Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)
Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0


§ 2. Християнският модел в действие

Възшествието на Симеон в 893 г. бил не само тържествен акт, но и символ на едно ново начало; сигнал за дълголетна и разнолика дейност. Ето как Климентовият житиеписец Теофилакт бележи това начало: „Наследник на всичко станал брат му Симеон, който и пръв бил провъзгласен за цар на българите. Михаил [Борис] го родил по свой образ и по свое подобие (Битие, 1:26) и той запазвал неподправени чертите на неговата доброта… Затова той довършил недовършеното от баща си, като засилил божествената проповед, непоколебимо утвърдил православието с построените навсякъде църкви и дал широк и открит път на Божия закон“[1]. Тези думи на охридския архиепископ сякаш синтезират цялата дейност на българския владетел или попе голяма част от нея. Но изграждането на един нов държавен модел — а той е съвкупност от политическия, религиозния и културния облик на българското общество — изисква безспорно по-обстойно разкриване.

Да започнем с книжовния живот и на първо място с езика. До покръстването два били езиците, които попадат в категорията (langage auditif) — български и славянски. Независимо от опитите (български руни, „черти и резки“), нито един от двата езика не могъл да получи функцията на langage visuel (писмен език) и тя била изпълнявана от трети, чужд и за двете етнически групи език гръцкия[2]. Колкото и странно да изглежда, поне на пръв поглед, положението се запазило и след покръстването. При обстоятелствата, довели до кръщението, това било съвсем естествено. Двата езика, българският и славянският, съхранили своите функции в ежедневното общуване. В същото време промяната в конфесионалната картина (елемент, който обединил и двата етноса) засилила ролята на гръцкия език. От език на държавната администрация, преди всичко език за международно общуване или „външен език“, гръцкият език се превърнал в основен, единствен език на една нова, с изключително значение институция, каквато била Църквата; той станал литургичен език, език за официално общуване в Божия храм. В сравнение с положението отпреди 864 г. това вече криело определена заплаха за българското общество. Защото гръцкият език, за разлика от латинския език на Запад, бил жив език, говорим език, и то на милиони хора в една могъща империя, съседна на България; език, който изведнъж станал основно оръжие в пропагандирането на чужди идеи и проправяне на пътя за осигуряване на чужди интереси.

Тази езикова ситуация започнала да се променя след 886 г., след пристигането на учениците и следовниците на Методий — Климент и св. Наум. Появата в Плиска на Светото писание и други канонични книги, написани на славянски език със славянска азбука, изведнъж променила положението и открила пътя за сериозни изменения, както в езиковата област, така и на обществения живот. Започнали да се създават условия за постепенното налагане на славянския език като език на всички поданици на българската държава. Изворите са съвсем недостатъчни, за да се възстанови, макар и в известна степен, целият процес, наричан твърде свободно „славянизация“ (народ, култура, църква, държава). Все пак набелязването на някои теоретични моменти и абстрактни наблюдения са възможни[3].

Добре известен е законът (формулиран от френският учен Ф. Ло), според който „неизбежно е завоевателят на една страна, където неговият народ е малцинство, да възприеме езика на мнозинството на своите поданици“[4]. Как би изглеждало положението в България, ако се приложи този закон? От двете групи българите са суперстрат (малцинство), а славяните — субстрат (мнозинство), следователно езикът на последните може да бъде разглеждан като „местно езиково наследство“, което трябва да бъде възприето от малцинството (българите). Но дали подобен процес е бил налице? Един поглед към миналото (България отпреди 864 г.) ще покаже, че липсват каквито и да било признаци за възприемане на езика на мнозинството от малцинството. Тридесетте години между кръщението и епохата на Симеон също не довели до изменения в отношенията между двата езика, българския и славянския, поради изключителната роля на гръцкия език. Промяната започнала да се забелязва в годините 886–893 г. Защо? Всичко казано дотук показва отсъствието на еволюционен процес, който да действа в посока определена от формулата на френския учен. Следователно бил необходим катализатор, който да осигури развитието на процеса и да доведе (скоростта зависела от много фактори) до неговия сполучлив завършек[5]. Този катализатор бил славянският книжовен език (разбира се и славянската графична система), който поел функциите на langage visuel. Писменият език не бил рожба на българската действителност (разбира се, тук не става дума за езиковата основа и нейната етническа принадлежност), а „внесен“ отвън. На първо време славянският език не изместил езика на българите, а заел мястото на гръцкия, започнал да изпълнява неговата функция на литургичен език. Така славянският език станал инструмент и в същото време неразделна част от една нова цивилизация, нова както за българите, така и за славяните; и едните, и другите трябвало да го изучават. Съвсем различно било положението със славянския като говорим език за всички поданици на българската държава. Окончателното и пълно осъществяване на тази функция бил процес труден и продължителен, който не може да бъде проследен и поне отчасти възстановен.

Формирането и действието на Симеоновия дворцов или частен кръг оказали безспорно влияние не само върху постепенното налагане на славянския книжовен език, но и върху неговото развитие. Ето какво писа преди години един такъв познавач, какъвто бе К. Мирчев. „Западнобългарската, Охридската просветна школа, начело на която застава Методиевият ученик Климент, се отличава със значителен консерватизъм. Тук се пази с много по-голяма строгост кирило-методиевския характер на езика. От средата на тази школа произхождат всички запазени до днес глаголически паметници, които смятаме, че са отразили най-пълно особеностите на преводите, направени от Кирил и Методий. Срещу това в произведенията на Преславската школа, начело на която застава сам цар Симеон, се забелязват известни слаби страни. Техният език се е поддал на силно гръцко влияние. Ето защо произведенията на Преславската школа не могат да се сравняват с Кирило-Методиевите преводи, които, като запазват точността на гръцките оригинали, се отличават със свободно изразяване на славянския характер на езика“[6].

Писаното от големия наш езиковед е твърде интересно[7]. Тази особеност на преславските книжовни паметници си има своето обяснение. Дворцовият кръг се ръководел от самия владетел, който не е Методиев ученик, а възпитаник на Константинополския университет; българин, потомък на управляващата династия, който, по всяка вероятност трябвало да изучи първо гръцки (а след това и да го усвои до съвършенство), а едва по-късно славянски език. При това положение „слабите страни“ на неговия език, за които говори К. Мирчев, са логични и се дължат на българския владетел. Голямата зависимост от гръцкия език — на места разбира се — не е единственият белег на езика на преславските книжовници. Не по-малко важно е, че той отразява наченалото се диалектно раздробяване на „българския език през старобългарския период — различната съдба на еровете, лексикалните различия и т.н…“[8] Но това едва ли е някакво странно явление, мъчно подаващо се на тълкуване. Безспорно налагането на някои диалектни особености в книжовната продукция на Преслав се дължи на стремежа на владетеля за създаването на единен литературен език. И този език трябвало да отрази особеностите на диалекта, който се говорел в близост до държавното средище, въпреки че неговата основа бил и оставал югозападно солунски диалект. Формирането на този литературен език ставало бавно, трудно, преди всичко с преводите от гръцки на славянски, когато книжовникът трябвало да проявява всеки ден своята образованост и интелигентност, за да намери съответствия на богатата и многосмислова гръцка терминология. За щастие някои отломъци от голямото Симеоново дело позволяват да се надникне в преводаческата „кухня“ на преславския дворец и да се установи наличието на Преславска преводаческа школа. В „Похвала за цар Симеон“ се чете: „Великият между царете Симеон, всемогъщият владетел,/ който пожела и с твърде голям копнеж/ да извади наяве скритите мисли в дълбочината на много трудните книги,/ според тълкуванията на премъдрия Василий,/ заповяда на мен, нищо незнаещия/ да направя промяна в речта,/ но да спазя точностите на смисъла“[9]. Това схващане на българския владетел рефлектира в категоричното изявление на Йоан Екзарх в пролога на „Небеса“: „Затова не придиряйте, братя, ако някъде намерите не същата дума, защото в нея е вложен същият смисъл.“ Така говори и свети Дионисий: „Неуместно е, мисля, даже криво е, ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла, а повече на думите“[10].

Общоприето е, че някъде на границата между деветото и десетото столетие била извършена решителна промяна в съществуващата славянска графична система. Наред с глаголицата, която била дело на творческата инвенция на Константин Философ-Кирил, се появила още една азбука, на която било отредено бъдещето — кирилицата. Твърде много е писано за този революционен по своята същност акт, за да бъде разглеждан отново в неговите подробности. Важно в случая е едно — тази азбука била по-достъпна от Кириловата рожба, усвоявала се по-лесно и по-бързо. И това не е случайно. Тя е по-опростена, в сравнение с глаголицата и, което е по-важно, тя наподобява до голяма степен гръцкото унциално писмо, познато на българите от няколко столетия. Липсата на данни, и то сигурни, прави почти безсмислено търсенето на инициатора за тази важна промяна, ускорила развитието на старобългарската литература. Все пак някои косвени съображения насочват отново към личността на Симеон. Защо? Такава важна реформа — тя засягала Църквата, държавната администрация, а и цялото общество едва ли би могла да бъде извършена без знанието и позволението на владетеля (освен всичко друго той ръководел и книжовния живот!); тя съвпаднала с възшествието на княз Симеон; най-сетне той бил най-важният проводник на византийските заемки. И още нещо. Твърде отдавна е установено, че тъкмо Велики Преслав бил центърът, от където започнала да се разпространява новата азбука. Наистина глаголицата не била непозната на престолния град (за това свидетелстват графитите по стените на Кръглата църква, „Четири слова против арианите“ на Атанасий Александрийски, преведени от епископ Константин), но все пак основните глаголически книги произхождат от западните предели на България. Един факт, който също е известен отдавна и, който също има своето обяснение — та нали там работели верните следовници на славянските първоучители, Климент и Наум.

България от края на IX и първите десетилетия на X в. родила и отгледала изключителни творци в полето на старата българска литература: Климент Охридски, Наум Охридски, Константин, епископ Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Григорий Презвитер, Тудор Доксов и, разбира се, самият цар Симеон[11]. Това са първите творци на християнската духовност не само в България, но и в целия славянски свят (разбира се, редом със славянските апостоли Кирил и Методий); това са творците, с които започва и ще започва всеки списък на старобългарските и старославянските писатели. Всеки от тях е преводач и писател, проповедник и учител и участва, под диригентската палка на владетеля, в съзиждането на онзи феномен, който обикновено се нарича литература на Златния век или по-точно на Симеоновата епоха, и в същото време литература на славянския православен свят, която създала завършен облик на византийската литература или литературата на византийската общност.

Трудно е да се представи тук подробно обема на понятието „литература на Симеоновата епоха“. Пък и може би не е необходимо. Защото това е правено, с различен успех, многократно[12]. Това, което заслужава да се направи тук, е да се наблегне на най-важното, необичайното, неконвенционалното, което създава истинската стойност на понятието. Първият факт, който заслужава внимание е, че още с раждането си българската литература започнала да изгражда, и то твърде успешно, своята жанрова система (при цялата условност на понятието жанр)[13], която се развивала непрекъснато, но и била следвана, в основни линии, столетия наред: съчинения с проповеднически характер (омилетика), догматически творби, енциклопедически сборници, агиография и химнография, ораторска проза, исторически и нормативни текстове[14]. Или ако трябва да бъдат посочени само най-значимите творби: „Учително евангелие“[15], „Небеса“[16] и „Златоструй“[17], Сборниците от 1073 г. (Симеоновият)[18] и от 1075 г.[19] и „Шестоднев“[20], „Проглас към евангелието“[21], „Азбучна молитва“[22], и „Похвала за цар Симеон“[23], „Канон за апостол Андрей“[24] и химнографските произведения на Св. Климент[25] и епископ Константин Преславски[26], за „За буквите“[27], „Сказание за железния кръст“[28], летописните опити следващи византийската хронографска традиция[29] и „Закон за съдене на хората“[30] (първият български нормативен текст, подменящ до известна степен обичайното право и т.нар. Крумови закони). Вторият факт, който трябва да се припомни, е, че в края на IX и началото на X век в България били създадени онези образци или модели, които по-късно тръгнали из славянския православен свят и приобщавали новопокръстени народи към византийската цивилизация в нейната българска адаптация. Тогава бил създаден онзи основен фонд от творби, който формира най-стария пласт, основополагащия пласт на старата българска литература и едновременно с това на старославянската православна книжнина.

Пренасянето на славянската графична система и на славянския книжовен език в България, създаването и развитието за първи път на собствена литература не било нито случайност, нито самоцелен процес, затворен вътре в себе си или в краен случай обърнат към малцината четящи. Цитираните по-горе текстове подсказват недвусмислено, че основният двигател на тези процеси бил Симеон и това веднага пренася тяхното действие на държавно равнище. Сведенията, които ни поднасят, най-често анонимните книжовници, не оставят никакво съмнение, че владетелят е бил този, който е участвал активно във всичко — подбор на текстове, указания за техния превод, ръководство и контрол на кипящата творческа дейност. Защото целта е била една: изграждането на една нова цивилизация, и то с ускорени темпове; изграждането на цивилизация в цивилизацията, която трябвало поне малко да изравни българите или техния елит с ромеите, да вдъхне самочувствие на все още младата християнска държава.

Изгражданата под ръководството на Симеон литература била функция на ежедневието на Църквата. Книжовната продукция на славянски език и литургията на същия език били основното оръжие в продължаващия процес на християнизация, в разпространението на основните догми на новата религия и на новия християнски морал, в пропагандиране на живота на светеца — идеалната личност на средновековието. Климентовият житиеписец архиепископ Теофилакт най-добре представя тази картина: „И Симеон, като оказал чест на Климент, му създал и грижи, защото последният заварил народа в тази област напълно незапознат със словото божие и с Писанията, и ненаучен на това, което украсява църквата и с духа на послушанието и смирението създава ред сред хората… Постоянно поучавал и постоянно разпореждал, като поправял незнанието и безредието превръщал в ред… Той учел клира на църковния ред и на това, което се отнася до песнопенията и молитвите… Укрепвал ума на народа върху скалата на истинската християнска религия и подготвял твърдостта на тяхната вяра…“[31]. По-нататък Теофилакт продължава с книжовната дейност на своя герой: „Той видял простотата на народа и пълната му неспособност да разбере писанията и че мнозина български свещеници трудно разбират гръцките текстове, макар че умеели да четат гръцките букви, поради което били подобни на добитък, и че нямало на български език похвални слова. Като разбрал това, той намерил средство против него и съборил стената на незнанието със своето дело. За всички празници той съставил прости и ясни слова, в които нямало нищо дълбоко и много мъдро, но които да не останат непонятни и за най-простия българин. Чрез тях той хранел душите на простите българи, поейки с мляко тези, които не можели да приемат по-твърда храна и станал нов Павел за новите християни (1 Кор. 3:2)“[32].

Като се пропуснат малко грубичките характеристики на българската действителност — нещо естествено за интелектуалец като Теофилакт, — писаното на охридския архиепископ, макар и две столетия по-късно, отразява вярно състоянието на българското общество в това преходно време. И преди всичко основното явление: от една страна, бавното възприемане на ценностната система на християнската религия, поради неразбираемостта на проповедта, извършвана на гръцки език и забележимата промяна настъпила след 886–893 г. Тази дейност на Климент, а и на неговия събрат Наум (и той се прочул, „вършейки същите подвизи за угода на Бога“[33]) надхвърляла югозападните предели на България и може да се каже без колебание, че били характерни за територията на цялата страна. И още нещо. Това било първото задължително равнище, на което трябвало да се опре Българската църква. Отново Теофилакт е този, който информира: „След това, като се посъветвал с по-мъдрите от своите приближени, които всички се отнасяли към Климент като към баща и казвали, че само това е угодно Богу, което оказва почит на този човек, той [Симеон] го поставил за епископ на Драгвиста или Велица (Δραγβίστας ἤτοι Βελίτζες) и така Климент станал първият епископ на български език“[34]. Наскоро след това (? — terminus ante quem: 906 г.) в епископски сан бил въздигнат и Константин Преславски. Подмяната на висшия клир или точно подмяната на ромеи, изпращани от Константинопол с български духовници, излъчени от средата на Кирило-Методиевите следовници, била онази необходима промяна, която щяла да позволи окончателната национализация на Българската църква и да промени нейния статут. Но затова времето все още не било настъпило.

Едно от големите събития в началните години на Симеоновото властване е промяната на държавния център. Изграждането на нова столнина съвсем не е случаен акт (въображаемо решение на „Народен събор“![35]), не е толкова скъсване с миналото, колкото поглед, отправен към бъдещето. То е преди всичко идеологически феномен, част от една политическа теория, може би един от най-важните й знаци. Неслучайно неизвестният автор на „Сказание на пророк Исай“ (или „Български апокрифен летопис“) завършва краткия си разказ за Симеоновото царуване с думите „и многа знамению сътвори црь Сумеонь“[36]. А най-значимото сред тях, пак според същия автор, е: „И създаде [Симеон] градове велики по морето; и великия град Преслав той създаде, и там в него прие царството…“[37]. Продължителното пребиваване на Симеон в Константинопол му е позволило, наред с всичко друго, да опознае и представите на ромеите за тяхната столица (по това време вече събрани в уникалния по своята същност сборник „Патриа Константинуполеос“[38]), да оцени мястото на Константиновия град в съдбините на Империята и ролята му във византийската политическа идеология. Той много добре е знаел, че това е „царицата на градовете“ (Βασίλισσα, ή βασιλὶς πόλις, ή βασιλὶς, ή βασιλὶς τῶν πόλεων. Πόλις Μεγαλόπολις, ή λαμπροτάτη πόλις τοῦ Κωνσταντίνου…), град възникнал по Божие внушение и винаги закрилян от Бога; град и в същото време Империя (в него пребивавал императорът, върховният владетел в християнския свят); град, чието основаване (на Константинопол, а не на елинския Византион) възвестило появата на една нова империя, на една нова цивилизация, на един нов свят в историята на човечеството.

Като замислял създаването на един нов Преслав (на мястото на малкото селище съществувало преди това там)[39], Симеон едва ли е страдал от амбициозното намерение да съперничи на първия християнски император. Но че той е следвал действията на Константин Велики и че новата българска престолнина била, в известен смисъл, реплика на Константинопол, едва ли трябва да се съмняваме. Очевидно Велики Преслав в Симеоновите представи, трябвало да се превърне за българите в това, което за ромеите бил Константинопол. Той трябвало да стане символ на нова цивилизация, която да съперничи на византийската (цивилизацията — майка!), да възвести началото на една нова империя и да се превърне в резиденция на един нов император (идея, схваната с удивителна прозорливост от неизвестния автор на „Българска апокрифна летопис“). Един град, който твърде бързо станал „великы град Преславь“.

Новата столица Преслав е мястото, където се изградила новата художествена среда — нови форми, нови изобразителни средства, нов стил, нова естетика. Дали Симеон наистина строил новата си столица почти три десетилетия („И Преслав град той гради и създаде в 28 години“) или това число е измислено от анонимния книжовник, няма особено значение. По-важни са подчертаният интерес на Симеон към престолния град, постоянното му внимание, усилните грижи към неговата уредба. Като градоустройствено решение Велики Преслав наподобява обвитата в легенди първа столица Плиска (Вътрешен и Външен град, оформени благодарение на две концентрични крепостни стени) — една безспорна проява на традиционализъм и приемственост в най-общите строителни принципи. Но общото свършва дотук: Велики Преслав заемал площ 4–4,5 пъти по-малка от територията на Плиска. Този териториален обхват на новата столнина (наред с другите й измерения и функции) вече подсказва преход от един държавен модел към друг, от една цивилизация към друга.

Началните стъпки в изграждането на новата столица едва ли трябва да се търсят само в една сграда. И все пак дворецът вероятно бил отправната точка в градоустройствената дейност. Дългогодишните проучвания на археолозите показаха, че архитектурният облик на преславския дворец „няма точен паралел всред паметниците на средновековната българска архитектура“[40]. Един внимателен поглед показва, че той е рожба на вярност към традициите на плисковската дворцова архитектура и на известно „Новаторство в интерпретацията на стари образци (но и на преустройствата в различно време)“. Като се прибави към него и религиозният център (някои го наричат архиепископия-патриаршия)[41], наистина ще се получи един особен комплекс — както по архитектурната си концепция, така и по художествената си декорация, предизвикала възхитата на Йоан Екзарх. Ето какво пише прочутият старобългарски книжовник: „Когато някой беден чужденец дойде отдалеч до преддверията на царския двор и го види, диви се. И чуди се, като пристъпи до вратата, като влезе вътре и види от двете страни постройки, украсени с камъни и с дърво нашарени, и прочее. А като влезе в двореца и види високи стаи и църкви, украсени изобилно с камък, дърво и багри, вътре пък — с мрамор и мед, сребро и злато, толкова, че не знае с що да ги сравни, защото в своята страна не е виждал друго освен сламени колиби — бедният, като че ще си изгуби ума, чуди се тук на тях… и ако, когато се върне, някой го попита, като рече: Какво видя там? — ще отговори: Не знам как да разкажа това — само собствените ви очи биха знаели да се чудят на хубостта“[42]. Коментарът на това майсторско описание е излишен. Той само би засенил казаното от видния книжовник. А то подсказва недвусмислено, че с построяването на двореца Симеон е сполучил да създаде нещо значимо, изява на добри познания и изискан вкус; нещо, което е било в състояние да съперничи на постиженията на ромеите и в същото време да вдъхне гордост у българина и завист у чужденеца.

Материално осезаемият облик на една християнска цивилизация се определя, до голяма степен, от мястото и ролята на религиозната литература, от мястото на храма в пейзажа. Българският пейзаж започнал да се променя веднага след 864 г. с появата на базиликалния тип църкви. И Преслав не правел изключение. Но изграждайки нов престолен град, Симеон освен че „довършил недовършеното от баща си… с построените навсякъде църкви“, трябвало да търси ново архитектурно решение и в църковното строителство. Това, разбира се, не било случайно хрумване, а отговор на две необходимости, наложени от живота.

В храмовото строителство наченало след официалния акт на християнизация преобладавала една форма: елинистическата трикорабна базилика. Това предпочитание на българските строители обикновено се обяснява с традициите, които тази архитектурна форма е имала в българските земи. Без да се отрича изцяло това внушение (все пак налице е прекъсване от поне три столетия!), обяснението трябва да се потърси другаде. Няма съмнение, че базиликата била най-подходящата сграда за приютяване на големи групи вярващи, пред които проповедниците са разяснявали Божието слово. И е напълно естествено да се приеме, че тъкмо този тип сграда е отговарял най-добре на нуждите на българското прозелитично общество от втората половина на деветото столетие (така, както патристичната литература се е наложила по същото време в българския книжовен живот)[43]. Няма съмнение, че и първите храмови постройки в новата столица Велики Преслав са били от този тип — базиликите в „Дели Душка“, „Черешето“ и особено в „Гебе Клисе“, който според някои изследователи е „пренасяне в монументален вид плисковския базиликален тип“[44]. Но това било само на първо време. Изграждайки нова столнина, Симеон трябвало да възприеме и ново архитектурно решение в църковното строителство. Първо, нуждата, наложила появата на базиликата в българската архитектура и църковната практика (тук трябва да се добави и настъпилата промяна в литургията), била до известна степен изживяна. Второ, установяването на базиликата като основен тип църковна сграда, придавало архаични и провинциални черти на българската архитектура (а оттук и на цялата изграждаща се цивилизация), така както патристичната литература определяла архаичния облик на българската книжнина в края на IX и началото на X век. Естествено Симеон не е могъл да не преодолее това състояние (в духовния живот било неимоверно по-трудно!) и неговите строители възприели като основен тип сграда за новата столица кръстокуполната църква. По този начин българската архитектура възприела бързо съвременните тенденции, идващи от Константинопол и в това отношение се изравнила с византийската. Ето как Велики Преслав се превръща в родно място на българската кръстокуполна църква — една форма, на която е съдено да играе голяма роля в архитектурата на Второто българско царство.

Досега във Велики Преслав са разкрити и проучени над 20 кръстокуполни църкви. Според особеностите на плана си те се делят на три основни групи: 1) кръстокуполни църкви с четири свободни подпори и предабсидно пространство; 2) „съкратен“ или „провинциален“ вариант, т.е. само с две свободни подпори и без свободно предабсидно пространство; 3) кръстокуполни църкви с вписан кръст[45]. При тази типология на преден план излиза първата група, която може да бъде характеризирана и като „Константинополски“ вариант, поради установените успоредици с паметници от византийската столица. Църквите от тази група — най-трудни за изграждане, поради сложните конструктивни решения и най-представителни във вътрешното си оформление — църкви №1 и №2 на Аврадака, църквата на Мостич, църква №1 в Бял бряг, могат да бъдат обединени в група под условното наименование аристократична. Безспорно те били най-внушителни, най-близки до столичната византийска архитектура и отговаряли най-добре на Симеоновото стремление за изграждане на нова цивилизация или по-точно „цивилизация в цивилизацията“.

Когато се говори за религиозната архитектура или дори за художествения пейзаж на Симеоновата столица, не може да не се изведе на преден план един паметник: Кръглата или Златната църква[46]. Това е вторият архитектурен паметник на Велики Преслав (първият е дворецът), който имал щастието да бъде „забелязан“ от книжовниците на епохата: „… написа по повеля на същия княз [Симеон] черноризец Тудор Доксов на устието на Тича в годината 6515 (= 907), индикт 14, дето е съградена светата златна нова църква от същия княз“[47]. Наистина това описание не е така разточително, както цитираният по-горе текст на Йоан Екзарх. Но и то е достатъчно. Две са забележителностите в тази сграда, които правят от нея уникат. На първо място това е планът, необичайното за тогавашната българска архитектура композиционно решение. Тя е центрична постройка, ротонда (наподобяваща мартириумите), която се състои от три основни елемента: кръгъл наос, разделен на 12 ексцедри — източната (най-голямата) е изпълнявала функцията на абсида, а трите западни са отваряли три входа към правоъгълен притвор, в чиито западни ъгли били издигнати кръгли кули. Третият елемент на църквата бил почти квадратен атрий (вероятно добавен по-късно?). Вторият отличителен белег на Кръглата църква е нейната богата външна и вътрешна декорация — корнизи с разнообразни профили и пластична украса, колони върху атически бази, кемпфери, мраморни плоскости с инкрустирани керамични и стъклени плочки, мраморни цокли, богата керамична облицовка и пъстра подова настилка.

Едно съпоставяне с константинополското изкуство ще покаже, че се докосваме до „паметник, който трябва да отразява вкусовете на най-високата аристокрация на епохата“, паметник, който подсказва „промяната от едно публично и тържествено изкуство към едно частно и скъпоценно изкуство — може би най-впечатляващият облик на епохата, която ни интересува“[48]. Кръглата църква била манастирска църква, но и владетелска; тя била частна църква, отразявала вкуса на едно лице и била предназначена да приютява него, семейството му и най-висшите представители на администрацията — светска и духовна. Една от най-ярките изяви на преславската художествена среда, която се забелязва от пръв поглед, била каменната пластика. Многообразието на формите, богатството на орнаменталния речник, специфичността на функционалността — това са някои от най-характерните отлики на столичната скулптура. По своите технически похвати и идейно-художествени принципи тя следвала, общо взето, развитието на европейската скулптура през периода между „варварските“ нашествия и разцвета на романското изкуство. Това бил период, през който триизмерната скулптура постепенно губила своите позиции, релефът, значително по-разпространен, ставал все по-плосък и се изковавал един нов, орнаментален стил, в който човешкото и животинското изображение били под потискащото влияние на растителния мотив[49].

Широката строителна дейност в столицата, разгърнатата богата програма на архитектурната декорация, силният начален тласък в развитието на българската иконопис или казано най-общо творческият дух, обзел изведнъж българското общество в края на деветото столетие, бил причина за появата на един изключителен феномен, който свързал здраво името на Велики Преслав и изкуството на десети век, в рамките на византийската общност. Става дума за прочутата преславска рисувана или художествена керамика[50]. Тя играела важна роля в историята на преславския художествен живот. Тя била навсякъде — стенна украса и подова настилка (замествала скъпите мрамори и още по-скъпите мозайки); тя била в дома на българина под формата на икона (замествала сполучливо дървената живописна икона); тя била на трапезата на българския аристократ, замествайки труднодостъпните златни и сребърни блюда… Преславската рисувана керамика е явление строго ограничено във времето и пространството. Тя се появила като фойерверк в края на IX в. и също като фойерверк угаснала в началните десетилетия на следващото столетие. Всички опити на някои изследвачи да увеличат времето на производство са несполучливи, а отделните фрагменти, намерени извън Велики Преслав, очевидно са пренесени от столнината. Няма никакво съмнение, че това не е случайност, но в същото време не подлежи на съмнение и фактът, че появата и развитието на рисуваната керамика е плод на определен вкус и на определен етап в историята на старата българска култура; етап, който в никакъв случай не може да надхвърли епохата на цар Симеон[51].

Сред продукцията на преславските майстори (съсредоточени предимно в манастирите!) се разграничават три основни вида рисувана керамика. Декоративната керамика имала многопосочна функционалност: плочки и рамки за икони, за стенна облицовка и инкрустация, подова настилка, плочки за мозайка, корнизи. Цялата тази продукция, така богата по форми, имала едно предназначение: украса на дворцовия комплекс и част от преславските църкви. Рисуваната трапезна керамика от Велики Преслав е най-луксозната българска битова керамика от десетото столетие. Тя се отличавала от останалата по материала, от който била изготвена (както и декоративната, тя е предфаянсова), по голямото разнообразие на формите — чинии, купи, кани, чаши, и по изящната си многоцветна украса.

Масовото разпространение на керамични икони (днес, особено след проучванията в Тузлалъка, наистина може да се говори за масова продукция)[52], е една от най-важните изяви на българското изкуство от края на IX в. и началото на X в. Този „бум“ в българската иконна живопис явление непознато в цялата византийска общност — се определя от два фактора: 1) иконата била най-евтиният (но и задължителният) култов предмет и в същото време предлагала чудесна възможност и на българина за индивидуална молитва в домашна обстановка, за самостойно общуване с Бога в интимна семейна среда; 2) приспособяването на керамиката за основен материал за създаването на икони, материал, значително по-достъпен от дървото и, което е по-важно, предлагащ по-добри възможности за масова продукция. Едно внимателно проучване на преславската керамична иконопис позволява да бъдат установени два типа икони: такива, които са отговаряли на определени обществени функции, използвани за украсата на определен брой храмове в престолния град (великолепната икона на св. Теодор от Патлейна)[53] и един масов тип икона (иконите на апостолите Павел, Яков, Филип, Яков Алафеев, Тома, евангелистите Марко и Лука)[54], изработвани от майстори, чието ниво на подготовка било по-ниско (известна грубост на рисунъка, небрежност в детайлите, по-лоша цветова гама); икона, която трябвало да задоволи нуждите на преславското население от култови предмети и да влезе във всеки преславски дом[55].

Една от типологичните характеристики на цивилизацията, изградена във Велики Преслав, бил манастирът. Оскъдните писмени извори, допълнени през последните десетилетия от археологическите проучвания, дават сравнително добра възможност за изучаването на манастира като институция и като социална група, като микроструктура на българското общество, и преди всичко като архитектурен комплекс. Първото нещо, което прави впечатление, е топографията на манастира. Познатите досега осем преславски манастира, четири от които били разположени във външния град (манастирите в местността „Черешето“, „Под Забуите“, манастирът край Кръглата църква и манастирът на Мостич) и четири извън неговите стени (Патлейна, Тузлалъка, Вълкашина и Аврадака) са градски манастири — една типична черта на византийската монашеска институция[56]. Очевидно този тип манастир се е появил в българската престолнина под силното въздействие на Константинопол (и вероятното посредничество на бившия монах и сетне княз Симеон).

Преславските манастири са наподобявали своите византийски първообрази и по своите градоустройствени и архитектурни особености. Ето как изглеждал първообразът: „Архитектурният ансамбъл на манастирските комплекси от тази епоха [между IX и XII в. — И. Б.] — пише един от най-добрите познавачи на проблема — е малко изучен. Археолозите предпочитат да се посвещават на типологията на църковните сгради. Очевидно е във всеки случай, че един манастир от X или XI век представлявал значителна агломерация. Трапезарията често била самостоятелна сграда, докато монашеските килии, складът, кухнята били разположени покрай стената. Понякога имало и баня. Костницата или гробището се намирало нормално извън комплекса… Дали манастирите са приличали на имения на провинциалната аристокрация? Въпросът би могъл да бъде поставен“[57].

Няма никакво съмнение, че и преславските манастири са имали облик, който бил заимстван от светска аристократична агломерация; и от облик, който в готов вид бил пренесен от Константинопол във Велики Преслав (от тази епоха българското „феодално“ имение е непознато явление). Единствената отлика на българските манастири се състои в това, че нито „един [преславски] манастир не представлява изцяло сключен архитектурен ансамбъл със затворен от сгради вътрешен двор“[58]. Наличието понякога на една незастроена страна или липсата на солидна укрепителна система (за значително по-късна епоха) говори не толкова за това, че манастирите били „подчинена институция на държавната власт и разчитали на защита само от нея“, колкото за спокойствие и сигурност в политическия и социалния живот[59].

Разкритите преславски манастири били предназначени да приютяват сравнително ограничен брой монаси — нещо, което съответствало на византийския първообраз и вероятно било в зависимост от началния момент в историята на българското монашество. За някои от тях се допуска, че имали две институции, така характерни за византийските манастири — болница и старопиталище. Очевидно манастирите били място за усилени книжовни занимания (манастира около Кръглата църква?), а някои от тях и центрове за производство на рисувана керамика (Тузлалъка, Патлейна). Идеята на св. Василий Велики, че киновията е висша форма на манастирската организация, вероятно господствала и в България — за това говорят запазените откъси от старобългарския превод на неговите „Правила“[60].

Раждането на средновековна България било съпроводено и с раждането на българската политическа идеология. Нещо повече, единият феномен бил част от другия и те били неразделни. Защитена най-добре чрез „Именника на българските владетели“ българската политическа идеология се свеждала до следното: изграждане на собствен държавен модел, чиято цел не била да замени византийския модел, да го преобразува или дори да се вплете в него, а да му се противопостави и да съществува едновременно с него[61]. Тази ясна опозиция — както теоретическа, така и държавнополитическа и военна, съществувала около две столетия. През 864 г. България била принудена да отстъпи, и то не толкова пред силата на оръжията, колкото пред ефикасността на византийската политическа идеология, чието основно средство в случая била християнската религия. Тъкмо тази страна на свободно нахлуващия „византинизъм“ била най-опасна за България, тъй като българската държавност продължила да съществува, но вече загубила духовността си, идеологическата си опора. Намирането на противодействие на тези сили била основната задача на Симеон. Това противодействие можело да се търси само на същото ниво, идеологическото и, което е още по-важно, то трябвало бъде облечено в същата форма, т.е. християнската политическа идеология. Едва ли трябва да се доказва, че младият български княз познавал великолепно тази форма, т.е. християнската политическа идеология, благодарение на дългото си пребиваване и учение в Константинопол, и то тогава когато там се изковавали „империалистическите“ планове на Империята или pax Byzantina. Симеон добре разбирал, че тази много силна и убедителна идеология трябвало да бъде превзета отвътре, а не разрушена; да бъде така видоизменена, че да се обърне срещу своите създатели; да доведе не само до промяна на политическата теория, но и до реконструкцията на постройката, аргументирана с помощта на тази теория. Ако се върнем столетия назад, ще се види, че Симеоновите намерения и действия имали прецедент (той едва ли го е познавал, но самият факт говори за верния инстинкт и дълбочината на политическите знания и мислене на българския владетел). Това са усилията (понякога оспорвани от съвременната историография) на вестготския крал Атаулф (410–415 г.) да преобрази Imperium Romanum в Imperium Gothorum, т.е. да превърне Готия в това, което някога било Романия (Рим). Или казано с прости, но точни думи, Симеон желаел да създаде една Imperium Bulgarorum [et Graecorum], която трябвало да замести Imperium Romanorum[62].

Бележки

[1] ГИБИ, IX/2, с. 33; Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), 49–51.

[2] По-подробно у Божилов. Раждането на средновековна България, 58–60.

[3] Божилов. От „варварската“ държава до царството, 99–101.

[4] F. Lot. Naissance de la France. Edition revue et mise à jour par J. Boussard. Paris, 1970, p. 153.

[5] Божилов. От „варварската“ държава до царството, 100–101.

[6] К. Мирчев. Историческа граматика на българския език. София, 1978, 56–57.

[7] Различно становище у Г. Попов. Книжовното наследство на Кирило-Методиевите ученици, Литературна мисъл, 1988, с. 8; И. Буюклиев. Езиковата култура на българското средновековие. София, 1992, с. 82.

[8] I. Gǎlǎbov. La rotonde de Syméon dans l’histoire du vieux-bulgare littéraire. Byz. Slav. XXVIII (1967), 113-114; И. Гълъбов. ИНМ Варна, XII (1976), с. 42. За ролята на двореца във формирането на езика вж. И. Буюклиев. Цит. съч., 82–83. Особен интерес към тази посока на историческото дирене представляват някои изследвания, появили се през последните десетина години и събрани в Кирило-Методиевски студии, 6 (1989 г.). Общата идея на тримата автори (Т. Славова, И. Карачорова и П. Пенев) е „преславската редакция“. Само няколко примера, които подсказват значимостта на този проблем: а) „наличие на предпочитани лексеми, синонимни на Кирило-Методиевите, б) поява на старобългарски съответствия на непреведените гръцки думи в близките до Кирило-Методиевия евангелски превод ръкописи, в) наличие на известен брой предпочитани словообразувателни варианти, синоними на по-старите…“ „Разглежданата редакторска дейност няма случаен характер, а като съзнателна дейност е подчинена на лексикалните норми на Преславската книжовна школа“ (Т. Славова. Преславска редакция на Кирило-Методиевия старобългарски евангелски превод, с. 117, 118). Или „преславските книжовници в редица случаи се придържат по-строго към словореда и синтаксиса на гръцките оригинали, стараят се да заместят някои от по-свободните преводачески решения с формално по-точен и по-близък до гръцкия текст превод“ (П. Пенев. Към историята на Кирило-Методиевия старобългарски превод на Апостола, с. 313).

[9] Симеонов сборник, с. 202 (л. 20б).

[10] Das Hl. Johannes von Damaskus Ἔκθεσις ἀκριβὴς τῆς ὀρθοδόξου πίσθεως in der übersetzung des Exarchen Johannes. Herausgegeben von L. Sadnik. Wiesbaden, 1967 (Monumenta linguae Slavicae V), p. 20 (10 a-b). Превод у П. Динеков. Старобългарски страници. Антология. С., 1966, с. 400.

[11] Към литературата, посочена у Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), с. 57, бел. 54–60, вж. още: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. С., 1992, 113, 204–205, 224–225, 239–240, 290–291, 473, 507-518; Кирило-Методиевски студии. 8 (1991), 332 с. (по-голямата част е посветена на Св. Климент Охридски); Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на Св. Методий. I-II. С., 1989; Кирило-Методиевски студии, 4. Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987; Кр. Станчев, Г. Попов. Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988; 1080 г. от смъртта на Св. Наум Охридски. С., 1993.

[12] Вж. предната бележка.

[13] В. Измирлиева. Една гледна точка към понятието „жанр“ в старобългаристиката, Старобългарска литература, 25–26 (1991), 29–37 (с посочената там литература). Авторката има интересни наблюдения, някои от които предизвикват възражения.

[14] Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), 60–65.

[15] Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), с. 61, 198 и бел. 70. За автора: Л. Грашева. Най-ранното изследване за Константин Преславски (Из архива на В. М. Ундолски), Старобългарска литература, 17 (1985), 117–170.

[16] Das Hl. Johannes von Damaskus Ἔκθεσις ἀκριβὴς τῆς ὀρθοδόξου πίσθεως in der übersetzung des Exarchen Johannes. Herausgegeben von L. Sadnik. 1–4. Wiesbaden-Frieburg, 1967, 1981, 1983.

[17] Г. А. Ильинский. Златоструй А. Ф. Бычкова XI века. С., 1929 (Български старини, X); А. Минчева. Старобългарски кирилски паметници. С., 1978 (Български езикови паметници, 1), 57-76: V. Златоструй на Бичков.

[18] Вж. § 1, бел. 25.

[19] Изборник 1076 года. Издание подготовили В. С. Голишенко, В. Ф. Дубровина, В. Г. Демянов, Г. Ф. Нефедов. М., 1965.

[20] Das Hexameron des Exarchen Johannes. Herausgegeben von R. Aitzetmüller. Vol. I-VII. Graz, 1958–1975. Български превод: Йоан Екзарх. Шестоднев. Превод от старобългарски, послеслов и коментар Н. Кочев. С., 1981.

[21] Е. Георгиев. Две произведения на Константин-Кирил. С., 1938 (всички спорове за авторството); Э. Зыков. О литературном наследии Константина Преславского, Старобългарска литература, 3 (1978), 34–47, сп. 44–45. Издание на текста: Г. А. Ильинский. „Написаніе о правой вѣрѣ“ Константина Философа. — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски. С., 1925, 77–89.

[22] К. Куев. Азбучната молитва в славянските литератури. С., 1974. Допълнителна литература у Божилов. Цар Симеон Велики (893–924), с. 200, бел. 94.

[23] Вж. § 1, бел. 25.

[24] Ст. Кожухаров. Песенното творчество на старобългарския книжовник Наум Охридски, Литературна история, 12, 1984, 3–19 (текст: 8–12); Г. Попов. Следи от разпространението на Наумовия канон за св. апостол Андрей, Старобългарска литература, 28–29 (1994), 10–22.

[25] Кр. Станчев, Г. Попов. Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988, 112-156: III. Химнографското творчество на Климент Охридски — открития и проблеми; 157-210: IV Химнографски произведения на Климент Охридски: издания по преписи от XI-XIV в. (Г. Попов).

[26] Г. Попов. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2).

[27] К. Куев. Черноризец Храбър. С., 1967; А. Джамбелука-Коссова. Черноризец Храбър. О писменехь. С., 1980.

[28] Б. Ст. Ангелов. Сказание за железния кръст, Старобългарска литература, 1 (1971), 121–155 (текст: 136–155) = Б. Ст. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература. III. С., 1978, 61–98 (текст: 79–98); Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), с. 200, бел. 98; Н. Драгова. Воинското сказание в старобългарската литература от Симеоновата епоха, Старобългарска литература, 25–26 (1991), 47–57.

[29] Подробно у И. Божилов. Българската средновековна историопис. — В: СБЛ 3, 5–38 = Божилов. Седем етюда, III, 217–263.

[30] В. Ганев. Законъ соудньи людьмъ. Правно-исторически и правно-аналитични проучвания. София, 1959.

[31] ГИБИ, IX/2, с. 34.

[32] ГИБИ, IX/2, с. 35.

[33] Иванов. БСМ, с. 306 (Първо житие на св. Наум).

[34] ГИБИ, ІХ/2, с. 34. За Климентовата епархия съществува богата литература. Вж. Божилов. Цар Симеон Велики (893–927); с. 197, бел. 40. От по-новата литература вж. I. Iliev. La mission de Clément d’Ochrid dans les terres sud-ouest de la Bulgarie médiévale. — In: Etudes historiques, 13 (1985), 62–64. Тук се приема, че това е област, разположена по долините на Вардар и р. Мътеница, обитавана от славянското племе драгувити; а титлата на св. Климент трябва да се тълкува като „епископ на драгувитите, живеещи по поречието на Вардар (на бълг. Велика).“ Друго решение се предлага у В. Пенева. Отново за идентифицирането на Велика, епископската катедра на Климент Охридски в 893 г., ИПр., 1990, 11–12, 30–37. Според авторката „Велика е идентична с Тивериупол (Струмица)“, „която е била с епископска катедра, достойна да приеме един епископ като Климент“.

[35] Вж. Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), с. 55.

[36] Иванов. Богомилски книги, с. 283; СБЛ, 3, с. 62.

[37] Иванов. Богомилски книги, с. 283; СБЛ, 3, с. 62.

[38] G. Dagron. Constantinople imaginaire. Etudes sur le Recueil des „Patria“. Paris, 1984.

[39] Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), с. 197, б. 52.

[40] Ваклинов. Формиране на старобългарската култура, с. 192.

[41] Д. Овчаров, Ж. Алджов, Н. Овчаров. Големият царски дворец във Велики Преслав. Т. 1. Преславската патриаршия през X в. С., 1991.

[42] Das Hexameron des Exarchen Johannes. T. VI. Her. R. Aitzetmüller. Graz, 1971, a. 1-5; П. Динеков. Старобългарски страници, с. 455 (превод на Б. Ангелов и М. Генов). Последно проучване върху двореца. М. Ваклинова, Преславският дворец. — В: Историко-археологически изследвания в памет на проф. д-р Ст. Ваклинов. Велико Търново, 1994, 45–57.

[43] Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), с. 69.

[44] Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), с. 69.

[45] Н. Чанева-Дечевска. Църкви и манастири от Велики Преслав. С., 1980, с. 17.

[46] Основната литература е отбелязана у Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), с. 202, бел. 124. От по-новите работи заслужават отбелязване: Ст. Бояджиев. Архитектурата на Кръглата църква в Преслав. — В: Изследвания върху архитектурата на българското средновековие. С., 1982, 5–130 (той я обявява за „монументална кръщелня“, построена от княз Борис между 870 и 875 г.!); А. Медынцева, К. Попконстантинов. Надписи из Круглой церкве в Преславе. С., 1984, 11–27 (пълен преглед на изследванията, без отношение към тях — К. Попконстантинов).

[47] К. Попконстантинов, В. Константинова. Към въпроса за черноризец Тудор и неговата приписка, Старобългарска литература, 15 (1984), с. 110; СБЛ, 3, с. 102 (превод).

[48] C. Mango. — In: La civilta bizantina dal IX all’XI secolo, Bari, 1978, p. 260.

[49] Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), 74–76 (с основната литература).

[50] Кр. Миятев. Преславската керамика. С., 1936; Н. Мавродинов. Старобългарското изкуство, 241-245; История на българското изобразително изкуство, I, С., 1976, 119–125 (Ив. Акрабова-Жандова); Т. Тотев. Манастирът в „Тузлалъка“ — център на рисувана керамика в Преслав през IX-X в. С., 1982. Т. Тотев. Дворцовият манастир в Преслав. Шумен, 1998, 76–107 и табл. XLVI-LVIII.

[51] Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), с. 79.

[52] Т. Тотев. Манастирът в Тузлалъка, 45-75; Дворцовият манастир, 76–107.

[53] Кр. Миятев. Преславската керамика, с. 69, табл. XIX; Н. Мавродинов. Старобългарската живопис. София, 1946, 31-32; А. Божков. Българската икона. С., 1984, с. 13 и фиг. 2; Л. Прашков. Български икони. С., 1985, 10–11, фиг. 1.

[54] Т. Тотев. Манастирът в Тузлалъка, 64–71 и фиг. 63–66.

[55] Наред с рисуваната керамична икона във Велики Преслав е била разпространена и релефната икона. Вж. Т. Тотев. Манастирът в Тузлалъка, 72–73. За серия икони, както и едно владетелско (?) изображение, произхождащи от манастира при Кръглата църква и други манастири вж. T. Totev. L’atelier de céramique peinte du monastère royal de Preslav. Cahiers archéologiques, 35 (1987), 65-80; Т. Тотев. Наблюдения върху рисуваната керамика на манастира около Кръглата (Златната) църква в Преслав. — В: Плиска-Преслав, 5, (1992), 249-258; Т. Тотев. За преславската керамична икона на Света Богородица с Исус Христос от манастира „Под Вълкашина“. — В: Годишник на Националния археологически музей, VIII (1992), 249–253. Вж. и Т. Тотев. Преславската керамична икона. С., 1988, 86 с.

[56] А. П. Каждан. Византийский монастырь XI-XII вв. как социальная група, ВВр, 31 (1971), с. 50.

[57] C. Mango. — In: Civilta bizantina, 258–259.

[58] Н. Чанева-Дечевска. По някои архитектурно-композиционни особености на манастирите от Велики Преслав. — В: Плиска-Преслав, 1, 1979, с. 34.

[59] Божилов. Цар Симеон Велики (893–927), с. 78.

[60] I. Dujčev. La réforme monastique au Xe siècle. — In: I. Dujčev. Medioevo bizantino slavo, IV, 2, S., 1996, p. 262; А. Минчева. Старобългарски кирилски откъслеци, 40-45: III. Зографски листове.

[61] Божилов. Раждането на средновековна България, 47–48.

[62] Божилов. Раждането на средновековна България, 44–45.