Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)
Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0


§ 3. България пред пропаст: 1014–1018 г.

След неочакваната смърт на цар Самуил властта в Българското царство била поета от неговия син Гаврил Радомир, наричан още Роман[1]. Според Скилица това станало на 15 октомври 13-ти индикт[2], т.е. 15 октомври 1014 г. или девет дни след кончината на баща му. Защо се получава това междуцарствие? Дали е имало съпротива срещу правата на Гаврил Радомир и ако е имало, от чия страна? Дали Иван Владислав е оспорил наследството на своя братовчед? По-късните събития сякаш дават основание за подобно тълкуване, но Скилица, единственият извор за тези събития, мълчи. Гаврил Радомир бил син на Самуил и Агата, дъщеря на Йоан Хризилий, протевон на Драч[3]. Трудно е да се каже, кога е роден, тъй като липсват сведения. Бракът на неговите родители би могъл да бъде отнесен към началото на 70-те години на десети век[4], при това положение той получил българската царска корона и тежестите на държавното управление на около четиридесет години. Скилица не пропуснал да отбележи, че той надвишавал своя баща по мощ и по сила, но много му отстъпвал по мъдрост и разум[5].

Новият български цар нямал време да се ориентира в международната обстановка. Пък и това не било толкова необходимо. От една страна, той поне двадесет години стоял непосредствено до баща си във всички важни събития, а от друга страна, самата обстановка била ясна, политиката на Византия към България отдавна не криела никакви тайни, а стратегията на Василий II, макар и да изненадвала понякога, била позната. Василий II нямал да спре докато не унищожи Българското царство. Изминалото десетилетие и половина от новото хилядолетие показвало, че обръчът все повече се затяга. При това положение Гаврил Радомир имал само една възможност: да воюва докрай. Но много малко време, за да изпълни тази повеля, наложена му от обстоятелствата.

Василий II, след като разгромил Самуил при Ключката клисура, се отправил към Струмица и по пътя завладял намиращата са на близо крепост Мацукиоп (Мачуково)[6]. В същото време, за да си осигури връщането към Солун императорът наредил на тамошния дук Теофилакт Вотаниат също да се насочи към Струмица и да разчисти пътя от преградите, които българите били издигнали. Солунският дук потеглил, за да изпълни нареждането на императора, но Гаврил Радомир първоначално го пропуснал да мине безпрепятствено, а по време на обратния път му устроил засада в една теснина, разгромил войската му, а него лично убил, пронизвайки го с копието си[7]. Василий II обезпокоен от това поражение решил да преустанови своето навлизане в българските земи и се отправил обратно към Солун. По пътя назад той обсадил крепостта Мелник, която след кратка обсада се предала[8]. Доволен от този успех императорът се завърнал в Мосинопол. Но едва пристигнал там, на 24 октомври той научил вестта за Самуиловата смърт. Разчитайки на объркване и дезорганизация у българите, Василий ІI започнал нова кампания, въпреки наближаващата зима. Отново през Солун той бързо достигнал до Пелагония (Битоля), като пътьом изгорил дворците на Гаврил край Бутели, сетне овладял Прилеп и Щип и оттам, преминавайки река Черна, достигнал до Воден и на 9 януари 1015 г. се завърнал в Солун[9].

Позицията на Гаврил Радомир била пасивна или в най-добрия случай изчаквателна. Само от време на време той можел да реагира на някое византийско действие, преставайки да бъде наблюдател. И тази представа за възможностите на българския цар не се дължи на разказа на Скилица, а на реалното съотношение на силите. Защото инициативата отдавна била в ръцете на Империята. И наистина през пролетта на 1015 г. Василий II „се върнал отново в България“ и се отправил към Воден, защото българите от града му били изменили. След кратка обсада в деня на Великата събота, те били принудени отново да се предадат. Но този път императорът наредил всички българи да бъдат изселени във Волерон, а на тяхно място заселил „така наречените копиеносци“, които по думите на самия Скилица били „диви, безмилостни убийци и разбойници“[10]. След като построил „в средата на теснината“ две крепости — Кардия и Свети Илия — Василий II се завърнал в Солун. И тъкмо тогава се случило нещо неочаквано. Чрез един ромей, чиято ръка била отрязана (Скилица набляга на тази особеност!) Гаврил Радомир му изпратил писмо, с което обещавал покорство и подчинение[11]. Трудно е да се обясни този ход на българския цар или по-точно да се предпочете една от двете възможности — сериозно намерение или желание да се спечели време. Може би второто е по-вероятно. Така е схванал тази постъпка на Самуиловия син и ромейският император и изпратил своите войски към Мъглен. Те били предвождани от небезизвестния Никифор Ксифий и солунския дук Константин Диоген. Към тях скоро се присъединил и самият Василий II. Събитията се развили по вече познатия начин: обсада, опит да се преодолеят стените от ромейските войски и накрая българите се предали. Били пленени Дометиан Кавхан, „високопоставен мъж и съветник на Гаврил[12] и Илица, управител на града“[13]. Всички българи, годни да носят оръжие били изпратени в „Аспракания“, т.е. Васпуракан, а крепостта била изгорена[14].

На петия ден след превземането на Мъглен при Василий II пристигнал някогашния пратеник на Гаврил Радомир, ромеят с отрязаната ръка. Той донесъл писмо, с което Иван Владислав, единственият останал жив син на Аарон, съобщавал, че е убил своя братовчед Гаврил (това станало в Петриск[15]), взел цялата власт в България и изразявал готовност да прояви покорност и подчинение. Малко неясно защо е сторил това, императорът издал хрисовул (?), с който потвърдил решението си (?) и го изпратил на новия български цар. Само след няколко дни дошъл отговорът (той бил донесен от същия ромей) на Иван Владислав, придружен с писмо на високопоставени български аристократи (τῶν ἀρχόντων Βουλγαρίας), които пишели, че са готови да станат поданици и роби на (ὑπηκόους καὶ δούλους) василевса[16]. Но скоро Василий II разбрал (как?), че е заблуждаван. Вероятно и Иван Владислав, както и Гаврил Радомир, се опитвал с дребно хитруване да печели време. Но рано или късно лъжливите ходове били изобличавани. Още повече, че византийският василевс, гледайки на българите като на отцепници и бунтовници, узурпатори на царската титла, можел да приеме от българския владетел само едно: безусловната му капитулация.

Василий II не закъснял да поднови военните действия. Ромейските войски опустошили областта около Острово, след това Соск (Мъгленско) и нахлули в Пелагонийското поле. И отново както предходната година, всички заловени българи били ослепени[17]. Най-сетне той достигнал до българската столица Охрид, там където според Скилица се намирали дворците на българските царе, превзел я и имал намерението да се отправи към Драч, който непрекъснато бил заплашван от Самуиловия зет Иван Владимир. Наистина зетският княз споделил съдбата на Гаврил Радомир и бил убит от Иван Владислав[18], но заплахата над града оставала. Тези намерения на василевса не били осъществени, тъй като някъде в Пелагонийското поле българският военачалник Ивац унищожил цяла византийска войска, командвана от стратега Георги Гонициат и протоспатарий Орест. Василий ІІ бил принуден да се върне, но този път само преследвал Ивац и през Солун се завърнал в Мосинопол[19]. Но военните действия до края на 1015 г. не престанали. Една византийска войска, командвана от Давид Арианит, изненадващо овладяла крепостта Термина[20], а друга, предвождана от Никифор Ксифий, достигнала още по на север и завладяла крепостта Бояна, край София[21].

През 1016 г. Василий II лично се отправил към Триадица (София), но по пътя обсадил Перник. Обсадата продължила 88 дена, тъй като защитниците на крепостта се сражавали много храбро и това принудило василевсът да се откаже не само от желанието си да превземе Перник, но и да прекрати цялата кампания и да се завърне в Мосинопол[22]. Военните действия били възобновени през пролетта на следващата 1017 г. Този път Василий II се отправил към Кастория (Костур) и овладял намиращата се наблизо крепост Лонгон. В същото време друга ромейска войска, предвождана от Давид Арианит и Константин Диоген, отново опустошила и разграбила Пелагонийската област. Пленените българи — вероятно много — били разделени между императора, ромеите и съюзните руски дружини[23]. Веднага след това Василий II се опитал да овладее Кастория, но напразно. И изведнъж се появили българите. И то по много странен начин. Според Скилица Василий II получил писмо, в което дръстърският стратег го уведомявал, че съществувало обединение на войските на Иван Владислав и Кракра, към което се били присъединили и печенези. Коалицията имала намерение да нападне ромеите[24]. Този българо-печенежки съюз предизвиква някои съмнения. Преди всичко поради голямата отдалеченост на българи и печенези. Но и самият Скилица, малко по-късно съобщава, че походът не могъл да се състои, тъй като печенезите се отказали от замисленото сътрудничество[25].

Изглежда, че и самият Василий II, въпреки твърдението на Скилица, не се разтревожил много от въображаемата заплаха (или тъкмо поради това?), превзел крепостта Вишеград[26] и я изгорил, след това възстановил Верея, а Острово и Молиск опустошил и унищожил[27]. Когато станало известно, че съюзът между българи и печенези е осуетен, василевсът превзел и изгорил крепостта Сетина и най-сетне срещу ромеите се изправил Иван Владислав. В състоялото се сражение ромейските войски, съставени от западните схоли, и отрядът на солунския дук Константин Диоген надделели над българите, които заедно с царя се разбягали, овладели обоза, пленили двеста тежко въоръжени воини, както и един племенник на българския цар, ослепен веднага по нареждане на солунския дук[28]. Това сражение било последното за изтичащата 1017 г. Василий II се отправил към Воден и оттам, на 9 януари 1018 г. се завърнал в Константинопол[29].

Настъпила последната година от почти половинвековната война между България и Византия. И тази последна година започнала странно. Поне от страна на българите или по-точно от страна на българския цар. Виждайки се свободен от византийското присъствие, Иван Владислав са отправил към Драч и го обсадил с „варварска надменност и високомерие“. Трудно е да се обясни тази постъпка. Отклонение на вниманието на ромеите? Осигуряване на тила, т.е. предотвратяване на византийското настъпление от запад? Случайно хрумване или демонстрация на сила (пред кого?)? Каквото и обяснение да се намери, ако е възможно, по-важен е резултатът: докато Иван Владислав се сражавал с патриция Никита Пигонит, двама пехотинци се втурнали и му нанесли смъртоносни удари в областта на корема[30]. Смъртта на царя била преддверието към края.

Дали България изпаднала в „безцарствие“? Трудно е да се даде категоричен отговор на това питане. Все пак Скилица никъде не говори за коронясването на най-стария син на убития цар Прусиан — Пресиан/Персиан[31] (или някой друг от петимата му братя). Напротив, той го е представил като беглец. Очевидно България била на прага на гибелта, всички държавни структури се разпаднали или разпадали, съпротивителните сили били изчерпани или ако били останали такива, то едва ли биха могли да окажат някаква съпротива на ромеите. Българите, с малки изключения, са очаквали края на десетилетната война. И повечето от тях били готови да помогнат за приближаването на този край. Дали последната година от войната е протекла така, както я описва Скилица или пък византийският историк създава една, до известна степен, превратна картина? Невъзможно е да се каже. Но като че ли такава каквато е представена, тя е по-близо до действителността, отколкото до пристрастието или въображението.

За Василий II 1018 г., по-точно времето след като получил известието за смъртта на българския цар, била година на победоносен, по-скоро триумфален поход из българските земи. Още докато бил в Адрианопол, при него пристигнали синът и братът на Кракра, които му съобщили, че се предават Перник и още 35 крепости[32]. Вече в Мосинопол василевсът приел представители на Пелагония (Битоля), Моравизд и Липений, които носели същата новина — капитулация на техните крепости[33]. В Сяр той приел самия Кракра и 35-те „архонти“, както и управителя на Струмица, Драгомъж[34]. Когато пристигнал в Струмица, при него се явили патриарх Давид (Йоан според друг ръкопис), който носел писмо от Мария, съпруга на Иван Владислав, която обещавала подчинение, по-точно да се „откаже от България“, ако бъдат задоволени желанията й. Там пристигнал и Богдан, когото Скилица нарича „топарх на вътрешните крепости“, което съответства на ичиргу-боила или чъргубиля[35].

От Струмица Василий II се отправил към Скопие, където местните жители го посрещнали с „литании и химни“ и му се представил младият Николица, който командвал първия и най-опитния отряд от Самуиловите войски. Още по-тържествен бил приемът в столицата Охрид, където василевсът бил въведен в града с „хвалебствени песни, приветствия с пляскане с ръце и благословии“. Според Скилица там се намирали „дворците на царете на България“ и техните съкровища, които попаднали в ръцете на завоевателите — корони от бисери, златотъкани дрехи, сто кентинария златни монети, които били раздадени на ромейската войска. След това при василевса били доведени българската царица с трима от синовете си (Траян или Троян, Радомир и Климент) и шестте си дъщери, един незаконен син на покойния Самуил и седем деца на Гаврил Радомир[36]. Явили се още трима български велможи (μεγιστάνες) заедно със своите „тагми“, т.е. командваните от тях военни части. Това били Несторица, Лазарица и младият Добромир, приети „благосклонно и почетени царски“[37]. От Охрид Василий II се отправил към Преспа и оттам към Девол. В този град на специално издигната за случая трибуна той приел тримата най-големи сина на Иван Владислав — Прусиан-Персиан, Алусиан и Аарон. Първият от тях получил достойнството магистър, а останалите двама — патриций[38]. По същото време се предал и известният Николица, който на няколко пъти (от 1001 г. насетне) преминавал на страната на ромеите и след това бягал. Този път той бил изпратен в Солун и хвърлен в тъмница[39]. След това императорът продължил победоносното си придвижване към Кастория (Костур), където при него били доведени две Самуилови дъщери. По същото време той наредил да разрушат Сервия и Соск, както и околните крепости[40], а когато се намирал в Стаг приел покорството на управителя на Белград (Берат) Елемаг[41].

Малцина били онези българи, които не само не отстъпили доброволно, но и оказали съпротива на превъзхождащите ги ромейски войски. Един от тях бил Ивац, който се укрепил в планината Врохот (Върхот, Връхот някъде в Албания), продължавал „апостасията“ и дори се стремял към властта в България. Скилица описва подробно как Ивац (той получил писмо от василевса) не се „вразумил“ да не се противопоставя сам на ромеите, след като цялата страна била покорена и как бил измамен от Евстатий Дафномил[42]. Другото огнище на съпротивата било в крайния български северозапад, в град Сирмиум (Срем). Там бил изпратен Константин Диоген, който при лична среща успял да убие управителя на града — неговото име е неизвестно — и така градът и неговата област преминали под ромейска власт[43]. Почти по същото време (1019 г.?) предалият се малко преди това управител на Белград (Берат) Елемаг заедно с някой си Гавра, организирал бунт с цел да възстанови българското царство, но опитът му завършил с неуспех[44].

Тези последни усилия постепенно угаснали и цяла България била покорена от ромеите. За Василий II оставали само тържествата. Василевсът продължил своя път и пристигнал в Атина, където бил отслужен тържествен молебен в църквата посветена на Св. Богородица (някогашния храм на Атина Палада, т.е. Партенона) и се отправил към Константинопол. Той влязъл в столицата през Златните врата, увенчан със златна корона. Пред него вървяла съпругата на цар Иван Владислав Мария заедно с живите потомци на комитопулите, предали се доброволно в плен. Тържествената процесия завършила във Великата Църква, т.е. „Света София“, където Василий ІІ отдал своята почит към Бога, чрез хвалебствени химни[45]. Така за ромеите завършила половинвековната епопея (както я наричат някои учени), а българите трябвало да изпитат сетнините от настъпилия апокалипсис.

Бележки

[1] За името на Самуиловия син: тук по-горе, § 2, бел. 35.

[2] Scylitzes, p. 349.46-53.

[3] Scylitzes, p. 349.50-51; Божилов. Българите, просопографски каталог, №1а и 451.

[4] Scylitzes, p. 349.50-51; Божилов. Българите, просопографски каталог, №1а и 451.

[5] Scylitzes, p. 349.47-48.

[6] Scylitzes, p. 350.65–68. За локализацията на Мацукион — Мачуково (?): Златарски, История, I, 2, с. 737 и бел. 3.

[7] Scylitzes, p. 350.68-351.82.

[8] Scylitzes, p. 350.88–94. И. Дуйчев, Мелник през средновековието. — В: Дуйчев. Българско средновековие, 380–382.

[9] Scylitzes, p. 351.94–95, 1–8.

[10] Scylitzes, p. 352.9–3, 16-21; Божилов, Българите, с. 19.

[11] Scylitzes, p. 352.13–15, 22–23.

[12] Божилов, Българите: просопографски каталог, №373.

[13] Божилов, Българите: просопографски каталог, №366.

[14] Scylitzes, p. 352.23-38; Божилов, Българите, с. 26.

[15] Scylitzes, p. 353.39-45.

[16] Scylitzes, p. 353.46–49. За двамата братя Кавкан вж. Божилов. Българите, просопографски каталог, №374 и 375.

[17] Scylitzes, p. 353.52-62.

[18] Scylitzes, 353.62-354.70.

[19] Scylitzes, p. 353.72-81.

[20] Scylitzes, p. 353.82-84.

[21] Scylitzes, p. 353.84-87.

[22] Scylitzes, p. 355.11-17.

[23] Scylitzes, p. 355.17-25.

[24] Scylitzes, 355.25-356.31.

[25] Scylitzes, p. 356.35–36. Вж. Божилов. България и печенезите, 60–61.

[26] Scylitzes, p. 356.31-32.

[27] Scylitzes, p. 356.32-33.

[28] Scylitzes, p. 356.34-50.

[29] Scylitzes, p. 356.50-53.

[30] Scylitzes, p. 357.54-61.

[31] За името: Божилов. Българите: просопографски каталог, №169.

[32] Scylitzes, p. 367.63-66.

[33] Scylitzes, p. 357.68-69.

[34] Scylitzes, p. 357.68–73. За Драгомъж: Божилов. Българите: просопографски каталог, №341.

[35] Scylitzes, 357.76–358.80. За Богдан: Божилов. Българите: просопографки каталог, №132.

[36] Scylitzes, 358.80-359.24; Божилов. Българите: просопографски каталог, №172, 170, 166.

[37] Scylitzes, p. 359.29–32. Божилов. Българите: просопографски каталог, №431, 395, 339.

[38] Scylitzes, 359.32–360.46. За тримата братя: Божилов. Българите: просопографски каталог, №169, 152, 158.

[39] Scylitzes, p. 363.41-49; Божилов. Българите: просопографски каталог, №432.

[40] Scylitzes, p. 364.67.

[41] Scylitzes, p. 364.68–75. За Елемаг: Божилов. Българите: просопографски каталог, №364.

[42] Scylitzes, 360.62-366.42; Божилов. Българите: просопографски каталог, №364.

[43] Scylitzes, 365.15–366.30. За името „Сермон“ и за фамилията Нестонг (родоначалник: братът на анонимния управител на Сирмиум — Срем) вж. Божилов. Българите, 75–77.

[44] Вж. тук бел. 41.

[45] Scylitzes, 364.80-365.95.