Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (24) (История на България в три тома. Том І)

§ 1. Война за независимост, „отцепване“ или „узурпация“?

След война, продължила повече от четиридесет години — единствен случай в столетните българо-византийски отношения, Българското царство било покорено от Византия. Отношенията между двете страни придобили нов характер, при който определящо значение имал принципът на субординация. Тълкувайки настъпилите изменения, В. Н. Златарски изгради теорията за „договора“, сключен между българското общество, по-точно представители на българската аристокрация, и византийския василевс Василий II^[2]; една теория — нейната същност е запазване на целостта на българските земи в рамките на византийската провинциална уредба, която бе посрещната с много и различни възражения, идващи от няколко посоки. Положението на България след трагичната 1018 г. не може да бъде обект на дребнави спорове и, което е по-важно, действията на византийския император трябва да бъдат поставени там, където е тяхното място: в полето на византийската политическа идеология, на една постоянна доктрина, определяла външната политика на Империята.

Да се върнем малко по-назад, в 971 г. Вече видяхме, че стореното от Йоан Цимиски и особено триумфът в Константинопол имат символичен, но строго определен характер: край на Българското царство^[3]. Оттук нататък българските земи и българите били част от Византия. Всеки опит да се промени този новоустановен, до известна степен формален ред ромеите схващали като „отцепване“, като узурпация (ἀποστασία)^[4]. В 976 г. комитопулите подновили войната за българска независимост, опирайки се на традицията (царят бил пленен, но царската власт съществувала), Българската църква и онези български земи, които били de facto свободни. За българите от западните предели, а вероятно и за тези от източните области, намиращи се под ромейска власт, тези действия означавали само едно: възстановяване на Българското царство в неговия теоретичен и действителен модел отпреди 971 г. За ромеите това били действия, които водели до оспорване на властта на василевса, до узурпация на неговата власт (или поне на част от нея) или до „отцепване“ от империята на ромеите. Самуил, провъзгласявайки се за μόναρχος^[5] и сетне за цар (василевс) на българите и техен самодържец (Битолският надпис)^[6], в очите на ромеите бил незаконен владетел, той не бил син или брат на византийския василевс (както гласяла политическата теория), а обикновен „отцепник“ или узурпатор: Скилица го нарича ἀποστάτης (или неговото движение ἀποστασία)^[7], а Кекавмен — тиран (ὁ τύραννος Βούλγαρος Σαμουήλ…)^[8] (някои византийски историци от ΧΙ-ΧΙΙ в. са склонни да го нарекат βασιλεύς, но тези изключения имат своето обяснение)^[9]. И като такъв той е могъл да има само една съдба: заловен и наказан възможно най-жестоко, но отговарящо на византийската концепция за властта: ослепен или хвърлен в затвора. Тъй като това не е могло да стане със Самуил, тази ужасяваща съдба застигнала неговите 14 000 (15 000 според друг извор) войници, пленени след тежкото поражение край Беласица. Василий II забравил за филантропията (едно от основните достойнства на всеки византийски василевс)^[10] и решил да накаже жестоко нещастните български войници (византийските закони забранявали физическите мъчения и увреждания, които били несъвместими с духа на самата византийска цивилизация), тъкмо за да покаже недвусмислено, че те (а и техният владетел) са обвинени в опит за убийство на императорската особа.

И така, какви са били действията на Василий II в 1018 г. към България и към българите? На първо място триумфът, който завършвал всяка успешна военна кампания на василевса (важен елемент от римската традиция). А тежката и продължителна война срещу България била много повече от успешна. Край Охрид Василий II приел, така да се каже, капитулацията на българите. Иван Владислав бил мъртъв, но затова пък там се представило цялото му семейство: съпругата му Мария с трима от синовете си (другите трима се присъединили по-късно) и шестте си дъщери. Заедно с тях били един извънбрачен син на Самуил, петима синове и две дъщери на Гаврил Радомир, както и мнозина представители на българската аристокрация^[11]. След като при него се явили всички (?) живи членове на българската династия, Василий II се отправил към Атина, където бил отслужен тържествен благодарствен молебен на Св. Богородица — израз на отплата за Божията подкрепа във войната срещу българите и преди всичко за нейния сполучлив край^[12]. По този начин всички постъпки на ромеите и особено на техния василевс били предоставени като внушение на Провидението. Едва след това Василий II се отправил към Константинопол и пред жителите на столицата осъществил последната част от триумфа си. Той влязъл в града, предшестван от Мария, Самуиловите дъщери, останалите българи и архиерея на България, т.е. от царицата и патриарха, представители на двете власти, които изграждали православния модел на Българското царство^[13]. Като повторил действията на Йоан Цимиски от 971 г., но с още по-голямо основание (българският цар не участвал в тази драма, но той бил убит от ромеите!), византийският василевс демонстрирал унищожаването на „апостасията“ и възстановяването на някогашното положение.

Логичен би бил въпросът: кое е това някогашно положение? Във втората си грамота, с която създавал Охридската архиепископия, Василий II го подчертава без колебание: „Защото не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишно търпение и с Божия помощ тая страна ни се подари от Бога, чиято благост явно ни помагаше, та да се съедини под един ярем разделеното, без да се нарушат границите и наредбите, добре установени от царуващите преди нас“^[14]. Но той не казва кои са царуващите и кога са царували те. Дали Йоан Цимиски и събитията от 971 г.? Или по-далече назад? По-късни византийски автори също не са категорични. Според Михаил Псел [българското] племе (γένος τῶν [Βουλγάρων]) „станало част от империята на ромеите“ („μέρος τῆς Ρωμαίων ἐπικρατείας γενομένῳ“)^[15], визирайки действията само на Василий II. Михаил Аталиат е близо до това схващане: „И въпреки че България изобщо била позната като непобедима, могъща и непристъпна страна, не се била подчинила задълго на никой василевс и поради това не изпращала във Византия данъка и доставката на храни, той [Василий II] я завладял блестящо и окончателно“^[16].

Какви са били по-нататъшните действия на Василий II? „Защото, ако и да станахме господар на тази страна [България], запазихме непокътнати нейните права, като ги потвърдихме с наши хрисовули и сигилии“^[17]. Като оставим настрани административната уредба на българските земи и положението на Българската църква — за тях ще стане дума по-нататък, — василевсът съхранил преди всичко данъчната система. Или поне на това набляга (М. Аталиат го подкрепя). Или ако сумираме: 1) унищожил „рода на предишните владетели“ — по-точно пленил и отвел в Константинопол членовете на династията: 2) не променил действащите закони и данъците. Необичайни ли са тези действия? Разбира се, не! Византийският василевс следвал традиционната политика към новозавоювани чужди земи; традиционна, тъй като тя се формирала отдавна и щяла да бъде в сила още дълго време и ще бъде забелязана от Николо Макиавели^[18]. И така, място за договор между българската аристокрация и Василий II няма; всичко, което станало, било проява на византийската политическа доктрина.