Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)
Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0


Глава четвърта
„Трите Българии“ и тяхната гибел[1]

§ 1. От едно царство към „три Българии“

На 17 февруари 1371 г. българската столнина Търновград станала свидетел на необичайно събитие: плавен преход от едно царуване към друго. „Царят е мъртъв! Да живее царят!“ Този възглас най-добре олицетворява станалото. Защото населението на престолния град отдавна не било присъствало на такъв рядък за последните двеста години акт: кончината на един цар и безпрепятственото възшествие на трона на неговия син[2]. Царят, който напуснал греховната земя и се преселил в истинския свят, бил Иван Александър. Цели четиридесет години той стоял на върха на пирамидата, символизираща българското общество и българската държава. Независимо от някои отклонения и опущения, той олицетворявал през тези четири десетилетия България. Той бил „цар и самодържец на всички българи“ (че и на „гърци“)[3]. С него си отивала не само една епоха от българското минало, на която той бил знак (мнозинството българи не познавали и не помнели друг цар, освен него); отивало си окончателно и безвъзвратно единството на нация и държава. Дотогава, макар и с много и тежки териториални загуби, ядрото наричано България, било обсебило съзнанието на съвременника, както българин, така и чужденец. Защото Иван Шишман — дотогава „багренороден“ и „млад цар“[4], — който наследил „първопрестолните царе“[5] и разбира се баща си, бил далечно негово подобие (все пак, независимо от човешките си слабости и държавническите си грешки, Иван Александър бил една от личностите на балканския XIV в.). Дали заради комплексите си — от тях той е страдал вероятно като царско дете, но те сигурно не са го напуснали и като цар — дали заради личните си качества (Иван Александър е най-„ухажваният“ български владетел от Второто царство и това говори нещо) или пък заради времето, в което живеел и властвал, и което не му дало възможност да се изяви и получи поне мъничко от славата на баща си, но той изостанал далеч назад в това негласно състезание. Факт е, че същото това време и историческата памет на българина направили от него трагичен герой на една трудна епоха, превърнали го — вече без негово участие — в символ на една позакъсняла и безрезултатна съпротива.

Ако тръгнем към изучаването и осмислянето на тези трудни двадесет и пет години от подписите върху издадените от него документи, Иван Шишман, този владетел така онеправдан от своето време — а това трябва да се признае — се изправя пред нас в една странна светлина: „цар и самодържец на всички българи и гърци“![6] И то тогава, когато българите вървят по един път, който ще ги отведе към загубата на тяхната национална и държавна независимост. Това странно противоречие на епохата не е останало незабелязано от учения: „Ако формулираната в подписа титла на владетеля «Йоан Шишман в Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци» бива да се тълкува като израз на съперничество спрямо притежанията на видинския цар и несъщи брат на търновския владетел Иван Срацимир (1356–1396 г.) за господството над българския народ и специално над Средечката област, то съвършено неоправдана от историческите обстоятелства изглежда формулата «цар и самодържец на… гърците», ще рече на византийците“[7]. Неправилно обяснение, защото с Търново, заедно с бащината си корона, Иван Шишман наследил и българската политическа идеология, синтезирана в тази кратка, но красноречива формула[8] (Иван Срацимир се подписвал скромно „цар на българите“[9]). И защото тази формула напомняла за целостта на България. За съжаление нея вече я нямало! И свидетелствата за това са налице. Ще ги разгледаме в обратен хронологичен ред, защото той не само ще ни отведе по най-прекия път към картината от 1371 г., но и защото няма никакво съмнение, че тъкмо тогава тя била точно такава.

Баварският войн Ханс Шилтбергер, който имал щастието да преживее злополучната битка край Никопол (1396 г.), описал своите преживелици, в които между другото се чете: „Сега трябва да се отбележат страните между Дунав и морето, в които съм бил. Аз бях в три области, които и трите се наричат България (Pulgrey). Първата България се простира там, където се преминава от Унгария през Железните врата. Столицата й се нарича Видин (Pudein). Другата България лежи срещу Влахия, а столицата й се нарича Търново (Ternau). Третата България се намира там, където Дунав се влива в морето. Столицата й се нарича Калиакра (Kallakrea)“[10]. Нека сега се върнем десет години назад, към 1386 г.[11], когато в Константинополската патриаршия е съставено ръководство за изготвяне на писма, адресирани както към лица живеещи в Империята, така и към такива извън нейните предели. Ето текстовете, които ни интересуват, според мястото им в „ръководството за питакион“ или още „Ἔκθεσις νέα“:

„Как се пише до Търново [в случая Търновският патриарх]: Пресвети (светейши) патриарх на Търново и на цяла България (πάσις βουλγαρίας) в Светия дух обичан брат и съслужител на нашата скромност“[12].

„Как пише патриархът на деспота, когато не е син на василевса: Прещастливи деспоте, в Светия дух най-желан син на нашата скромност. Ако пък е човек ромей и от благородните, то неговото име не се поставя; ако е варварин, какъвто беше Добротица (Τομπροτίτξας)[13] и деспотите на Влахия и тези на Албания, поставя се и името“[14].

„Как пише патриархът и митрополитът до владетеля (τὸν αὐθέντην) на Видин и василевс (βασιλέα) Камцимир (Срацимир)[15]: Най-благочестиви и христолюбиви автократоре (самодържец) всемогъщи и господар (αὐθέντα) на Видин и на цяла България (πάσης βουλγαρίας), в Светия дух господар (αὐθέντα) и син на нашата скромност и (или) смирение“[16].

„Как пише митрополитът до господаря (τὸν αὐθέντην) и василевса на Българите Шишман: Всемогъщи, преблагочестиви, христолюбиви, превисоки (възвишен) василевс на Българите (βασιλεῦ τῶν βουλγάρων), в Светия дух най-любезни и най-желани Господарю и сине мой“[17].

Какво прави впечатление? Това са формули, които са задължителни за патриаршеската канцелария. А вероятно и за императорската или нейните са били твърде близки до тези, използвани от Константинополския патриарх. Тези формули едва ли са случайни, рожба на хрумване. Няма съмнение, че те са разработени след внимателно осмисляне на положението в самата България, че са отразявали съвременното състояние на някогашното единно Българско царство. Църковните връзки, отразени в тази „адресна книга“ на Вселенската патриаршия, са само по една линия: Константинопол-Търново. Независимо от конфликта, загатнат към 1361 (1362 г.?) и претенциите на Калист[18], адресът на писмото до търновския и всебългарски архиерей („τῆς πάσης Βουλγαρίας“) подсказва за равностойност, за равнопоставеност на двама църковни водачи, на двама патриарси[19]. Очевидно проблемът с черноморските градове и тяхната църковна администрация, който е стар, не се вмества във връзките Константинопол-Търново. В същото време Константинополската патриаршия е извършила пробив в епархиалната мрежа на Търновската патриаршия: през 1381 г. Видин е получил митрополит, избран и ръкоположен от Константинопол[20]. Но това е премълчано в ръководството. Очевидно връзките на Вселенската патриаршия с Видинската епархия, както показали по-късните събития[21], ставали чрез писма, адресирани до цар Иван Срацимир.

Най-важното, което предлага „Ектезис неа“ безспорно е политико-географската картина на Българското царство или казано по друг начин, „трите Българии“, на които то се е разпаднало. Тази структура има своите корени в предходните десетилетия и отразява реалното състояние на българските земи след смъртта на обединяващата фигура на цар Иван Александър. „Княжеството“ или владението на Добротица (някогашният апанаж със сюзерен българският цар), така както е представено в текста, е едно отражение на реалностите, поне от края на 60-те години. И не поставя никакви проблеми, освен че потвърждава деспотското достойнство на Добротица и дава един terminus ante quem за неговата смърт[22]. Няма никакво съмнение, че най-интересни са сведенията за Видинското и Търновското царство. А тяхната стойност е от изключителна значимост. Макар че погледът е отвън (би могло да се каже, че той е от дипломатическа позиция), той създава представа за двете царства, която не само че трудно може да се изгради с български извори, но и като че ли се разминава с досегашните ни познания. На пръв поглед Видин и Търново са равнопоставени (разположението на адресите в ръководството едва ли означава мястото на двете царства в една своеобразна рангова таблица и в случая да дава предимство на Видин). Обръщението към двамата владетели се състои от титла и епитети. Иван Срацимир е титулуван господар (αὐθέντης — най-общ технически смисъл), цар (βασιλεύς) и самодържец (αὐτοκράτωρ) на „цяла България“ (πάσις Βουλγαρίας). Епитетите са два — „благочестив“ и „христолюбив“ — традиционни както за византийския василевс, така и за българския цар. При Иван Шишман картината е доста различна. Той е титулуван господар (αὐθέντης) и цар на българите (βασιλεύς τῶν βουλγάρων). Епитетите са шест — „всемогъщ“, „преблагочестив“, „христолюбив“, „превисок“, „прелюбезен“ и „най-желан“. И така, Иван Срацимир е „самодържец“ — нещо, което Иван Шишман не е (в българските текстове и двамата са самодържци); обратно, Иван Шишман е „цар на българите“ (във византийската практика владетелят е господар на нацията, а не на държавата), докато Иван Срацимир е „цар на цяла България“ (брат му не е цар на всички българи — може би защото ромейската практика не е познавала употребата на „всички“ като част от титулатурата на василевса?). Изобилието от епитети сякаш наваксва изоставането на Иван Шишман (той не е самодържец!), но не може да се подмине един много съществен факт: патриархът не пише писма до търновския цар (дали защото поддържа връзки с патриарха на Търново и на „цяла България“, което подчертава отсъствието на кореспонденция с митрополита на Видин!); митрополитът (кой?) е този, който отправя послания към царя в Търново. Какво е крайното впечатление за позициите на двете български царства? Ако предимството на Видин — нещо, което текстът подсказва много дипломатично — не може да бъде убедително доказано, то равнопоставеността на Видин и Търново в очите на ромеите, през 1386 г., а вероятно и в предходното десетилетие, не подлежи на съмнение[23].

Иван Александър персонифицирал Българското царство, царството на Асеневци, в продължение на десетилетия. Въпреки сигналите за самостойност, които идвали от Видин и Калиакра. И така до 17 февруари 1371 г. Тази дата отбелязала не само неговата смърт, но и новия, окончателен политически ред в българските земи: „трите Българии“. Иван Шишман най-сетне получил така мечтаната корона, която някога символизирала царското достойнство на господаря на цяла и единна България, а сега му осигурила Търновското царство. Останалото било израз на традиционната политическа идеология, за която в края на XIV в. се сещали само в царската канцелария. Тогава, когато владетелят трябвало да подпише някой документ, преди всичко дарствен хрисовул. Опитът да претендира за нещо повече от Търновска България, особено на запад, едва ли би му донесъл друго освен позорен неуспех. Защото големият му брат Иван Срацимир вече повече от петнадесет години царувал във Видин и неговото царство било факт от държавнополитическата структура на Балканите. Наистина унгарците успели да прекъснат за няколко години самостойното развитие на младото царство, дори да нанесат тежък удар върху конфесионалното му единство, но това едва ли означавало, че и Иван Шишман би успял да приобщи отново Видин към Търновското царство. Ако е имал такива интереси разбира се. А той едва ли е имал. От друга страна, не се знае каква е била реакцията на Иван Срацимир, след като е научил за кончината на баща си. Изворите пазят пълно мълчание по този немаловажен въпрос. Но няма да бъде грешка, ако се приеме, че той не е сторил нищо, за да потърси законните си права (те са били в най-добрия случай теоретични). Неговите стремления са били отправени в друга посока. Не би могло да се каже, че това е държане на обиден човек. По-скоро това е позиция, заета след сериозни и зрели размишления. Иван Срацимир не може да не е разбрал, че по-малкият му брат отдавна е бил утвърден за законен наследник на престола и една евентуална гражданска война би довела само до трудности (Византия била добър пример). Дори при успех тя би му донесла Търновското царство, лишено от морето (там господствал Добротица) и почти напълно от Тракия, където били турците. От друга страна, той имал Видин с всички привилегии, почести и царска титла. Няма съмнение, че той предпочел да се задоволи със сигурното, отколкото да преследва загубените си младежки блянове. До февруари 1371 г. той все пак се съобразявал, ако не с друго, то поне с присъствието на баща си. След смъртта на Иван Александър към реалната си политическа самостойност, той веднага добавил и формалната[24]. За да прекъсне всякаква обвързаност с Търново, оставало само едно — да промени църковното състояние на Видин. И той не закъснял да го стори.

Първите стъпки вероятно са били направени още приживе на Иван Александър. Макар и много предпазливи: един документ, издаден в края на 1369 или началото на 1370 г., натоварва видинския митрополит и дикеофилакса Данаил Критопулос да поканят, по-точно да занесат писмена покана на митрополита на Угровлахия Хиацинт, за да присъства на заседание на Светия синод на Вселенската църква[25]. Само година по-късно, през март-май 1371 г. Константинополската патриаршия се намесила в църковните дела на Търново и Видин, като поверила на видинския митрополит управлението на Триадица (София)[26]. Стойността на този документ, преди всичко неговата датировка (самият той е без дата)[27], се оспорва от българските учени[28], но последните проучвания, които го отнасят към времето непосредствено след смъртта на Иван Александър[29], не могат да бъдат пренебрегвани[30]. Десет години по-късно, през юли 1381 г. Видин се е намирал под върховенството на Константинополската патриаршия: тогава е издадено синодално решение, с което по искане на цар Иван Срацимир за митрополит на Видин бил избран йеромонах Касиан[31]. С този акт се сложил край на каквато и да била подчиненост на Видинското царство от Търново[32]. Българската историопис по традиция, чиято основа е поставена от К. Иречек[33], упорито продължава да говори за „непрестанна вражда“ между двете български царства[34], за „остро съперничество и борби“[35], дори за „въоръжено сблъскване“[36] по повод на Средец (София). Изворите не подкрепят такива идеи. Наистина, основателно ще бъде да се допусне, че двамата братя не са били в добри отношения; подсказват го начинът, по който е бил решен въпросът за престолонаследието в Търново, както и напълно самостойното съществуване на двете царства. Но нищо повече.

Иван Шишман не е бил в състояние да промени положението в Добруджа. Добротица — някога владетел на апанаж, получен от Търново и зависим от българския цар — вече десетина години работел за своята независимост. Събитията, свързани с българо-унгарския конфликт (1365–1369 г.) го направили съюзник на Иван Александър (равностоен на влашкия воевода?), безспорно укрепили международния му авторитет, и то не само в черноморския район и укрепили неговата малка държавица. Добруджанският деспот уверено вървял по пътя на Иван Срацимир, дори изпреварил Видин — за това имало всички условия — в обвързване на своите владения с Константинополската патриаршия[37].

Какви били позициите на „трите Българии“ през февруари 1371 г.; позиции, от които те тръгнали по своя четвъртвековен път — неясен, труден, може би криещ някои надежди, но без съмнение неговият край е водел към пропастта. Да започнем с Търновска България. Иван-Шишмановото царуване имало още от началото един характерен белег: край на една традиционна посока в българската външна политика — тази с Византия. Историческите обстоятелства разделили двете страни, направили безпредметно, дори невъзможно тяхното общуване в политическата област[38]. Мястото, което Византийската империя от столетия държала в международния живот на българската държава (дори и латинците не могли да прекъснат двустранните им връзки) и сега вече била принудена да освободи, било заето от раждащата се Османска империя. Не би могло да се каже, че задачата на цар Иван Шишман била лека. Без особен опит в политическите действия[39], младият български цар бил принуден да търси и да намери форми на отношения с една държава от друг тип, носителка на друга цивилизация, враждебна на неговата, която не се спирала пред нищо, тъй като идеологията й я тласкала само към едно: покоряване на християнския свят. Тази цел на османците — те не я криели, — както и политико-географското положение на Търновска България, която била на пътя на завоевателите, поставяли Иван-Шишмановото царство в най-голяма опасност в сравнение с останалите „две Българии“. Видинското царство безспорно било в най-добро положение. Поне за момента. Щитът, който представлявала Търновска България, го изолирал от събитията в централните части на полуострова, но и осигурявал неговата безопасност (поне до проникването на турците на северозапад по диагоналния път Одрин-Пловдив-София-Ниш-Белград). От друга страна Видин бил отворен на запад, но това едва ли би могло да му поднесе някакви практически ползи. Интересна била позицията на Добротица и неговото владение; позиция, която му позволила да провежда политика, съчетана от традиция и отчитане на новите реалности. Традиционната посока разбира се била Византия, като Добротица не само заел освободеното от Търново пространство, но и направил немалко да го измести. Наистина той бил улеснен от политическата география — възможност да поддържа връзки с Византия или това, което било останало от нея. Тези връзки били осъществявани не само чрез съседното „императорско владение Загора“ с център Месемврия[40], но и пряко със столицата на империята — нещо, което му позволило, както ще видим, да изрази по категоричен начин своите намерения за решаваща роля в целия Черноморски басейн. Новите реалности били пълното търговско господство на Венеция и особено на Генуа в Черно море. И тук Добротица изместил Търновското царство, за което връзките с двете италиански морски републики от края на 40-те и началото на 50-те години останали само един спомен, ако е имало кой да се връща към тези години и към тези събития. Така Добротица, сетне и неговият син Иванко (Йоан) Тертер, се превърнали в най-изявените български личности в международния живот през последната четвърт на XIV в.

Бележки

[1] Автор: И. Божилов

[2] Вж. Божилов. Седем етюда, е. 195. От посочените там пет случая за „законно“ наследен престол по пряка линия баща-син, два (Йоан IV — 1298 г. и Георги II Тертер — 1322 г.) не са съвсем ясни, а при третия — Иван Стефан (1330 г.) е получил престола благодарение на сръбското влияние в Търново след злощастната битка при Велбъжд. При това положение с Иван Шишман може да се сравни само малолетният Калиман I, наследил през 1241 г. баща си Иван II Асен.

[3] Според Оряховския хрисовул (Ильинский. Грамоты, с. 2411) той е държател на „скиптъра на българското царство“.

[4] Подробно у Божилов. Асеневци, I, №44, с. 224.

[5] Ильинский. Грамоты, с. 2611-12 (превод); Дуйчев. Рилската грамота, с. 5111-12 (текст), с. 55 (превод). Все със същата цел да подчертае първенствуващото си място (преди всичко в сравнение с брат си Иван Срацимир) — Иван Шишман е наредил да впишат в Рилския хрисовул следния текст: „Поради това и моето царство, което (владее) по показание от Бога и по ангелско предание с християнско благочестие престола на свето починалите царе…“ (пак там, с. 55).

[6] Ильинский. Грамоты, 26 (Рилски хрисовул), 28 (Витошки хрисовул); Дуйчев. Рилската грамота, с. 58.

[7] Дуйчев. Рилската грамота, с. 24.

[8] За „всички българи“, т.е. и тези, които са извън тогавашните граници на царството, вж. тук по-горе, с. 487.

[9] Ильинский. Грамоты, с. 30.

[10] Hans Schilbtbergers Reisebuch nach der Nürnberger Handshchrift Herausgegeben von Dr. Valentin Longmantel. Tübingen, 1885, 64. Български превод. Немски и австрийски пътеписи за България XV-XVI век. Увод подбор и коментар М. Йонов. София, 1979, с. 126.

[10] J. Darrouzès. Ekthésis néa. Manuel des pitakia du XIV siècle, REB, XXVII (1969), 5–127. За датата: p. 31.

[12] J. Darrouzès. Ekthésis néa. Manuel des pitakia du XIV siècle, REB, XXVII (1969), § 5, p. 4017-19.

[13] За формата на името на гръцки: Τομπροτίτζας (предпочетена от издателя) Τοπροτίτζας, Τομπροδίτζας и Ντομπροδίτζας, вж. пак там, с. 56 (критическия апарат към § 43). За съжаление Ж. Дарузес не е познавал изследванията на П. Мутафчиев: „Добротич — Добротица и Добруджа“ и „Още за Добруджа“ — В: П. Мутафчиев. Добруджа. Сборник от студии. София, 1947, 247–263, 264–274.

[14] J. Darrouzès. Ekthésis néa, § 43, p. 5630-34.

[15] J. Darrouzès. Ekthésis néa, p. 62, § 65–67 (критически апарат).

[16] J. Darrouzès. Ekthésis néa, § 66, p. 6276-79.

[17] J. Darrouzès. Ekthésis néa, § 67 p. 6280-83.

[18] Вж. Тук по-горе, с. 626.

[19] За обръщенията на константинополския патриарх към александрийския, антиохийския и йерусалимския патриарх: J. Darrouzès. Ekthésis néa, 39–40, § 2, 3, 4 (Основното различие е началната формула „Ἁγιώτατε δέσποτα“).

[20] Тук по-долу с. 651 сл.

[21] Тук по-долу с. 651 сл.

[22] Употребата на минало несвършено време (ἦν) подсказва, че към времето на съставянето на ръководството Добротица вече е бил покойник.

[23] Тази картина се подкрепя и от адресите и обръщенията към останалите владетели: княз на Сърбия, неговата съпруга, войводите на Угровлахия и Молдовлахия, деспот Константин Драгаш (J. Darrouzès. Ekthésis néa, 60–62). Изключение може би прави само обръщението към „великия московски княз“, който е титулуван „… τὸν βασιλέα τῆς Μεγάλης Ῥωσίας…“ (J. Darrouzès. Ekthésis néa, 6284-87). Интересни сведения за „подялбата“ на България след смъртта на Иван Александър предлага дубровнишкият историк Яков Лукаревич или както той сам се е подписал Джакомо ди Пистро Лукари (1551–1615). Според това схващане, изложено подробно, Иван Срацимир [Stracimir] получил Видин, който е град на Дунава; Iasen (Асен — Ясьнъ?) получил Велики Преслав (Prislava maggiore), който бил изграден от цар Симеон (Simeone, Re de Bulgari) и се намирал в подножието на Хемус — място, през което преминава реката Тича; най-сетне, на Шишман се паднали Търново, Slaniza, Vuraza (Враца?) и София (Sofia). Вж. Copiozo ristretto de gli annali di Kaûsa, libri quatro. Di Giacomo di Pietro Luccari, Gentiluomo Kanseo. In Venetia — Antonio Leonardi, 1605, 52–53. Интерес предизвиква споменатият от Лукари Iasen = Асен или Ясен (?), вероятно Иван Асен, по-малък брат на Иван Шишман (Божилов. Асеневци, I, №45, с. 234). Дали той би могъл да бъде сближен с „Асен“ — Хасан, свързан с Провадия и турското настъпление през 1388 г. (за него: Стр. Димитров. Управителят на провадийската крепост по време на турското нашествие, Векове, 1977, 5, 40–44)? Вж. Тук § 3, бел. 6.

[24] Схващането, при това доста разпространено, че Иван Срацимир след 1369 г. е бил васал на унгарската корона, бе отхвърлено убедително напоследък: R. M. Cleminson. Брашавская грамота царя Ивана Срацимира, Археографски прилози, 20 (1998), 369–378, спец. 372–373. Що се отнася до странното схващане на Е. Турдеяну (La littérature bulgare, 38–39): „Политическото влияние във Видин е било румънско, а културното — сръбско“, вж. Божилов. Асеневци, с. 203 и особено бел. 45.

[25] Darrouzès. Regestes, V, №2566; MM, I, n° 279, 533–534.

[26] MM, I, n° 296, 551–552.

[27] Този документ, предизвикал толкова много спорове, се намира на f. 285r от Vindobonenses hist. gr. 47 и се отнася към второто светителство на Филотей (1364–1376). Вж. J. Darrouzès. Le registre synodal du patriarcat byzantin au XIVe siècle. Etude paléographique et diplomatique. Paris, 1971. Предходният акт №295 (f. 287r) също не е датиран, а №294 (пак на f. 285r) е издаден през март 1371. Трите акта след №296, т.е. 297–299 (ff. 285-286r) също не са датирани. Едва акт №300 (ff. 286-287r) има дата и тя е от май 1371 г. Вж. J. Darrouzès. Le registre synodal, 115–116.

[28] Г. Баласчев. Нови известия за черковното ведомство на Видинската и Софийската епархия през първите години на тяхното завладяване от турците. — СбНУНК, XVIII (1901), 145-146; А. Кузев. Кой е владял град София през 70-те години на XIV век. — В: Сердика-Средец-София. 1976, 155–161.

[29] Darrouzès. Regestes, V, n° 2607; Le registre synodal, p. 371: март-май 1371.

[30] Може би в случая става дума за една претенция на Видин, която въпреки решението на Светия синод на Вселенската патриаршия, не била осъществена на практика?

[31] MM, I, n° 345, 28-29; Darrouzès. Regestes, VI, №2718.

[32] Тази връзка на Видин с Константинополската патриаршия продължила до покоряването на царството от турците. През 1392 г., след оттеглянето на Касиан от митрополитския престол и размяната на писма между Иван Срацимир и вселенския патриарх, за митрополит бил избран и ръкоположен Йоасаф, вероятен ученик на патриарх Евтимий. Вж. MM II, n° 434, 161-164; Darrouzès. Regestes, VI, №2808, 2875, 2896, 2909.

[33] Иречек. История на българите, с. 389. Идеята за противопоставяне на двамата братя, дори за военни действия между тях, присъства в решенията на редица историци от XVII век — Мавро Орбини, Лукари, Дюканж, но едва ли трябва да бъде разглеждана обстойно тъкмо тук.

[34] „Това обаче са държави, свързани по състав на населението, по общи политически, социални и културни интереси, но затова пък — тъкмо пред лицето на един страшен завоевател — непрестанно враждуващи помежду си и чрез това безразсъдно съперничество взаимно подриващи своята мощ. Враждата между двамата родни братя — Иван Шишман и Иван Срацимир — приела особено остра форма…“ Вж. Дуйчев. От Черномен до Косово поле, с. 550.

[35] „Между цар Иван Шишман и неговия несъщи брат, владетелят на видинската област цар Иван Срацимир, през онези години съществуват остро съперничество и борби за владението на Средечката област. Двете грамоти, които Иван Шишман издал на Рилския манастир и на манастира «Богородица Витошка», са една от красноречивите прояви на това съперничество, по повод на което едва ли е потребно тук да се говори по-обстойно“. Вж. Дуйчев. Рилската грамота, с. 40.

[36] История на България, III, с. 355: през 1371 г. Иван Срацимир завзел София, а през 1373 г. (?) тя била върната в пределите на Търново, след „може би въоръжено сблъскване“.

[37] MM, I, n° 166, 244, 367–368, 502; Darrouzès. Regestes, V, №2547, 2652; Гюзелев. Политическа история, с. 58.

[38] Липсват сведения за сериозни връзки на Търново с Константинопол, въпреки че обръщението към Иван Шишман се намира в „Ἔκθεσις νέα“.

[39] Преди 1371 г. Иван Шишман и брат му Иван Асен са споменати редом с баща си като присъстващи на антиеретическия събор (вж. по-горе). Опитите на някои изследователи да отредят роля на Иван Шишман в българо-унгарската война (1365–1369) почиват на недоразумения. Вж. Божилов. Асеневци, с. 224.

[40] J. W. Barker. The Problem of Appanages in Byzantium during the Palaiologon period., Βυζαντινά, 3 (1971), p. 114; Гюзелев. Chronicon, с. 155, както и тук по-долу.