Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (2) (История на България в три тома. Том І)

Глава първа
„Великото преселение на народите“ и балканските провинции на Източноримската империя (Византия) през IV-VI в.

В мрачното си предчувствие за една настъпваща голяма катастрофа в човешката история към 250 г. сл.Хр. в един от трактатите на раннохристиянския богослов св. Киприан († 258 г.) пише следното: „Светът вече остаря и няма предишната си свежест… Зимата не е снеговита, за да напоява семената, а през лятото няма достатъчно слънце, за да зрее плодът… Обеднелите планини не дават повече мрамор, мините — злато и сребро… В полята няма земеделци, в морето — моряци, по бойните полета — воини. Няма повече справедливост в съдилищата, умение в занаятите, дисциплина в нравите… Чума покосява човешкия род… Идва денят на Второто пришествие!“^[2].

Скоро подир това възкачилият се на престола на Римската империя пълководец на Далмация Диоклетиан (284–305) се захванал с радикални реформи да оздравява държавата и обществото. По някаква странна ирония на историята тогавашната официална пропаганда започнала да го величае като „баща на Златния век“. Всъщност независимо от реформаторските напъни, целящи да преодолеят кризата, империята — този „обезкървен и изхабен организъм“ (М. Ростовцев) — била вече тръгнала по пътя на своя залез. „Варварските племена и народи“, които прииждали от Източна Европа и Азия, станали извършители на една присъда, която съдът на историята определил за Римската империя. Все пак идвали времената на „нови златни векове“ в историята на Европа и техните бащи щели да бъдат Юстиниан I Велики, Карл Велики, Симеон Велики, Лайош I Велики и редица други „велики“ владетели на Средновековието, живели векове по-късно подир първия „баща на Златния век“.

„Раждането на Европа“ (според сполучливата формулировка на Р. Лопец), началният период на нейната същинска история, чийто цикъл все още продължава — това е „Великото преселение на народите“ (IV-VIII в.)^[3]. То бележи и началото на Европейското средновековие. Смята се, че негова изходна точка е натискът на хуните от вътрешна Азия, предизвикал нашествията и заселването на готите в балканските провинции на Източната Римска империя. Краят му е белязан с радикалното етническо обновление на цяла Европа, чиито региони и области били вече плътно заселени с германски, славянски, англосаксонски, тюрко-номадски и други племена, с появата на редица нови държавнополитически образувания върху развалините на късноримската империя. Сред тях с особено значение за ранносредновековната история на европейския континент били франкското Вестготско и Лангобардското кралство, Аварският хаганат и Българското ханство в Долния Дунав.

Етническата и политическата карта на Европа за няколко века променили своите цветове; Европа се „варваризирала“. Варварските племена, народи и държави вдъхнали нов живот на стария континент. След залеза на неговата антична цивилизация, изживяла напълно цикъла на своето историческо развитие, настъпила нова епоха, свързана с коренна промяна на структурите, балансите, тенденциите и търсенията в европейския свят, на по-тясно обвързване на неговата история и съдба с Азия.

Изключително важна роля в процесите и събитията, протекли в хода на „Великото преселение на народите“, изиграли българите и славяните, с които тясно е свързано не само обновлението на Балканския полуостров и цяла Източна Европа, но и началото на българската държавност. Тяхното придвижване към вътрешността на Европа било предшествано от нахлуването на готите и хуните.

Кои са причините за движението на огромни етнически маси през първата половина на I хилядолетие от Азия към Европа, от Изток към Запад? Този въпрос няма единствено риторичен характер — той с право иска отговор. Този отговор се търси доста отдавна. Още в края на IV в. западният църковен отец св. Амброзий Милански (ок. 340–397 г.) по удивляващ с дълбоката си интуитивност начин успял да долови верижния характер на движението на големи етнически маси от Азия към вътрешността на Европа: „Хуните се нахвърлиха върху аланите, аланите върху готите, готите върху тайфалите и сарматите. А пък готите, подгонени от своето отечество, ни прогониха от Илирик. И това няма край“^[4]. Всъщност причините за този междуетнически сблъсък, привел в движение големи маси, трябва да се търсят в по-дълбоки пластове. Изплувалите на повърхността политически събития и явления били обусловени от фактори с друг характер: географско-климатични и етно-демографски. Настъпилото през IV в. всеобщо застудяване принуждавало племената да търсят усилено места за трайно заселване в южните региони на Азия и Европа. Пренаселеността на степните пространства в Азия водела до появата на хроничен глад сред номадските племена, което ги карало да бъдат в близост до територии, населени със земеделски племена и народи, за да могат по пътя на обмяната на продукти да се препитават. Може с основание да се смята, че в главна степен гладът и стремежът към етническо и човешко оцеляване стимулирали многобройните азиатски племена към обединяване и движение от изток към запад, към пределите на руиниращата се Римска империя. Оределите й откъм население географски пространства се нуждаели от оживяване. Това можели да сторят племената и народите, разположени край нейните граници, в периферията на Европа. По-богатите и култивирани земи на римските провинции, гдето по-лесно можело да се осигури оцеляване и съществуване на първо време с плячка и грабеж, а подир това с труд, очевидно силно ги привличали. Всъщност „варварите“ вече отдавна познавали империята — било като нашественици в нейните предели, било като нейни воини и наемници, било като роби и заселници в територията й. Живелият през втората половина на V в. закоравял привърженик на старата езическа религия Зосим в своята „Нова история“ обвинява за бедите, сполетели империята, най-вече въвелия християнството като държавна религия император Константин I Велики (324–337 г.). Според него той не само въвел губителното за империята християнство, но и отворил вратите за нахлуванията на варварите „в подвластната на римляните земя“ и „поставил началото и зародиша на разстройството на държавата“^[5]. Колкото и парадоксално да изглежда това, неговия възглед в ново време споделя в увода на своя седемтомен монументален труд „Упадък и крушение на Римската империя“ (1757–1794 г.) големият английски историк Едуард Гибон, пишейки: „Това, което искам тук да опиша, всъщност е триумфът на християнската религия и варварството.“

Погледнато в по-общ план, верижната реакция, предизвикала сътресенията в европейския континент, имала за начало сблъсъка на Китайската империя с многобройните тюркски, монголски, тибетско-тунгуски и тунгуско-манджурски племенни общности, които населявали огромно азиатско пространство от Великата китайска стена на изток до Алтайските планини на запад и от Забайкалието и Южен Сибир на север до Тибетските планини на юг. Отблъснати от нея, раздирани от междуособни войни и вътрешни противоречия, вместо натиск на изток, те били принудени да осъществяват натиск на запад. Основна роля сред тези племена играели хуните — високоорганизиран и дисциплиниран номадски народ, чиято голяма военна сила била бързоподвижната конница. Тяхното етническо наименование „хунну“ се наложило като събирателно понятие за съседните на Китайската империя „варварски племена и народи“. Старите китайски хроники са съхранили в себе си спомена за епични битки, водени в подножието на Великата китайска стена. Към средата на IV в. западносибирските хуни, отблъснати от китайците, увлекли в своето движение на запад сродните си огурски племена, нападнали земите на аланите, обитаващи просторните степи край Аралско и Каспийско море. По този начин те станали съседи на готите. Хунският натиск на последните ги принудил да се оттеглят към Долния Дунав и тук да потърсят територии за трайно поселване^[6]. В следващите столетия тази картина щяла да има редица повторения. Едното от тях е и движението на българските племена към средата на VII в.

Ако трябва да се направи една рекапитулация на изразените по-горе съждения, трябва да се заключи, че движението на хуните от Азиатския изток към евроазийските степи и предели на Късноримската империя е онзи политически фактор, който е дал началния тласък на онова голямо движение на етнически маси, което германските историци сполучливо още през XIX в. характеризираха като „Велико преселение на народите“ — една точно отразяваща процесите метафора.

Раждането на Източноримската империя (т.е. Византия, както напоследък придобихме навика да я наричаме) отразява същностното развитие на сблъсъка на старата империя с прииждащия „варварски“ свят. Нейните епични битки срещу него в Долния Дунав в голяма степен предопределят хода на историята на почти цяла Европа чрез движението на етническите маси, прегрупирането им в нови територии и възникването в тях на нови държавни формации.

Няколко събития от първата половина на IV в., свързани с историята на Балканския полуостров, поставят началото не само на битието на Византия, но и на „раждаща се Европа“. Тяхното отбелязване е задължително за всеки уважаващ „европейщината“ историк. Те регистрират преместването на центъра на европейската вселена от запад към изток, превръщат Балканите в невралгичен пункт на една многовековна история.

Наследникът на западния дял на Римската империя Константин I Велики проявил активност в разрушаването на установената през 284 г. от император Диоклетиан тетрархия (колегиум за общо управление от двама августи и двама цезари). С победата си в битката край Хеброс (Марица) близо до Адрианопол (дн. град Одрин) на 3 юли 324 г. над Лициний, последвана от превземането на Византион (от 330 г. — Константинопол), той станал не само самостоен и единствен господар на империята, но и основоположник на „империята с ново средище“ (Х. Хунгер), т.е. на Византия. Непосредствено подир това той извършил два акта със световно историческо значение: 1) въвел християнството като държавна религия в империята; 2) обявил града на Босфора Византион за „нов Рим“^[7]. След неговото преустройство в продължение на няколко години на 11 май 330 г. с големи тържества било ознаменувано преместването на средището на империята от „стария в новия Рим“, който пък тутакси бил преименуван на Константинопол („град на Константин“) в чест на неговия основател и преустроител. Това бил знаменателен факт, който поставял началото на нов цикъл в историята. Центърът на основното европейско историческо действие се преместил от Рим в Константинопол, от Запад на Изток.

Много са въпросите, които стоят пред науката, която се мъчи да проникне в подмолните течения на историята по времето на прехода от Античността към Средновековието, за да изясни понякога изненадващите ходове на владетелите, обновителните тенденции и процеси и най-вече резултата на промените. Онова, което се струва най-важно за историците на този интересен период, е да се изяснят факторите за тъй бързия преход във формирането на новата ос, по която са се движели основните исторически събития.

Къде се коренят причините за този бърз и изненадващ преход? Интуитивен или дълбоко премислен е бил императорският ход? Дали само християнската ревност е карала Константин I Велики да напусне напомнящия с всичко за старите езически богове Рим? С риск за регистриране на вярност към историко-материалистическия подход в обяснение на историята, ще трябва причините да се потърсят в по-големите стопански ресурси на значително по-гъсто заселените и по-добре организираните и управлявани източни области на империята, а също така и в нарасналата роля на долнодунавския лимес за нейната защита от натиска и нашествията в пределите на Балканския полуостров и Средна Европа на многобройни и най-различни по произход „варвари“, които вътрешността на Азия и южноруските степи сякаш непрекъснато бълвали към Европа. Налагало се да се възпира и експанзията на сасанидска Персия, която настъпвала в Предна и Мала Азия. А градът край Босфора, разположен на два континента, бил най-сполучливата опорна точка за разнебитената империя.

В резултат на реформите в края на III-IV в., извършени от Диоклетиан и Константин I Велики, балканските провинции на Римската империя били обособени в две големи административни единици — диоцез Тракия и префектура Илирик. В голяма степен това деление било обусловено от процесите, които протичали в източната и западната половина на полуострова. Диоцезът Тракия, натясно свързан с новия политически център на империята на Константинопол, обхващал територията от река Вит до дунавските устия и от Черно море и Босфора до река Места. В него влизали шест големи провинции: Тракия със средище Филипопол (дн. гр. Пловдив), Европа — със Силимврия (дн. гр. Силиври, Турция), Родопа — с Енос, Хемимонт — с Адрианопол, Долна Мизия — с Марцианопол (дн. гр. Девня) и Малка Скития (дн. Добруджа) с Томи (дн. гр. Констанца, Румъния). Неговият граждански управител-викарий резидирал в Константинопол. Военната власт била съсредоточена в ръцете на магистъра на войските в Тракия, който всъщност трябвало да организира отбраната на дунавския лимес от непрекъснатите нашествия на варварите. Префектурата Илирик включвала диоцезите Македония, Дакия и Панония. Първоначално тя имала за средище Сирмиум (дн. гр. Сремска Митровица, Югославия), а по-късно Тесалоника (дн. гр. Солун). Император Константин I Велики разделил Македония на две части: Първа Македония с главен град Тесалоника и Втора Македония — със Стоби (дн. Пустоградско, Македония). Същото сторил и с Дакия, която била разделена на Средиземна, в която основни градове били Сердика (дн. гр. София), Пауталия (дн. гр. Кюстендил) и Найсос (дн. гр. Ниш, Югославия), и Крайбрежна (тя обхващала земите между Дунава и Балкана) с главен град Рациария (дн. с. Арчар, Видинско)^[8]. С оглед на възпиране на сепаратизма и непокорството имало разграничение между административната и военната власт, но с течение на времето все по-ярко изпъквала липсата на координация между двете.

Основен проблем на балканските провинции на Късноримската империя през втората половина на IV-V в. били взаимоотношенията с многобройните племена на готите и хуните, които яростно напирали към земите на юг от Дунава. Техните походи във вътрешността на Балканския полуостров, към които нерядко се присъединявало и местното тракийско население, имали за резултат не само опустошения, но и промяна на етническия облик на отделни области. Те слагали началото на „варваризирането“ на тази тъй оспорвана земя от европейския континент.

Започнали своите набези още през III в., готите — тези многобройни германски племена, станали важен фактор в историята на балканските земи от средата на IV в.^[9] В повечето случаи те първоначално ставали федерати на империята, получавали земи за заселване и препитание и подир това се опълчвали срещу нея. Тази схема на тяхното поведение рядко имала изключения.

Подгонени от мощния хунски натиск, вестготите започнали да се поселват в Малка Скития и Долна Мизия в качеството си на федерати — защитници на дунавския лимес. Междувременно през пролетта на 364 г. младите императори Валентиан I и Валент (364–378 г.) извършили „братска подялба“ на войската и империята: първият поел управлението на западната част със средище Милано, а вторият — източната с главен град Константинопол. Още на следващата година Валент бил принуден да се справя с бунта на претендента за короната Прокопий, който избрал за свое средище Филипопол, опрял се на част от войската, местното тракийско население и особено на вестготите. Ако Валент успял да се справи с претендента, то не успял да преодолее съпротивата на вестготите. Недоволството на новите поселници на балканските земи идело главно от това, че имперската власт се отнасяла хищнически към тях и се опитвала да им стовари непосилно данъчно бреме. Опитът на император Валент да възпре техния мощен поход на юг към Източна Тракия претърпял пълен неуспех. На 9 август 378 г. край Адрианопол имперската войска претърпяла катастрофално поражение, а самият император изгорял жив в една крайградска къща. Готските пълчища се упътили подир това към Константинопол и след като не успели да го превземат, се пръснали в различни посоки и в продължение на няколко години вилнели в различни области на Балканския полуостров^[10].

Последният заповедник на цялата стара Римска империя бил Теодосий I Велики (379–395 г.), бивш военен управител на Горна Мизия. Той не само успял да изтласка развилнелите се готи в земите на север от Балкана, но и сключил мир с техния вожд Фритигерн (382 г.). Привличането на готите към империята станало не само под формата на федерати, но и чрез масовото им включване в имперската армия както като войни, така и като командуващ състав. С това Теодосий Велики преследвал пълно омиротворяване на балканските провинции. Това „варваризиране“ на войската и управлението вървяло успоредно с друг процес: навлизане на местното тракийско и илирийско население в същите две сфери. Империята постепенно започнала да придобива друг облик, макар римската организация и система на управление в администрацията и армията в общи линии да се запазвала.

Изключително важна роля в историята на поселилите се в Мизия вестготи изиграл епископ Вулфила (311–383 г.)^[11]. Към средата на IV в. той се поселил в Никополис ад Иструм (край дн. с. Никюп, Великотърновско). Ползвайки тукашната относително богата библиотека, той успял да създаде азбука на готите, превел от гръцки на техния език Библията (с изключение на „Книга за царете“) и създал редица други книжовни творби. Като мисионер проповедник той изиграл изключително важна роля за постепенното приобщаване на готите към християнството. Бидейки един от ведущите поддръжници на арианството, той успял да го превърне в господстващо изповедание на вестготите, за които неговите слова „важели като закон“^[12]. Според неговия житиеписец Авксентий (V в.) преди смъртта си в Константинопол през 383 г. Вулфила изрекъл следното свое символ верую: „Има един вечен, несътворен и невидим Бог, който е съществувал извечно. По-сетне той създаде Сина си, единствен засвидетелствуван Бог. Той създаде всички живи същества и е господар на Светия Дух, който Отецът чрез Сина създаде преди всички други неща. Духът принадлежи и е подчинен на Сина, както Синът на Отца“^[13]. Изключителната по обхват и последици дейност на Вулфила е важно културно и религиозно постижение не само за готите, но и в историята на балканските земи през Късната античност.

Готският историк Йордан (VI в.) отбелязва един твърде интересен факт. И по негово време в Мизия, главно в областта на Никополис ад Иструм и в полите на Хемус продължавали да обитават „малите готи“, с които бил свързан някога Вулфила. Те отглеждали стада от разновиден добитък и съвсем малко се занимавали със земеделие^[14].

Готското заселване в земите между Дунава и Балкана и в някои други области на полуострова довело до известни етно-демографски промени. Тракийското население постепенно започнало да се изтегля към планините или пък търсело сигурност зад стените на градските центрове и крепостите. В равнините и полетата то оредявало. Заживяло компактно в планински поселения, откъснато от големите пътища и градове, то не само се самоизолирало, но и се принуждавало да тръгне по пътя на планинския номадизъм. Във втория случай в градската среда то се смесвало с други етнически групи и губело своя етнически идентитет^[15].

В началото на 395 г., непосредствено подир смъртта на Теодосий I Велики станала окончателна подялба на Римската империя. Източната Римска империя със столица Константинопол поел Аркадий (395–408 г.), а Западната със столица Рим — неговият брат Хонорий^[16]. В историята на Европа това е факт не само с особено, но и с твърде символично значение. Фактически съществуващото още от времето на Константин I Велики деление на войската и империята сега станало и формален акт.

Източната Римска империя показала удивителна жизненост и устойчивост, която била обусловена както от благоприятното и изключително важно географско местоположение и нейния политически център Константинопол, така и от значително по-големите й материални и човешки ресурси. Тя имала за първоначална основа три основни постижения на античността: 1) римското държавно и военно устройство и законодателство; 2) елинската и елинистичната културна традиция; 3) християнската религия и църква. Три са и същностите, които я представляват: 1) василевсът — наследник на римските императори; 2) константинополският патриарх, претендиращ за главенство в пентархията; 3) „богоизбраният ромейски народ“ на иначе твърде пъстрата в етническо отношение държава. Изработената с течение на времето византийска теория за принадлежност към „богоизбрания ромейски народ“ е била твърде широко отворена за външния свят. Както правилно констатира видният гръцки византинист Н. Икономидис, според нея „всеки можел да стане поданик на империята, независимо дали е чужденец или местен жител. Трябвало само да признава върховната власт на императора, «коронясан от Бога», и да е приел християнството, смятано за православно от Константинополската патриаршия… В действителност обаче достатъчно било да се плащат данъците и да не се оспорва държавната и църковната власт“^[17].

Първоначално в продължение на първите няколко столетия византийската история е само една нова глава от историята на късната Римска империя, нейно продължение в източния й дял. Понятието „Византия“ с всички производни от него се въвежда от френските ерудити през XVII в. На самите „византийци“, които винаги са се смятали за „ромеи“ (римляни), то не било познато.

Историята на Византия има своето начало и своя край в Константинопол: „царицата на градовете“, „града на царя (василевса)“, сполучливо наречен още от средновековните българи „Цариград“ вместо „Константинград“^[18]. С голямо проникновение и забележителен с краткостта си синтез П. Мутафчиев е разкрил мястото и ролята на византийската столица в историята: „Цариград, също както някога и Рим, бе душата на империята, хранител на всички ценности на византинизма, огнището, в което се сгъстяваха и от което постоянно се излъчваха духовните сили на източноримското общество. Неведнъж през течение на дългия си исторически живот Византия оставаше с владението почти само на своята столица. Но тук, в нейните стени, се сломяваха пристъпите и се изчерпваха силите на завоевателите. И оттук империята отново смогваше да се възстанови, като си възвръщаше загубеното“^[19]. Историята на Византия е история на една „империя с ново средище“, което през вековете, въпреки превратностите, не загубва своето значение, защото е „мост между Азия и Европа“.

Докато през 476 г. Западната Римска империя с превземането на Рим от варварите окончателно рухнала, Византия продължила своя исторически живот. Със своето 1000-годишно съществуване тази империя се оказала уникален и неповторим феномен на световната политическа история. Това в голяма степен се дължало на по-големите й стопански и човешки ресурси, гъвкавото и съобразено с условията реформиране на военноадминистративната и църковна организация, опита на нейните държавници и пълководци (той бил предаван от поколение на поколение по книжовен път) и на изключително гъвкавата й дипломация, която неутрализирала с различни средства натиска на нахлуващите в нейните предели „варвари“ и амбициите на съперничещите й държави. Докато на Запад „варварите“ почти изцяло окупирали имперските територии и тукашните управници напълно загубили контрола върху провинциите и градовете, във Византийската империя държавната власт се отличавала със здравина, строгост и гъвкавост. Тя рядко позволявала на „варварския свят“ да се обедини срещу нея, разединявала го с ловки ходове и нерядко превръщала враговете в съюзници и проводници на нейната политика. Едва ли е случаен този често убягващ от вниманието на историците факт: до появата на Аспаруховите българи и формирането на Българското ханство на Долния Дунав в края на VII в. византийските василевси не позволили на Балканския полуостров да се изгради каквато и да е трайна „варварска“ държавна формация, която да й противостои и съперничи.

Византия оцелява във вихъра на „Великото преселение на народите“ затова, че твърде успешно се адаптира към създалата се обстановка и създава сполучлив модел на взаимоотношенията си с „варварския свят“, а също така не допуска сасанидска Персия и победоносния арабски ислям да преминат Босфора и да се установят в Европа, на Балканския полуостров. Византийската империя се опитва да бъде обща родина и държава закрилница на всички онези, които приемат властта на нейния василевс, християнската вяра и Константинополската патриаршия, техните граждански и църковни закони. Като новопоявило се „християнско царство“ тя се опитва да приобщи към себе си „варварите“, да ги превърне в част от „богоизбрания ромейски народ“. Със силата на кръста, гръцкия език, закона и „богоизбрания василевс“ тя успява да удържи една от най-блестящите победи на „византийския елинизъм“ (Пол Льомерл) чрез езиково-етническата асимилация на многобройни племена и етнически групи. Особено значимо е за нея приобщаването и асимилацията на славяните.

Тъкмо по време на разделението на империята най-много затруднения на Балканския полуостров създал готският крал Аларих, чието подвластно население като федерати било поселено в западните области на полуострова. Той дори достигнал до стените на Константинопол; отблъснат оттук, се насочил към същинска Гърция и дори превзел Атина. Оттеглянето на Алариховите готи в началото на V в. в Италия и потушаването на бунта на готския военачалник Гайна сякаш сложили края на вълненията на Балканите, предизвикани от готите^[20]. Започнало прочистване на армията и командния й състав от тях. Рекрутиранего на имперската войска започнало да става предимно от жители на балканските провинции (траки, илири и др.). И тъкмо когато вече се смятало, че е настъпило усмиряване след опустошителните вилнежи на вестготите, на границите на Източната Римска империя се появили по-страшни опустошители от предишните — хуните.

Изразител на ужаса на варварските опустошения и жестокости е един техен съвременник, раннохристиянският писател Евсевий Хиероним (ок. 340–420 г.). Според него „римският свят“ рухвал и настъпвало времето на владичеството на варварите. Всичко това било проява на „Божия гняв“: „Когато бъдат опустошени градовете и бъдат избити хората, настъпва запустение и оредяване дори на животни, на птици и на риби. За това е свидетел Илирик, свидетел е Тракия, свидетел е и мястото, в което съм роден, където загина всичко освен небето и земята, растящите тръни и гъстите лесове“^[21]. Картината на апокалиптичния ужас, обрисувана от талантливия писател, се оказва твърде преувеличена. Археологическите разкопки показват, че поселищният живот не е заглъхнал, но постепенно придобивал нови форми и тенденции. Укрепените селища се превръщали в основна поселищна форма както в Тракия, така и в Илирик. Техният брой нараствал особено в края на IV-началото на V в. Те се развили не само чрез разширяването на територията на военните крепости и старите градски центрове, но и на нови, природно защитени места. Тази нова урбанизация била преди всичко рефлекс на защита и стремеж към самосъхранение^[22].

Амиан Марцелин (втората половина на IV в.), който пръв посочва хуните като основен причинител на бедите на населението на късновизантийската империя, им е направил същевременно блестяща характеристика от своя гледна точка. Те надминавали по своята жестокост всяка представа. Били кьосави, с набити и здрави тела и дебели вратове — „чудовищно грозни“. Водели суров начин на живот и се хранели „с корени и диви растения, и с полусурово месо, което слагали за късо време между бедрата си и гърба на коня“. Обличали се с дрехи, изработени от лен или ушити от кожите на самур, на главите си носели заоблени кожени калпаци, а обувките им били направени без калъпи. Животът им бил на типични номади — без постоянни селища, без домашни огнища — върху коли, в които живеели по време на своите преходи. Там техните жени изтъкавали дрехи, там се любели с мъжете си и там раждали деца. Хуните почти се били сраснали със своите също грозни, но много яки коне и, яздейки ги, вършели и решавали всичко — от най-обикновените нужди до най-важните обществени въпроси. Лекоподвижната и бърза тяхна конница извършвала светкавични нападения. Те били „най-страшните воини“. Жаждата им за плячка и злато ги правела необуздани и неукротими. Били вероломни, неустойчиви и „в дълбоко неведение какво е почтено и какво е непочтено“. И тъй като препитанието им идвало от подвижното скотовъдство, грабежа и войната, никой от тях не орял, нито пък се докосвал до дръжката ма ралото^[23].

В началото на V в. хуните успели да се настанят в Панония. Обединили около себе си племена от най-различен произход със сходен начин на живот, хуните превърнали войната и грабежа в основно средство за препитание. Изконни номади скотовъдци, те разполагали с добре организирана и бързоподвижна конница, която със стремителността и изненадата при своите нападения всявала ужас навсякъде. Създаденият от тях могъщ военноплеменен съюз господствал през 30-те години на V в. над обширни територии и представлявал непосредствена заплаха за областите на Балканския полуостров. Източноримският император Теодосий II (408–450 г.) се опитвал с договори и изплащане на ежегоден данък да купува мира с тях. Особено голяма и страшна заплаха за жителите на балканските земи се оказали опустошителните нашествия под предводителството на установилия се в Панонската низина хунски вожд Атила. През 441 г. той извършил с войската си силен пробив в Балканския полуостров. Хуните опустошили Рациария, Найсос, Сердика, Филипопол и Аркадиопол (дн. гр. Люлебургаз, Източна Тракия). Имперската армия им се противопоставила само при Адрианопол и Хераклея. Оставено в повечето случаи на самозащита, местното тракийско население организирало военни отряди, за да удържи натиска на грабителите. Така постъпили жителите на Асамус (крепостта на устието на река Осъм) и успели да отблъснат хуните. Император Теодосий II при създалата се обстановка бил принуден отново да проси мир. Годишният трибут, обещан на Атила, достигнал 1000 либри (72 000 номизми)^[24].

Най-страшно и опустошително било хунското нашествие през 447 г. Хуните използвали обстоятелството, че силен земетръс разрушил множество крепости по дунавския лимес, и настъпили към Мизия и Малка Скития. След превземането на Марцианопол хуните се разпръснали в малки отряди по различни краища на полуострова и подложили на опустошение Илирик, Тракия и Малка Скития, достигайки чак до Термопилите^[25]. Този поход показал, че вече Атила твърдо настъпвал към териториите на Източната Римска империя и предявявал претенции за владеенето им. Чрез пратеничество до императора той заявил, че неговата земя се простира покрай Дунава от Панония до Нове (дн. с. Стъклен, Свищовско) и има на ширина пет дни път, а на юг пограничен град между Хунската империя и ромеите бил Найсос^[26].

За разрешаването на спорните въпроси с хунския вожд Теодосий проводил през 448 г. в стана на Атила опитните дипломати Максимин и Приск Тракиец (ок. 410–472 г.). Последният е оставил едно забележително със своята информация и точни наблюдения описание. Тръгвайки от Константиновия град, след 13 дни бърз ход пратениците достигнали до Сердика, където местните люде им устроили угощение. При пристигането си в Найсос намерили града почти безлюден, тъй като бил в предишните години опустошен от хуните. Оттук след пет дни достигнали Дунава, където, качени на лодки еднодръвки (вероятно карани от славяни), достигнали до Панонската равнина. Оттук по Тиса и други реки отново с лодки еднодръвки продължили своя път. В селищата покрай реките тукашното славянско население вместо жито за храна им давало просо, а вместо вино — медовина. Накрая достигнали до Атиловата резиденция, изградена от дървета и дъски и защитена с висока дървена ограда. Преговорите не дали резултат, но въпреки това по-късно с новия константинополски император Маркиан (450–457 г.) Атила установил добри отношения, тъй като насочил ордите си на запад^[27]. Неговите набези в Западната Римска империя и други области били тъй опустошителни, че заради тях хунският вожд придобил прозвището „бич Божий“. В Галия обаче, в битката при Каталаунските поля (451 г.) хуните претърпели първото сериозно поражение, нанесено им от предводителя на пъстроплеменната западноримска войска, произхождащия от Дуросторум (дн. гр. Силистра) Аеций^[28].

Скоро след това Атила внезапно умрял (453 г.). След неговата смърт създадената от него Хунска пъстроплеменна степна империя, в която влизали и някои славянски и български племена, отведнъж се разпаднала. Атиловияг син Ернах (в „Именника на българските ханове“ той е наречен Ирник) заедно с подвластното си население (в неговия състав, по всичко изглежда, е имало и българи) бил принуден да се пресели в северната част на Малка Скития и в територията на север от дунавските устия (дн. Бесарабия). Двама хунски вождове, негови родственици, се поселили в Долна Мизия и се установили в крайдунавските селища Алмус (дн. Лом), Ескус (дн. с. Гиген, Плевенско) и Утус (край река Вит)^[29]. Тези хуни получили статут на федерати на Източната Римска империя и се задължавали да охраняват нейната граница и да служат в армията й.

В историята на варварския свят разпадането на Атиловата империя е повратен момент, дал благоприятно отражение върху самостоятелната история и етническо движение както на някои германски племена, така и на славяните и българите. В историята на Балканския полуостров и цяла Югоизточна Европа се отваряла нова страница.

Докато гепидите трайно се установили по долината на река Тиса и в Подкарпатието, контролирайки един от най-важните пътища от южноруските степи към Средна Европа, голяма част от остготите се установила в Панония на мястото на господстващите над тях и възпиращи ги хуни. Друга част от остготите преминала Дунава и се установила на Балканския полуостров в качеството на федерати на Източната Римска империя^[30]. В сложната плетеница на събития и взаимоотношения остготите оказвали силен натиск върху империята както в нейната източна, така и в западната й половина. Обединени около своя вожд Теодорих Страбон (Кривогледия), те създали своя миниатюрна държава в Долна Мизия със средище крепостта Нове (дн. с. Стъклен, Свищовско). Във военните действия срещу империята те преминали Балкана, превзели Аркадиопол, опустошили околностите на Филипопол и се установили в Тракия по долината на река Марица. За да възпре нападенията им, византийският император Леон I (457–474 г.) се принудил да сключи договор, според който Теодорих Страбон бил признат за крал на всички готи, „магистер милитум презенталис“ (началник на дворцовите войски) и получавал ежегодно трибут в размер на 2000 фунта злато (473 г.)^[31]. Други остготи под предводителството на Тиудимер и неговия син Теодорих, които също преди това били византийски федерати, започнали военни действия в западната половина на полуострова и през 473–474 г. превзели последователно Найсос, Каструм Херкулис (дн. Курвинград), Улпиана (дп. Липлян), Стоби и Хераклея (дн. гр. Битоля). Тяхното настаняване в Македония било голяма заплаха за метрополията на Илирик — Тесалоника^[32].

Възкачилият се на константинополския трон Зенон (474–491 г.) с хитри ходове привлякъл на своя страна Тиудимеровия син Теодорих (той влиза в историята под името Теодорих Велики), предлагайки му да се засели с подвластния си народ в Долна Мизия, заемайки седалището на своя предшественик Нове. По този начин през 475 г. се получило противопоставяне на готите от едната и другата страна на Балкана. Лавирайки между двамата и чрез помощта на българите, император Зенон постепенно успял да отстрани готската опасност за балканските провинции. Докато през 481 г. Теодорих Страбон загинал, другият готски предводител бил принуден чак през 488 г. да напусне Долна Мизия и с голяма част от остготите през Панония да се отправи към Италия, където създал свое кралство^[33]. Това не означавало, че готите окончателно изчезнали от Балканския полуостров. Тук останали да пребивават отделни техни групи в различни краища, за което свидетелстват както писмени сведения, така и данните от археологическите разкопки на крепостите край с. Садовец (Плевенско) и Кастра Мартис (дн. гр. Кула)^[34]. По същество доминирането на готите в историята на Балканите в края на V в. приключило. То било белязано с нови опустошения и човешки загуби за местното население.

Финансовата и стопанска стабилизация на Византийската империя през управлението на император Анастасий I (491–518 г.) била съпроводена с опит за укрепване на дунавския лимес и омиротворяване на балканските провинции. Активизацията на славяните и българите по отношение на империята, нейното вътрешно напрежение върху социално-икономическа и религиозна основа и някои неразумни ходове в политиката на императора довели до избухването на стаена енергия. В тази обстановка през 513 г. вдигнал бунт комитът на федератите на Малка Скития Виталиан, изявявайки претенции за завладяване на Константинопол и на престола. Обединил около себе си значителна войска, заедно с местното население, хуни, славяни и българи, той не само станал пълновластен господар на западночерноморската област, но и извършил три похода по суша и по море срещу византийската столица. Претърпял поражение под нейните стени, едва през 515 г. той бил принуден да се оттегли в средището на владяната от него област Анхиало (дн. гр. Поморие). Тук престоял няколко години. При възкачването си на престола новият император Юстин I (518–527 г.) повикал в столицата Виталиан, издигнал го в консулско звание, а след това вероломно го погубил^[35].

Опустошенията и разрушенията на Балканския полуостров през целия V в., отслабването на защитата на дунавския лимес и очертаващата се заплаха от нашествията на напиращите към земята на юг от Дунава славянски и български племена продиктували необходимостта от усилено строителство на крепости и други защитни съоръжения. Издигането на Анастасиевата стена през 513 г. сложило началото. С изключителна по размерите си мащабност се отличавала строителната дейност през царуването на император Юстиниан I Велики (527–565 г.). Тогава била възстановена укрепителната линия по река Дунав, възстановени били или построени отново множество крепости във вътрешността на полуострова. В своето знаменито съчинение „За строежите“ неговият съвременник Прокопий Кесарийски (VI в.) отбелязва имената на повече от 400 крепости^[36]. Стремежът на императора бил да направи отбраната на полуострова и особено на столицата Константинопол и втория по големина град Тесалоника по-дълбока и устойчива, с много опорни пунктове. Недостатъкът на замисъла се състоял в това, че многобройните крепости изисквали постоянно бдящи в тях гарнизони, за което човешките ресурси на империята не били достатъчни. Освен това възобновяването, преустройството и строителството на крепостите поглъщало много средства и човешки труд. Ведно с федератите (хуни, готи, славяни, българи и др.) охраната на дунавския лимес и балканските провинции била поверявана и на отряди, излъчвани от местното население, особено това в Тракия, което се отличавало с изключителни воински добродетели и храброст. Именно поради това в една от Юстиниановите новели от 535 г. е записано следното: „Ако някой спомене земята на траките, общопризнато е, че едновременно с мисълта се явява и известна представа за храброст и множество войски, за войни и сражения. То наистина е вродено и свойствено на тая земя“^[37]. Поверяването на защитата на крайдунавските крепости на федерати варвари от най-различен произход свидетелства, че рекрутирането на армия от местното население е било твърде трудно, тъй като в резултат на нестихващите нашествия и опустошения на балканските земи населението на Балканския полуостров значително оредяло.

Историята на балканските провинции на ранна Византия в периода, който предхожда нашествията и заселването на славяните в тях, показва, че нито готите, нито хуните успели да сломят съпротивата на империята и да се установят трайно в нейните земи, макар и да се опитвали да го сторят. Именно поради това трябва да се смята, че тяхното вплитане в историята на Балканския полуостров представлява по-скоро един епизод, чиито следи не са били трайни и съществени, но все пак са забележими.

Значителен фактор за съхраняването, развитието и трайното укрепване на ранновизантийската империя се оказали християнството и свързаната с него църковна организация. Призвана да обедини поданиците върху догматическите основи на християнството, да превърне империята в „Божие царство“, Константинополската църква още при своето създаване и изграждане се оказала тясно свързана с автократичната императорска власт. Възлагането на короната върху главата на император Маркиан през 457 г. от страна на константинополския патриарх сложило начало на един акт, който се превърнал впоследствие в традиционна и символична церемония. Тя показвала мястото на църквата и нейния глава като посредник между Бога и светската църковна власт. Дотогава по установен римски принцип императорите били коронясвани от някой пълководец, а след това издигани на щит при възторжените акламации на Сената, войската и народа^[38].

Периодът IV-VI в. в историята на Балканския полуостров се характеризира същевременно с усилено разпространение и налагане на християнството сред местното население, федератите и новите заселници. Мащабното строителство на църкви и манастири вървяло за ръка с изграждането на църковна организация. Под ведомството на Константинополската църква се намирала източната половина на Балканския полуостров — диоцезът Тракия, докато Илирик, Македония и Панония били зависими от Римската църква. Според данните на Псевдоепифаниевия епархийски списък (съставен е в началото на VII в. преди въвеждането на темната организация) епархийските диоцези почти се покриват с границите на отделните административни провинции и дори носят техните имена. В източната половина на полуострова имало следните пет митрополии: епархия Европа със средище Хераклея Тракийска (дн. Ерегли, Турция), епархия Тракия с Филипопол, епархия Родопа с Троянопол (дн. Темра Лутра, Беломорска Тракия), епархия Хемимонт с Адрианопол и втора митрополия на същата епархия на север от Балкана със средище Марцианопол. Във всяка митрополия имало подведомствени епископи, чийто общ брой е двадесет. Освен това в някои епархии имало автокефални архиепископи, а именно: Мизия с архиепископ в Одесос (дн. гр. Варна), Скития — с архиепископ със средище Томи, Европа с автокефални архиепископи във Виза (дн. гр. Визе, Източна Тракия), Аркадиопол, Силиврия, Апрон (дн. Кермиен) и Дризипара (дн. Буюк Караширан — и двете в Източна Тракия), Родопа с архиепископски средища в Максимианопол (до дн. гр. Гюмюрджина в Беломорска Тракия), Кипсела (дн. Ипсела, Източна Тракия) и Енос (в Беломорска Тракия), Тракия — с Верея (Източна Македония), Никополис ад Нестум (до дн. с. Гърмен, Гоцеделчевско) и Хемимонт — с Анхиало и Месемврия (дн. гр. Несебър)^[39].

Руините на множество църкви и манастири, съградени най-вече през V-VI в., различни християнски надгробни плочи и надписи, гробници, църковна утвар, съкровища и др. са материализиран спомен от времето на полагането на основите на организираната християнска църква и богослужение в днешните български земи^[40]. Те свидетелстват за дълбоките корени на християнството тук. Важно събитие в историята на ранната християнска църква бил свиканият през 343 г. в Сердика църковен събор, на който бил защитен и утвърден Символът на вярата, приет на Първия вселенски събор в Никея през 325 г. По същото това време във Филипопол се състоял отцепнически събор на арианстващите. Съборът, проведен в Сердика, имал важно значение за оборване на Ариевата ерес и за укрепване на идейните позиции на източните църкви. В някои отношения той бил предвестник на големите различия и противоречия в идейно-религиозните принципи и позиции на Константинополската и Римската църква, чиято проява е най-очевидна през следващите столетия^[41].

Римска по държавен произход и военноадминистративна уредба, антична и елинистическа по корените на своята култура, ранна християнска Византия постепенно се трансформирала в стълкновенията си с варварския свят и Персия в държава на Европейския изток. Чрез опита за реконкиста и възстановяване на преди владените територии император Юстиниан I Велики искал да превърне своето време и управление в начало на нова ера на една възродена за нов живот Римска империя. Всъщност неговото управление станало край на псевдоримския период в ранновизантийската история. Космополитичната империя не рухнала, но била принудена да се адаптира към създалата се обстановка и постепенно да реорганизира римската управленческа традиция, която трябвало да отстъпи на източния прагматизъм и жизненото „гръцко ядро“. Ориентализацията и елинизацията в ранна Византия придобивали ускорен характер. През VI-VII в. гръцкият език постепенно измествал латинския преди всичко в богослужението, а успоредно с това и в неговите най-здрави крепости — управленческо-административната система и войската. Той се превръщал в асимилиращо средство, което приобщавало към държавата и църквата и превръщало в поданици на василевса разнородни етнически маси. Самодържавната власт в съюз с Църквата и християнската религия чрез единния закон и гръцкия език създали византийския елинизъм — основната същностна черта на империята със столица Константинопол.