Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (34) (История на България в три тома. Том І)

§ 1. Асеневци и българите в 1186 г.

Още не бил отшумял тъжният край на България (1018 г.) и триумфалният поход на Василий II Българоубиец (от Охрид през Атина до Константинопол!) предстоял, когато българите наченали опитите си за възобнова на погубеното си царство. Първи бил Елемаг^[2] — последван от заговора на тримата българи Богдан, Глава и Гуделис срещу Константин VIII^[3], а малко по-късно и от действията на Алусиан (най-стария син на цар Иван Владислав), който искал заедно с Теодора (сестра на императрица Зоя) „да завземе царската власт“^[4]. Тези два опита излизали извън рамките на дворцовия преврат, на узурпацията, криели елементи на антивизантинизъм и съдържали добре изразени следи на копнеж към възстановяване на Българското царство. Нито тези опити „отгоре“, нито пък движенията „отдолу“ (Петър Делян и Георги Войтех) довели до мечтаната цел. И българите продължили да живеят под ζύγος, ὑποταγή и δουλεία (ярем, подчинение и робство) на ромеите^[5]. В продължение на повече от столетие и половина. Докато Империята навлязла в дълбока криза, социална и политическа, вътрешна и международна^[6], то българите събрали сили да възобновят своите действия.

Всичко започнало през пролетта на 1186 г.^[7] В Търново, един град дотогава без роля в живота на българите. Немалко е писано за „движението“ на Асеневци (без спекулациите с етническите проблеми^[8]) и за неговата същност. Обичайно е да се говори за „въстание“, завършило с мир и „признание“ на възстановената държава, която навлязла в период на „утвърждаване“^[9]. Схема добре позната, поне в основни линии, от писанията, посветени на т.нар. образуване на българската държава^[10]. Всъщност през пролетта на 1186 г. станало нещо много важно за българите: тържествено била обявена възобновата на Българското царство и започнала дълголетна борба за пълното възстановяване на онзи държавен и политически модел, който бил изграден в епохата на цар Симеон и бил унищожен окончателно в 1018 г. Така събитието дало тласък в развитието на процеса, едното се сляло с другото и така създали облика на българската история в продължение на половин столетие.

Всяко подобно „движение“ трябва да бъде поставено в неговата естествена среда — географска, политическа и обществена, и сред обстоятелствата, които са го съпровождали — улеснили или затруднили. Като се смесват — волно или неволно — причини, обстоятелства, последици и дори резултати, — българската историческа наука „откриваше“ и наблягаше в различни случаи на политическата атмосфера в Империята, нашествието на норманите, края на Комнините и възшествието на Ангелите, силните центробежни сили и появата на децентрализация, извънредния данък въведен от Исаак II Ангел или дори на личната обида, нанесена на Иван Асен в Кипсела^[11]. Причини (или обстоятелства) „вътре“ в Империята (българите и България са част от нея), но почти винаги „вън“ от българското общество или ако са в него, то те са незначителни^[12].

Действията на Асеневци — според Хониат самите българи ги наричали τὸ ἔργον, „Делото“^[13] са отзвук на определени идеи и чувства, родили се в българското общество. Тази характеристика вече подсказва без колебание съзнанието на водителите и на хората край тях за това, което вършат, усещането, че са част от нещо значително, дори велико. Това дело е било извикано на живот от много важна причина и сериозна мотивация. Сведенията за причината, за щастие, идват от българска страна. Наистина веднъж тя достига до нас благодарение на Никита Хониат, който предава думите на двамата братя, че Бог е отредил на българите ἐλευθερία, т.е. „свобода“^[14], понятие достатъчно ясно и в същото време достатъчно неопределено. Преките български свидетелства са вече по-добре формулирани и водят към една посока: непомръкналата през изминалите години идея за Българско царство. Първото от тях осъществява междинната връзка: действителността отпреди 1018 г. и събитията от 1186 г. То датира от края на XI век и е вмъкнато в „Сказание на пророк Исай“ или както още се нарича „Български апокрифен летопис“. Това е идеята за Българското царство. С неговото съществуване са свързани всички спомени за миналото, а с неговото възстановяване — всички надежди за бъдещето. Поразяват географският ареал и политическите параметри на българската царска идея, изразена от незнайния автор (по всяка вероятност той само е записал мълвата и историческата памет на българите). Те надхвърлят някогашните етнополитически граници на страната и напомнят цар Симеоновата политическа програма (pax Symeonica)^[15]: „И след това излезе друг цар на име Гаган, а прозвището му беше Оделян, много красив. И този прие Българското и Гръцкото царство“^[16]. Второто свидетелство се дължи на цар Калоян и е отразено в писмата му до Инокентий III. Българският владетел на няколко пъти убеждава римския първосвещеник, че неговата императорска (царска) титла (и патриаршеският сан на духовния глава на българите) му се полагало по право, тъй като такава титла са имали Симеон, Петър и Самуил^[17]. Тези аргументи на българския цар не са само доказателство за приемственост между Първото и Второто царство, както най-често и, разбира се, точно се тълкуват, но и безспорно свидетелство за основната цел на първите Асеневци. А когато се проследят и първите действия на двамата братя в Търново през пролетта на 1186 г., картината добива завършен вид.

Този стремеж на Асеневци и техните приближени, разбира се, към възобновата на Българското царство, както ще се види по-долу, веднага били характеризирани от ромеите като апостасия и тирания! Но тъкмо това обвинение било използвано от Иван Асен (едно десетилетие по-късно), за да обясни действията на българите и да обоснове тяхното право върху царството. Формално българският цар доказва, че император Алексий III Ангел незаконно заема ромейския престол (той не се е подлагал на опасност за ромеите, не се е сражавал за тях, овладял е скиптъра поради игра на сляпа случайност, незаконно е лишил от царската власт Исаак, който ги освободил от тежестта на тиранията), той е тиран, унищожил законната власт, а ромеите, които са му помогнали — клетвопрестъпници^[18]. Но тази ловка мотивация не се отнасяла само към събитията от 1195 г., а и към случилото се в Търново през 1186 г. Иван I Асен и Петър са знаели, че и Исаак I Ангел (въпреки че освободил ромеите „от тежестта на тиранията“) също бил узурпатор (след трагичния край на Андроник I Комнин на 15 септември 1185 г.). При това положение те двамата, а и всички българи, не са се чувствали обвързани е тиранията, с тирана Исаак II Ангел. Тази необвързаност, това освобождаване от клетва, макар и в чисто теоретичен план, им е давало основание — не само в теоретичен, но вече и в действителен план — да се противопоставят на василевса-узурпатор, да се „отцепят“ от Империята и да възстановят Българското царство. Тази концепция за властта и преди всичко за нейната легитимност може да ни отведе още по-назад. Допустимо е, че Иван I Асен е гледал и на Андроник І Комнин като на узурпатор — какъвто всъщност е бил — и се чувствал не само освободен, но дори и задължен да се бори срещу тиранията. И тук стигаме до средствата, използвани в тази борба: както пише по-късно Хониат и той използвал тиранията, за да постигне своята цел^[19]. Съзнателно или не (по-вероятно първото) Иван I Асен се е ръководил от един принцип, характерен за византийския политически живот, формулиран от Анна Комнина така: срещу тиранията с тиранически средства^[20]. Нещо повече, узурпацията (всъщност апостасията и тиранията), макар и странно на пръв поглед, била част от доктрината за божествения характер на властта. Императорът е бил Божи избраник, но той царувал толкова време, колкото Бог му позволил. Защото Бог можел да се разкае за решението си и да насочи своя избор към по-достоен кандидат. Така се появявал узурпаторът. Ако той не успеел, това означавало, че Провидението все още подкрепяло първия си избраник. В противен случай, т.е. при успех на метежника претендент, Бог оттеглял подкрепата си от властващия василевс (изпадането в немилост било Божие наказание). По този начин „νικᾶ ἡ θεῖα βουλή“, т.е. „Божията воля побеждава“ и би могло да се каже винаги^[21].

Иван I Асен едва ли е бил чужд на тези схващания. Още повече, че те били не само част от политическите идеи на времето, но и от самата политическа действителност. Само около годината, когато Асеневци възобновяват Българското царство, т.е. 1186 г. в Империята се развивали немалко опити за узурпация, за изграждането на „Territorialstaaten“ или за превръщане на метежниците, най-често неуспели в главната цел, в „областни господари“^[22]. Първи бил Исаак Комнин (1184 г.), който установил контрол над остров Кипър (до 1191 г., когато островът бил завладян от Ричард Лъвското сърце^[23]). Действията му били заразителни и последвани от Алексий Комнин (незаконен син на Мануил I Комнин — 1185 г.)^[24], Псевдо-Алексий (той пък се представял за син на Мануил I — 1185 г.)^[25], Алексий Комнин (внук-племенник на Мануил I — 1185 г.)^[26], Исаак Ангел, който през септември 1185 г. отстранил Андроник I Комнин и узурпирал престола^[27], най-сетне Мегаритис (сицилиански адмирал — 1186/86 г.)^[28].

Политическата теория била едно, а политическата действителност — нещо друго. За промяната в нея не е било достатъчно санкционирането post factum. Необходим е бил знак, знак от Провидението, и то даден преди, а не после; знак, който аргументирал действията, поставял тяхното начало. Добрият Бог непрекъснато покровителствал благочестивия и христолюбив василевс, постоянно го напътствал, ръководел неговите практически действия, дарявал му победа срещу враговете, осигурявал урожайна година и благоденствие на поданиците му. Така поне твърди официалната идеология. Но нерядко, тръгвайки от сходни религиозни и идеологически концепции, византийската действителност откривала и другата страна на провиденциализма. Чрез така наречените θεοσημεῖαι, т.е. Божи знаци, тя вещаела зловещо бъдеще: стихийни бедствия, суша, глад, чужди нашествия и военни поражения. Най-често Божията воля (отново тя!) се изразявала в земетресения, поява на комети, слънчеви и лунни затъмнения. Тъкмо тези сигнали, знамения, знаци подготвяли ромеите за предстоящото или ги карали да действат в определена посока. Действията на Асеневци, чиито политико-географско пространство е била Византийската империя, не може да са били изолирани от тази провиденциалистка атмосфера. Напротив, тя би могла да бъде използвана за стимулиране на движението, за катализиране на категоричните желания и стремления^[29]. По-горе бе цитирано писаното от Никита Хониат: Иван Асен и Петър говорели пред народа за Божията воля, отредила на българите ἐλευθερία (свобода)^[30]. Но освен с думите на своите водачи българите трябвало да бъдат убедени и подтикнати към действия от конкретни знаци. Първият знак било слънчево затъмнение, което обикновено е отправна точка в датировката на движението. Стойността на това събитие е безспорно (впрочем слънчеви затъмнения имало както през 1185 г., така и през пролетта на 1186 г. *3) за съвременната наука, но в случая по-важното е друго: неговото въздействие върху българите от 1186 г., възможното му тълкуване като Божи знак, подсказващ залеза на Империята и възобновата на Българското царство^[31]. На 24 август 1185 г. сицилианските нормани превзели Солун и жестоко се разправили с неговите жители. Катастрофата, която сполетяла втория по значимост град на Империята и довела до смъртта на Андроник I Комнин и до поредната узурпация, този път на Исаак II Ангел, не може да не е оказала голямо въздействие върху българите. Това е бил знак за упадъка на Византия, сигнал за това, че Бог е оттеглил своето покровителство върху Империята, свидетелство за безпомощност на ромеите и разпадането на тяхната държава^[32]. Събитията в Солун през август 1185 г. имали още един отзвук сред българите; отзвук, който бил много по-силен, с много по-трайно и продължително въздействие. В неговата основа бил култът към солунския чудотворец и покровител на града св. Димитър. Два безспорни факта — Асеневци построили в Търново „молитвен дом“, посветен на светеца (Хониат)^[33] и присъствието на икона на св. Димитър в Търновград (Теодор Валсамон)^[34] — позволяват да се възстанови този епизод. Разграбването на Солун родило слух, според който заедно със спасилите се ромеи градът бил изоставен и от неговия вековен покровител, чудотвореца св. Димитър (или обратно, той изоставил града, заради прегрешенията на неговите жители). Слухът за това решение на светеца бързо се разнесъл из Империята. Така той достигнал и до българските земи отвъд Стара планина, но не сам, а заедно със самия светец. В същото време българин, жител на Солун, успял да спаси една икона на св. Димитър и да я пренесе в Търново. Из българските земи и преди всичко в Търново започнала да се разпространява идеята, че св. Димитър става покровител на българите (логическо следствие от вече станалото). Иван Асен и Петър не пропуснали да се възползват от тези настроения. Нещо повече, те решили да ги засилят. За тази цел те построили в Търново храм (молитвен дом според Хониат), посветен на солунския чудотворец и вече български светец. Оттук нататък двамата братя съзнателно започнали да разпространяват и налагат добре оформената идея: св. Димитър е покровител и помощник на българите, изпълнител на Божията воля и преди всичко закрилник на самите Асеневци. Така българите били идеологически подготвени за всичко, което ги очаквало^[35].