт (βασιλικῆς ἐξουσίας), именно от василевс кир Василий Багренородни [Василий II], се изтръгна от българска ръка, но не се присъедини никога към Константинополската църква. Заради това и до днес още Кипър и България получават своите архиепископи от василевса. Те обаче се ръкополагат от собствените си епископи, както се каза, и се наричат архиепископи, понеже са самостойни“^[15].

Архиепископията е влязла в научната номенклатура под името „Охридска архиепископия“. Причината за това е ясна: резиденцията на архиепископа се е намирала в Охрид. Но всички документи — сигилиите на Василий II, по-късни нотиции, печатите на архиепископите, дори литературни творби (житието на св. Климент, Мъченичеството на 15-те Тивериуполски мъченици) са единогласни: ἀρχιεπίσκοπος, по-рядко ποιμενάρχης τῆς Βουλγαρίας, τῆς πάσης Βουλγαρίας, τῆς πάσης Βουλγαρίας ἤτοι πρώτης Ἰουστινιανῆς или обратно: τῆς πρώτης Ἰουστινιανῆς ἤτοι πάσης Βουλγαρίας^[16]. Защо е така, вече видяхме: архиепископията, поне в първите десетилетия, се е отъждествявала с територията на българското царство от времето на цар Петър.

Епархиите на българската архиепископия след издаването на трите сигилия на Василий II изглеждали така: 1. Охрид; 2. Кастория (Костур); 3. Главиница; 4. Мъглен; 5. Бутелос (Битоля); 6. Струмица; 7. Моровизд; 8. Велбъжд; 9. Триадица; 10. Ниш; 11. Браница (Браничево); 12. Белград; 13. Срем; 14. Скопие; 15. Призрен; 16. Липлян; 17. Сервия [1019 г.]^[17]; 18. Дръстър; 19. Видин; 20. Раса; 21. Орея; 22. Черник; 23. Химара; 24. Адрианопол (Дринопол); 25. (Велбт); 26. Ботрот; 27. Янина; 28. Козел (Козилис); 29. Петра; 30. Ригон (Риги) (1020 г.)^[18]; 31. Стаг; 32. Верия (между 1020 и 1025 г.)^[19]. Както се вижда, пълният териториален обхват на Българската архиепископия е установен на три пъти. За първи път това е станало вероятно след триумфа на Василий (?), но във всички случаи преди май 1020 г. (тогава е издаден вторият сигилий), когато българският архиепископ Йоан е получил епархии №№1-17. Какво прави впечатление? Най-източно разположени са епископия Велбъжд (Кюстендил) и Триадица (София) (№№8 и 9), а най-западно Главиница (№3); най-северните предели на архиепископията са достигали до Браничево, Белград и Срем (№№11, 12 и 13), а най-южните — Кастория (Костур) и Серния (№№2 и 17). Тези седемнадесет епископии съставлявали западната половина на българското царство или центъра на Самуилова България. Този обхват не е изненада: от една страна, тъкмо тези земи (или голяма част от тях) са били завоювани последни, а от друга, те са формирали една компактна територия.

Промяната в посока увеличаване на територията на архиепископията, дошла съвсем скоро. Това станало със сигилий, издаден през май 1020 г. Разширяването било за сметка на Подунавието, на изток от Браничево, чрез включването на Видин и Дръстър (№№18 и 19) и една епископия, разположена далеч на юг от Белград: Раса (№20). Останалите нови епископии били на юг-югозапад, а именно: Ботрот и Янина (№№26 и 27), Орея (вероятно западно от Янина^[20] — №21), Черник (около Елбасан^[21] — №22), Химара (Южна Албания^[22] — №23), Адрианопол (Дринопол на изток от Химара^[23] — №24), Βέλας (? близо до Дринопол^[24] — №25), Козел/Козилис (Южен Епир^[25] — №28), Петра (северно от Олимп^[26] — №29) и Рига (Южен Епир^[27] — №30). Както се вижда, броят на епископиите се увеличил с тринадесет, сред което били някои пропуснати (Раса), като основните тенденции имали две посоки — българските земи между Стара планина и Дунав и особено Епир и Тесалия, които били най-слабо свързани с България. Причините за тези промени са споменати в самия сигилий — апетита на съседни митрополити към откъсване на епархии от закритата Българска патриаршия. Но тази аргументация едва ли била оправдана по отношение на епархии като Дръстър и особено Видин и Раса; по-скоро тя се е отнасяла към Югозапада и изразява една разбираема благосклонност на Василий И към още по-разбираемото искане на българския архиепископ. Последните промени били извършени между май 1020 г. и 1025 г. (смъртта на Василий ІІ), когато Българската архиепископия получила още две епархии: Стаг (Тесалия^[28] №31) и Верия (№32), за които изрично е отбелязано, че се намират в „… τοῖς Βουλγαρικοῖς γὰρ ὃροις“^[29], т.е. в „българските предели“.

Каква е била по-нататъшната съдба на архиепископията? За съжаление богатата документация, която определила нейния автономен статут и поставила основите на епархиалното й устройство, не е последвана от други документи. Едва през XII в. тя попаднала в някои нотиции, които позволяват да се надникне в нейната история. Първата е нотицията на Нил Доксопатър, съставена през 1142–1143 г. (индикт 6) по заповед на краля на Сицилия Роже ІІ^[30]. В нея освен че набляга на статута на Българската архиепископия (автономен, както и на Кипърската църква), за което вече стана дума, авторът отбелязва, че тя имала „ἐπισκοπὰς πλείους τριάκοντα“, т.е. „повече от тридесет епископства“^[31]. За съжаление те не са изброени. Но в друга част на същия текст, там, където се сочат митрополиите, подчинени на Константинополската патриаршия, на 45-то място е поставен „τὸ Δορόστολον ἤτοι ἡ Δρίστρα ἔχουσα ἐπισκοπὰς έ“, т.е. „[митрополитът] на Доростол или Дристра има пет епископства“^[32]. Кога е станало това отделяне на Доростолската епархия, не би могло да се определи с желаната точност. Но то е факт, който трябва да бъде отнесен към един голям период, затворен между 30-те години на XI в. и началото на XII в. И е засвидетелстван благодарение на една нотиция, съдържаща епархиите на Константинополската патриаршия, съставена тъкмо по това време^[33]. Благодарение на многото ръкописи, в които е запазена нотицията, са познати два списъка на епархиите на Българската архиепископия; списъци, които взаимно се допълват и съставят истинската картина. Промените, които отразява нотицията, са в две посоки: отпадане на епархии, подчинени на Охрид още през 20-те години на XI в., и включване на нови епархии, невключени в списъците от 1019–1025 г. или създадени тъкмо тогава. Нека ги разгледаме поотделно и последователно.

От сигилия, издаден през 1019 г., е отпаднала епископията Сервия (№17); от втория сигилий са отпаднали единадесет епископии, както следва: Доростол — Дръстър (№18), Орея (№24), Черник (№22), Химара (№23), Адрианопол — Дринопол (№24), Βέλας (№25), Ботрот (№26), Янина (№27), Козилис (№28), Петра (№29) и Рига (№30); най-сетне отпаднали са и двете епархии, присъединени към архиепископията със сигилия от времето между 1019 и 1025 г.: Стаг и Верия (№№31, 32)^[34]. Или ако се сумират посочените промени, ще се види, че от 32 епархии на Българската архиепископия в 1025 г. са останали 18, т.е. отпаднали са 14 (1 + 11 + 2). Какъв характер имали настъпилите промени и на какво се дължат те? Освен отделянето на Доростол — Дръстър, чийто митрополит бил подчинен на константинополския патриарх, всички други промени засегнали югозападните предели на архиепископията и целели откъсването на тези епархии, които били добавени към Българската църква през 1020 г., епархии, които се намирали по далечните краища на българската етническа територия или извън нея. Така архиепископията се върнала към границите си, очертани със сигилия от 1019 г. (с допълнение на две епископии: Раса и Видин).

Кои са новите епархии, които българският архиепископ получил и кои са регистрирани в нотицията от втората половина на XI в. или началото на XII в.? В група ръкописи на тази нотиция се откриват шест епископии, непознати в миналото, а именно: Σελαστφόρου, Сланица или Пела, Илирик или Канина, Гребеница, Δεύρης = Дебър, Βρεανόγης ἤτοι Βλάχων^[35]. В друг ръкопис на същата нотиция са включени още шест епархии, както следва: Девол, Кресна, Молиск, Острово, Полог и Ραβδοβισδίου (= Радовиш, между Щип и Струмица)^[36]. Съпоставянето на двете допълнения показва, че една епархия присъства и на двете места, но с различни имена: Σελασφόρου и Девол^[37]. При това положение новите епархии са общо 11. Те са разположени предимно в Македония и са резултат от надробяването на територията на вече съществуващи епархии. По този начин границите на архиепископията се запазили такива, каквито били установени със сигилия от 1019 г. Наистина броят на епархиите бил 30^[38] (както след издаването на сигилия от май 1020 г.), но те били по-малки. Следните епархии, изброени изток-запад и север-юг (югозапад), маркират границите на Българската архиепископия: Срем-Белград-Браничево-Видин-Триадица-Велбъжд-Моровизд-Радовиш/Струмица-Молиск-Кастория/Костур-Канина-Главиница. На запад, отчасти на северозапад автономната Българска църква граничела с Драчката епархия^[39].

Първият български архиепископ със седалище в Охрид бил утвърден като такъв от Василий II още в 1019 г. Това бил монахът Йоан. За него разполагаме с две групи свидетелства, които не оставят никакво съмнение в неговата личност. По-интересни са данните, които предлага Списъкът на българските архиепископии (т.нар. Каталог на Дюканж). Според тях Йоан бил родом от дебърското село Агноандники и игумен на тамошния манастир „Св. Богородица“^[40]. Трудно е да се каже защо изборът на василевса се е спрял на този неизвестен монах; трудно е да се каже с какви свои качества той е привлякъл вниманието на Василий II. Но тази негова неизвестност не е основание, за да бъде той отъждествяван с последния български патриарх Давид^[41]. Архиерейската дейност на Йоан продължила почти двадесет години: по всяка вероятност той починал през 1037 г. (terminus post quem: трите земетресения, станали призори на 18 декември, 5 индикт, 6545 г., т.е. 1036 г.^[42]). Негов приемник на охридския, българския архиепископски престол бил Леон, родом от Пафлагония, някогашен хартофилакс на Великата църква (Св. София)^[43]. В това няма никакво съмнение, тъй като същата интерполация (Vind. Hist. gr. 74), която известява смъртта на Йоан, отбелязва и неговия наследник^[44]. В същото време в Списъка на архиепископиите той е наречен πρῶτος ἐκ Ρωμαίων, т.е. „пръв от ромеите“, поел ръководството на архиепископията. По време на неговото светейшество в Охрид била построена църквата „Св. София“, или може би той я възстановил и зографисал отново. Той дарил на храма и една икона на Божията майка, която в по-късно време била пренесена в охридската църква „Св. Климент“^[45]. Леон починал наскоро след като „царството“ преминало в ръцете на Теодора (11 януари 1055 г.)^[46] и в архиепископско достойнство бил въздигнат Теодул, родом от Тетраполис (Икония), игумен на прочутия константинополски манастир „Св. Мокий“^[47]. Той пък построил „Горната велика църква“ (днешната охридска църква „Св. Богородица“?), като бил подпомогнат от охридчанина Йоан Анза (? — Ανίζα)^[48].

Теодул починал в края на 1063 или самото начало на 1064 г.^[49] и за негов приемник императорът назначил (след 1 април 1064 г.) Йоан от Лампи, който бил монах в някой от манастирите в планината Олимп, вероятно заедно с бъдещия константинополски патриарх Йоан Ксифилин^[50]. Запазен е негов печат с легенда „Богородице, помагай на своя раб Йоан, монах и архиепископ на цяла България“^[51]. С неговото светителство е свързан един интересен и важен епизод от историята на Византия: през лятото на 1078 г. дукът на Драч протопроедър Никифор Василаки се разбунтувал с цел да узурпира византийския престол. За да предаде законен вид на своите цели, претендентът поискал от охридския архиепископ, като глава на автономна църква, макар и наречена Българска църква, да постави на главата му императорска корона^[52]. Но архиепископ Йоан отказал. За негов наследник на българския архиепископски престол император Никифор III Вотаниат определил (вероятно още през лятото на 1078 г.) монаха Йоан, наречен Δοῖνος, т.е. „човек, който не пие вино“. Преди това той бил игумен на манастира τοῦ Ἀριτζίου^[53].

Теофилакт Охридски или Български^[54] е по всяка вероятност следващият архиепископ на българската църква (той заел своя пост в Охрид около 1090 г.). Той бил родом от остров Евбея, завършил образованието си в Константинопол като ученик на Михаил Псел. Бързо добил известност като „корифей на риторите“ и за кратко време бил възпитател на Константин Дука (син на Михаил VII Дука), сгоден за Анна Комнина (от това време датира едно „императорско слово“ — съчинение, посветено на възпитанието и образованието на малолетния принц^[55]). Животът и дейността на Теофилакт в българските земи са добре познати благодарение на богатата колекция писма (130), които архиепископът е адресирал до свои приятели в Константинопол или в провинциите на Империята^[56]. Особено внимание заслужават резултатите от литературното творчество на Теофилакт, създадено в Охрид. На първо място това е т.нар. Пространно житие на св. Климент Охридски^[57] — безспорно най-добрият извор за живота и дейността на светеца; житие, чието съдържание се различава твърде много от впечатленията на Теофилакт от българите и България, изразени в неговите писма. Посветено на един светец, отъждествяван едва ли не със самата Охридска църква, житието поставило основата на една традиция — да се посвещават агиографски и химнографски творби на св. Климент, която оставила трайни дири в творчеството на охридските архиепископи^[58]. С името на Теофилакт е свързан още един агиографски текст, който има изключително важно значение за раннобългарската история. Това е „мъченичеството“ на петнайсетте Тивериуполски мъченици^[59]. Макар че биографията на Теофилакт е добре позната — разбира се, съпоставена с биографиите на останалите български архиепископи, — не може със сигурност да се каже докога той е продължил да светителства в България. Докато анализът на писмата показва, че най-късното е написано към 1108 г., то един ръкопис с творби на архиепископа поставя датата на неговата смърт в 1125 г.^[60]

В Списъка на българските архиепископи след Теофилакт е поставен Леон ὀ Μουγγός, т.е. „Немият“. Той бил от еврейски произход, покръстен и както своите предци християнски мисионер сред езичниците^[61]. В един документ, издаден в полза на манастира „Св. Богородица“ (Велюса — край Струмица), той е наречен Леон Философ^[62]. Годините на неговото светителство зависят от точната дата на смъртта на Теофилакт — 1108 или 1125 г. Нищо не може да се каже и за годината на неговата кончина. Следващият архиепископ на България бил Михаил ὀ ἐπίκλην Μάξιμος, т.е. „по прозвище Максим“ (допуска се, че това е фамилно име)^[63], който, преди да встъпи в този пост (около 1139 г.?), бил патриаршески остиарий и дякон на Великата църква (Св. София)^[64]. Запазеният печат не предлага по-богата или по-различна информация^[65]. Негов приемник по всяка вероятност бил Йоан. Това е архиепископът с най-знатен произход между архиереите на Българската църква. Той произхождал от управляващата династия на Комнините: бил син на севестократор Исаак (брат на император Алексий I Комнин). Светско лице (притежавал дворцовата титла пансеваст севаст), с кариера в политическия живот, Адриан Комнин се замонашил едва след смъртта на съпругата си и към 1140–1142 г. бил назначен и интронизиран като български архиепископ. Присъствието му в българските земи остава почти непознато (както Леон Мунгос и той обдарил манастира „Св. Богородица“ в с. Велюса край Струмица^[66]). Смъртта му остава неуточнена и се отнася към времето между 13 май 1157 г. (тогава архиепископът, заедно с много други архиереи, присъствал на синод в Константинопол) и 1164 г. (тогава той е споменат като покойник)^[67].

Извън Списъка на българските архиепископи (запазен в два ръкописа) със сигурност е известен още един архиепископ на България. Това е Константин (около 1170 г.), за когото се знае твърде малко, тъй като е споменат в изворите заради своя племенник, бивш митрополит на Керкира^[68]. В Житието на св. Иларион Мъгленски, написано от патриарх Евтимий, се споменава „блъгарскомох тогда архиепископох — устадзе же бъ томох прозванзе…“ Трудно е да се каже кога Евстатий е ръководил делата на българската църква, тъй като житието дава една широка хронологическа рамка: времето на император Мануил I Комнин (1143–1180 г.). Ако той действително е съществувал^[69], неговото светителстване, което не е включено в Списъка на българските архиепископи, би трябвало да бъде отнесено след управлението на Йоан (Адриан Комнин), т.е. след 1157–1164 г., преди или след Константин.

Църковният живот на следващото ниво, т.е. епархии, е почти непознат. Писмата на Теофилакт съдържат някои откъслечни сведения за отношенията с подчинените му епископи и функционирането на Синода на Българската църква. От друга страна, серия оловни печати предлагат имената на някои епископи^[70] — Теодор и Михаил (Кастория — Костур)^[71], Михаил (Главиница)^[72], Стефан (Битоля)^[73], Димитър, Василий, Климент, Константин (Струмица)^[74], Никифор, Йоан, Гавраил (Велбъжд)^[75], Димитър, Никита (Триадица)^[76], Константин (Ниш)^[77]. Не по-добра е представата за църквата в земите, които били извън територията на Българската (Охридската) архиепископия. Вероятно в края на XI в. (?) — за това вече стана дума — Дръстърската епархия била извадена от състава на Българската църква и вече като митрополия, била подчинена на Константинополската патриаршия^[78]. Известни са още митрополит Стефан в Йоанопол (между 971 и 986 г.?)^[79] и двама митрополити на Томи — Аникит и Василий (XI в.)^[80].