Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (42) (История на България в три тома. Том І)

§ 3. Горчивите плодове на 1211 г.

Споразумението, сключено с Теодор Ласкарис — най-късно през 1210 г. — вероятно подхранвало надеждите на Борил за промяна в международната обстановка и преди всичко за неутрализиране на Латинската империя. Дали тези надежди били основателни, щяло да покаже бъдещето (Борил имал намерението да повтори опита на Калоян, но времето било друго!). Но преди да насочи своите усилия извън страната, българският цар бил принуден да се заеме с дела вътре в България, там откъдето идвали основните му трудности. След „отцепниците“, които откъснали големи и важни области на държавата, се появили богомилите. Ереста отдавна не била спохождала българските земи или ако тя продължително време тлеела, изворите мълчат. А Борил бил първият владетел в епохата на Второто царство, който се сблъскал с нея^[1]. Защо тъкмо сега? Това питане трудно може да получи задоволителен отговор^[2]. Единственият извор, който ни осведомява за разпространието и влиянието на ереста, не е многословен: „И след тях, когато царството прие сестриникът им преблагочестивият цар Борил, като някакъв зъл трънак изникна триж проклетата и богомерзна богомилска ерес… И те като някакви кръвожадни вълци безпощадно разхищаваха стадото Христово, за което той проля пречистата си кръв“^[3]. Впечатлението, което оставя този текст, сякаш не буди колебание: предходниците на Борил (те са посочени: Иван I Асен, Петър-Теодор и Калоян) не са познавали или най-малко не са имали затруднения с богомилите, а ереста е разяждала едва ли не цялата държава! Но дали е било така? Дали нейните огнища са били пръснати из цялата страна или въздействието й е било значително по-ограничено? Действията на царя поне така, както са представени, били бързи и категорични: „И като разбра за тези неща, цар Борил се възпламени от божествено желание и разпрати по цялото си царство да ги съберат в снопи, сякаш бяха някакви плевели“^[4]. Залавянето на всички (?) еретици и довеждането им в Търново имало една цел: разправата с тях. Бил свикан събор — за първи път в българската история^[5], на който присъствал целият църковен клир (?) „всички архиереи, свещеници и синоци“, а заедно с тях „и всички боляри, и голямо множество от останалия народ“^[6]. Последвалият спор между еретици и православните, начело с царя (той напомня твърде много описанието на разговорите на Алексий І Комнин с Василий), завършил, както би трябвало да се очаква, с пълно поражение на богомилите, които били разобличени, стояли „неми като риби“ и „посрамени“. Онези от тях, които не се покорили на събора, били „предадени на различни наказания и на заточение“. Всичко това станало на 11 февруари 1211 г., който бил петък от Сиропустната неделя^[7].

Разправата с богомилите, чиито водачи са назовани — Михаил, Теодор, Добре, Стефан, Василий, Петър^[8] — не е изненада. Изненадата е другаде: макар че Българската църква вече седем години била подвластна на Рим, проведеният Събор бил изцяло в традициите на Православието и следвал точно правилата на Константинополската църква! Нещо повече, след приключването на Събора Борил се разпоредил „да се преведе от гръцки на неговия български език съборникът“, т.е. така нареченият Синодик в неделята на православието^[9] — един от най-православните книжовни паметници, съставени в Константинопол веднага след възстановяването на иконопочитанието (843 г.). И накрая „по негова воля и този свят събор беше вписан сред православните събори, за да се чете в първата неделя на светите пости, както светите отци са завещали още от самото начало на съборната и апостолска църква“^[10]. Така само седем години след като цар Калоян, макар и формално, приобщил България към Рим, свиканият в Търново събор с нищо не подсказал, че Българската църква би трябвало да плава във водите на католическата действителност. Напротив, със своите действия Борил („православен цар“)^[11], без да се колебае, подсказвал, съзнателно или не, че България си останала там, където се намирала и преди „Златопечатника“ на цар Калоян. Изминалите години с нищо не допринесли за възможното приближаване на България към един друг, по-различен свят.

Победата над еретиците — според незнайния съставител на Синодика, твърде значима, но едва ли с голям обществен отзвук, който би заличил действията на богомилите из страната — вероятно е успокоила Борил, вдъхнала му е увереност и той отново се е обърнал с лице към проблемите извън границите на страната. Учудва упорството, с което българският цар се опитвал да следва действията на своя предходник. Но докато Калоян без колебание вървял по правилния път, Борил, загърбвайки истинските проблеми на страната (Алексий Слав и Стрез), упорито продължавал да хвърля всичките си сили срещу латинците от Константинопол. Съвместните действия с Теодор Ласкарис — защото за случайно съвпадение едва ли може да се мисли — били плод на инерция в българската външна политика, отколкото добре осъзната необходимост. Само три години по-рано настъплението на никейския василевс било необходимо, за да отклони вниманието на император Анри, а и на неговите сили, от поредната кампания на Калоян в Югоизточна Тракия, преди всичко срещу Адрианопол и Димотика; сега сякаш походът на Борил бил прикритие за действията на Теодор Ласкарис. През ранната пролет на 1211 г.^[12] българските войски, в познатия вече състав, отново се появили в Югоизточна Тракия (по Малоазийското крайбрежие вече действали никейците). Техните действия са познати единствено от писмото на Анри (13 януари 1212 г.). Според латинския император той напуснал Солун поради заплахата за Константинопол, предизвикана от настъплението на никейските войски. Точно на Великден (3 април 1211 г.) той достигнал до „civitatem nostram que Ross dicitur“, т.е. „до нашия град, наречен Роса (= Русион?)“^[13], а на следващия ден, напускайки града, той научил, че наблизо се намира Борил с „много кумани, българи и власи“, който го причаквал на пътя му^[14]. След като латинците успели да се запознаят с обстановката и да научат за подготвената засада, те се отклонили на юг, покрай морето, тъй като били само 60 рицари. Едва когато достигнали на три дни път от Константинопол, те нараснали по численост, поради присъединилите се към тях латинци. Тогава императорът решил да се върне, да потърси Борил и да влезе в сражение с него. Българският цар научил за намеренията на латинците и потеглил обратно към България. Анри го преследвал два дни, но не могъл да го настигне, „тъй като бягаше бързо“ (… celeriter fugientem)^[15].

Това е краткият разказ на император Анри и ние сме принудени да го приемем. Още повече, че в него няма съмнителни сведения, освен традиционната числова характеристика (многобройни българи и малцина латинци). Разбира се, би могло да се помисли, дали Борил се е уплашил от латинците и се е оттеглил бързо, без да влезе в сражение с тях. Дали той се е задоволил с тази демонстрация на сила (все пак привлича вниманието на Анри!), подпомагайки по този начин Теодор Ласкарис, и след това, изпълнил задачата си, се оттеглил. Или пък вече е имал други намерения? Защото Борил бил влязъл във връзка с брат си Стрез, дал му титлата севастократор и се споразумели за съвместни военни действия срещу Солун. В решителното сражение, състояло се в равнината край Пелагония (Битоля), двамата братя — Борил участвал с 52 бойни отряди — били разбити от съединените сили на солунските барони и епирския владетел Михаил Ангел Комнин^[16]. Каква е била съдбата на Бориловите войски, не се знае, докато Стрез загубил „по-голямата част от своята войска, въоръжена с мечове“^[17]. Това поражение не отказало Борил от военни действия. Но упорството му не водело до положителни резултати. Вероятно през есента на същата година българският цар решил отново да настъпи към Солун с голяма войска („cum magno exercitu“), но бил посрещнат от солунските барони, предвождани от граф Бертолд Катценеленбоген (регент на кралството) и Евстахий (брат на Анри) и подпомогнати от „Sclavo, genero nostro“^[18], т.е. от деспот Алексий Слав, зет на император Анри. Борил се уплашил, „напуснал с бягство земята“, като изоставил 24 пехотни и 2 конни отряда, които били напълно избити от латинците^[19].

Разправата с богомилите, които малко или много вълнували страната, както и трите неуспешни военни кампании, сякаш били недостатъчни, за да създадат облика на годината. Вероятно през същата 1211 г.^[20] (последните месеци?) във Видин избухнали вълнения, които имали твърде опасната цел — откъсване на част от Българския северозапад. Борил едва ли би могъл да допусне и това „отцепване“, но силите му не достигнали, за да се разправи с бунтовниците и затова бил принуден да потърси помощта на унгарския крал Андрей II. Унгарски войски, предвождани от граф Ивашин, успели да се справят с бунтовниците и Видин бил запазен за българската държава. Но Борил трябвало да заплати твърде скъпо: вероятно тогава той отстъпил на Унгария Браничево и Белград^[21] — един акт, който допълнил горчивата равносметка на 1211 г.